Да родиш дете и да го отгледаш е най-естественото нещо на света. Или поне така би трябвало да бъде. Някъде другаде. В България и особено в София (а вероятно и в останалите големи градове) мисията е почти невъзможна. Ако не живееш в непосредствена близост до парк или пък нямаш кола, на която да натовариш бебето и да го закараш някъде извън града, общо взето ти остава възможността да го отглеждаш на балкона като саксия с мушкато. Защото в противен случай всеки ден ще се налага да се изправяш лице в лице с предизвикателството, наречено „С количка по градските улици”.

Всъщност, чудя се как още на никой телевизионен продуцент не му е хрумнало да осребри това предизвикателство, превръщайки го в риалити формат. Майки с колички, отчаяно опитващи се да си проправят път покрай паркиралите на тротоара коли и контейнерите за смет, през дупки и хлопащи плочки, които те обливат с вода, щом ги настъпиш, по рампи с несъобразена ширина и екстремен наклон. И не само майки - могат да се включат и инвалиди. И пенсионери с бастуни. „Сървайвър” ново поколение. Вероятно единствената причина е, че няма такъв чуждестранен формат, чиито права да бъдат купени - поради липса на условия там за провеждане на шоуто. Да си оправят тротоарите и да се лишат от такава златна възможност - недосетлива им работа, чужбинска.

Ние пък от своя страна не сме недосетливи, просто имаме по-важни задачи. Строим магистрали, откриваме чудодейни извори, ръсим пътища със захар. Размах трябва да има. Кой ще седне да се занимава с някакви майки с колички и хора в неравностойно положение? За такива неща не потупват по рамото и не казват „конграчулейшънс”. Така че нещата се решават по стария и добре изпитан метод „Оправяйте се”.

Вероятно ще кажете, че това е работа на кмета, но не, не е само на кмета. То е част от трайна управленска тенденция, даже две тенденции. Едната е да не се мисли за хората, ама наистина за хората - за реалните им потребности, желания и възможности. Наречете го липса на емпатия, ако щете - неспособност да се поставиш на мястото на другия. Нещо като Мария Антоанета и пастите (и последвалото от това драстично скъсяване на фризурата й, така да се каже).

Втората донякъде произтича от първата - нещата да се правят палиативно, за отбиване на номера, за замазване на очите и измиване на ръцете. Ето, хората релси за колички са направили, какво от това, че ширината не съответства на колелата, а наклонът е по-подходящ за ски шанца? Като не ви харесва, стойте си у вас. И пак се връщаме на варианта с бебето мушкато.

Майките обаче не се отказват - неслучайно „майка героиня” е устойчив израз. Те продължават да слаломират из градската среда, разнасяйки колички с мишци челичени и калявайки себе си и бебетата в този „Сървайвър” ново поколение. Пък междувременно някой кмет може да се сети да поръси тротоарите със захар. Току-виж се оправили нещата. Чудодейно.