Два сценария: Турция - парламентарна демокрация или президентски салтанат?

Обратното броене за най-критичните от 1950 г. насам избори в съседна Турция започна. На 7 юни управляващата с три поредни мандата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) за пръв път може да загуби абсолютното си мнозинство. Това прогнозират резултатите от анкетите на осем независими турски агенции за проучване на общественото мнение, които вещаят до 10% спад на гласовете за партията на Ердоган или между 38% и 43% вот.

С идването си на власт в края на 2002 г. десните ислямдемократи отвориха нова страница и сложиха край на нестабилните коалиционни правителства в Турция. За близо 13 години самостоятелно управление те се оядоха с власт, но странното е, че не изпитват затруднения да я абсорбират, напротив искат абсолютен контрол. Дали ще продължи еднопартийният салтанат, който те си извоюваха със зъби и нокти от кемалисткия военно-политически апарат, до голяма степен сега зависи от влизането или оставането извън парламента на прокюрдската лява Демократична партия на народите (ДПН). Колкото и парадоксално да ви звучи, оказва се, че в тази твърде сложна предизборна ситуация кюрдите държат ключа за продължаването или премахването на 90-годишната парламентарна демокрация в Турция. Точно затова Ердоган наскоро се отрече от “кюрдския въпрос”, за който през 2012 г. се бе зарекъл да разреши веднъж завинаги.

В момента Ердоган, както казва народът, носи две дини под мишница (една на президент и една на премиер и партиен водач). Оглавената от премиера Ахмет Давутоглу управляваща партия, когото той постави на свое място, след като спечели с 52% първите преки президентски избори, може да не успее да си осигури четвърти безспорен триумф. Ето защо победата на ПСР е въпрос на живот и смърт за материализирането или погребването на амбициите на президента Ердоган, решен да прекрои тотално турската държавност до 2023 г. В името на своята мечта – да превърне Турция в президентска държава като САЩ, Русия, Франция, Мексико – той не се бои открито да нарушава избирателния закон и конституцията и да се държи като партиен лидер, участващ в изборната надпревара на ПСР. Първият избран с гласовете на половината турски граждани партиен президент доби още по-голяма увереност, че само от него зависят светлите бъднини на Турция.

Пред трибуните и тв екрани Ердоган самоотвержено злослови и ругае с твърде грозни епитети лидерите на трите основни опозиционни партии и приканва своя електорат с вота си да дадат заслужен урок на “душманите на националната воля (milli irade – от тур. ез.)”. Но защо Ердоган е толкова яростен, ако е толкова уверен, че ПСР ще спечели 400 депутатски места както той иска? Защото единствено от запазването на супер мнозинство на проислямистите, за което е нужно да вкарат минимум 330 народни представители в 550-местния Меджлис, зависи дали турският народ ще поеме към “обетованата земя”, към която ги води пастирът на т. нар. Нова Турция. Сиреч, Ердоган да стане “избираем султан”, без значение дали това ще се осъществи с пренаписване на конституцията, или чрез референдум. Вариант, който той се готви да задейства, в случай че не се постигне консенсус за промяна на основния закон в желаната от него посока – президентска република в неоосманистки стил. Сега това зависи от кюрдите.

В името на голямата си цел държавният глава не се посвени даже да излезе на митинг с Коран в ръка, специално издание на кюрдски език. По време на речта си – похвално слово за успехите на ПСР – той дълго размахва свещената книга, приканвайки братята по религия масово да гласуват за тях. Ердоган линчува кюрдите, които имат намерение да гласуват за левия кюрдски лидер Демирташ, когото определи като “неверник, безбожник и вероотстъпник”, защото се притеснява, че на тези избори голяма част от кюрдите ще предпочетат да гласуват по етнически признак и ще подкрепят ДПН.

ПСР, която дойде на власт благодарение на икономическата криза и нестихващата политическа нестабилност заради рехавите коалиции до 2002 г., изпълни обещанието си да неутрализира силното влияние на военните върху светския кемалистки елит и да разбие милитаризираната “дълбоката държава” (държава в държавата). След дългия престой във властта обаче новите ислямисти с реформаторски дух и желание за интегрирането на Турция в ЕС не съумяха да помирят кемализма и политическия ислям, даже разломът между тях се задълбочи. Турция продължава да бъде раздвоена страна, което донякъде оправдава определението на Хънтингтън, особено на фона на настъплението на силите на Ислямска държава (ИДИЛ), които се заканват “правата вяра” (селафитският прочит на исляма) рано или късно да стигне до Истанбул. Всъщност фундаменталната дилема на тези исторически за страната избори е изразена в борбата на две противоположни визии за бъдещето на Турция. Парламентарната система се лансира от “новотурците” на Ердоган като демодирал държавен проект на ататюркизма. Но въпросът, който другите 50% от хората в тази страна си задават, е, дали това, което е добре за ПСР и Ердоган, е добре и за бъдещето на съвременната турска демокрацията.

Иде ли началото на промяната или хегемонистичното статукво на ПСР ще продължи? Какво ще стане с турската лира, която всеки ден се топи срещу долара и еврото, докато политическата непредвидимост продължава? Ще запази ли своето непоклатимо единство ПСР както по време на “ерата Ердоган”? Кой ще бъде новият лидер на проислямистите след Давутоглу? Ще съумее ли оттук нататък и Ердоган да управлява едновременно и държавата, и своята партия? Преломният момент за Турция до голяма степен зависи от това колко милиона турци ще подкрепят партията на Демирташ, което ще промени едноцветния политически пейзаж на властта (за която преобладаващата гама досега бе зелено), както и от вота на колебливите близо 10 милиона от общо 53 млн. избиратели.

Ердоган държи в ръката си Коран, преведен на кюрдски език.

Снимка РОЙТЕРС