“Богат се чувства онзи, който брои нещата, за които не е дал пари.” Тази максима очертава цялото житие и битие на фолклорна формация “Елит”, създадена в Ловеч преди 15 години от петнадесет самодейци.

“Не знаехме с какво се захващаме и докъде ще стигнем, единственото, което искахме, бе да сътворим нещо ново и стойностно. В сърцата ни имаше пламък, в очите ни искри и желание да се докажем, че можем повече”, започва своя разказ за историята на “Елит” първият председател Нено Щрегарски, съпровождан от своите съподвижници – художествения ръководител Маргарита Дончева и танцьорите Ичо Добревски и Нели Четинова (понастоящем председател на ансамбъла).

“По това време бях офицер в Министерството на отбраната и колегите ни предоставиха залата за репетиции на военния клуб”, спомня си Щрегарски и допълва, че първоначалната идея е била ансамбълът да изпълнява камерни изпълнения. Но буквално за дни от 15 стават 50 танцьори. Дали заради своето различие, дали поради факта, че са самодейци, но първият концерт не закъснява. Още на третия месец от основаването са поканени на коледен концерт в Народно читалище “Наука-1870” в Ловеч. “Тогава излязохме 20 души с 3 готови танца, а хората не можеха да повярват”, подчертава хореографът Маргарита Дончева. Според нея най-голямата магия на “Елит” е, че всички танцьори са непрофесионалисти със вътрешен мотив и заряд.

Още в зората на своето създаване “Елит” е юридическо лице с нестопанска цел - без чуждо финансиране, издържаща се само от членски внос. Самодейците си спомнят, че в началото са нямали дори потури и цървули.

Така до 2001 година, когато е първото им платено участие в предизборна кампания. Наричат партиите, които ги наемат, “клиенти” и не се обвързват политически. Събрали някой лев, ушиват първите си костюми. “Още си спомняме с какво желание и хъс сътворихме дузина мъжки и женски костюми, които използваме и до днес”, спомня си Дончева.

Очертанията на родината отдавна не са граница за концертите “Елит” - те играят в Гърция, Турция, Македония, Сърбия, Франция, Германия, Унгария и дори Китай. Азиатската република е кулминацията на непрофесионалната кариера на ловешките танцьори. През 2014 г. са част от Световния туристически фестивал заедно с още няколко танцови формации от България.

За Китай говорят много, емоцията не слиза от лицата им, прекъсват се, всеки добавя по нещо. Най-силният спомен у тях е еуфорията по улиците след техните участия и топлината, с която ги посрещат. Отличителен белег за развитието и успехите на формацията през годините е първата покана за международна изява на ансамбъла във фестивала Cioff в Ерфурт през 2003 година. “Въпреки, че не спечелихме някакво отличие, това е един от най-значимите ни концерти, защото за пръв път стъпихме на международна сцена като екип от 40 танцьори”, подчертава Ичо Добревски. Според него езиците не са пречка в комуникацията между хората, танците сближават и най-раздалечените нации.

25 000 души е най-многобройната публика, пред която самодейците са кършили снаги през 2007-а в Истанбул. Многохилядна е и публиката в Китай, но за тях еуфорията, която създават българските народни танци, е величествена. Споделят, че най-голямата награда за тях е това да бъдат забелязани на участие и след това да бъдат поканени на друго място, в друг град или държава.

Материалните отличия също са им скъпи, но на витрината едно сякаш се отличава от останалите. И не случайно – това е специалната награда на министъра на отбраната от Пловдив 2007 г., където в Античния театър печелят отличието на Прегледа на художествената самодейност във военните клубове. Въпреки че през предходната година печелят първо място, специалната награда има широка символика за танцьорите, особено за Нено Щрегарски.

Заговаряйки се за сцени и публика засягам всеобщата им мечта. Дали заради величието и историята, но връх в непрофесионалната кариера на всички е качване на сцената на зала 1 на НДК. “За нас тя е традиция, макар да сме стъпвали на много по-големи сцени. Нейният заряд и история ни привлича. Шегуваме се, че когато направим нещо наистина добре, си казваме - ето, вече сме за зала 1”, признава Нели Четинова.

Като всичко в нашия свят монетата има две страни. Януари 2013-та Нено Щрегарски чува страшната диагноза рак на костния мозък. Започват дълги процедури на лечение с химиотерапия. Така до декември 2013-та, когато екип от лекари извършват трансплантация на стволови клетки, с надеждата, че това ще го излекува и той отново ще е на сцената. Уви, само след година организмът му дава знак, че нещо не е наред. Оказва се, че тялото му не реагира и отново е в изходна позиция. И освен това е получил резистентност към стандартната химиотерапия. Това не пречупва танцьора и той се качва на сцената в Китай. Защото има дълг към своите приятели. Защото ги нарича “мое второ семейство”.

Сега, когато е пред прага на втора трансплантация, Нено е амбициран повече от всякога да оздравее и отново да бъде част от формацията, която освен сина му и семейството му е дала смисъл за живот. “Осъзнах, че трябва да имам сила да прощавам. Отидох на Великден пред иконата на Исус Христос и му се помолих: Господи, прости на всичките ми врагове и ги накажи с... едно добро от мен”, през сълзи разказва Нено. И добавя: “Аз нямам врагове и се чувствам щастлив.”