Катаджията винаги излиза от нашата среща с усещането, че ни е поставил на място, защото това е част от тоталитарната му природа

С изключение на началниците, даващи интервюта, служителите са анонимни. Иванов от Първо! Толкоз

Реформата в КАТ не може да се случи - пробутват я на организационно или технологическо ниво. Н’ам колко си камери, патрули и друга изказност. Никой не иска да задълбае в сложните организми на тази институция. Във вредната, внедрявана и възпитавана още от соца философия на наказанието. Докато КАТ се държи назидателно и произвежда актове, никаква реформа не може да ограничи произшествията. На практика няма реформа, защото няма уважение. Аз, шофьорът, съм винаги уязвим. Винаги виновен. Включително за изгорялата крушка на десния ми фар.

КАТ не ми е сътрудник. Не ме съветва. Не иска да ме превърне в сътрудник. Не иска да му вярвам. Каквито и нови технологии да въвежда, Пътна полиция ще бъде мой враг, когото трябва да надхитря. Трябва да му върна. Да му отмъстя заради акта - защото всеки акт е акт на съмнение.
Предстои да видим как всяка нова идея - а те се раждат почти всеки ден от какви ли не експерти, да ги наречем така - ще се провали, ще засили хаоса в КАТ, ще обърка неговите служители, постоянно объркани от поправките в закона. Готов съм да срещна трима офицери и трима шофьори на таксита - да видим кой по-добре знае поправките и техните нюанси.
Засега КАТ не дава заявки за смяна на стутаквото, дава само интервюта. Поредните началници, сменяни по обективно-субективни критерии, обясняват как службата ще се промени, как ще се усъвършенства, как ще въведе нови контролиращи, регистриращи и наказателни средства. Никой не забива в същността на проблема: не изразните средства, а поведението на КАТ трябва да се промени. Генерално.
Тъй като няма заявка за деконструкция на досегашното поведение, а се третират някакви правно-технически прийоми, съмненията за промяна в предназначението на КАТ остават. Няма запис - няма подкуп. Невинният шофьор вече не знае кой има право да го спира, да го проверява. Не знае как да търси правата си (освен в съда). Не знае дали една жалба със съответните свидетели и доказателства ще му свърши работа.
С изключение на началниците, даващи интервюта, служителите са анонимни. Иванов от Първо! Толкоз. Иди го търси. Иди се срещни с неговия пряк ръководител. И понеже е анонимен, контрольорът е нахъсен - праска актове, които дори да паднат в съда, няма да бъдат платени от джоба му. Държавата наказва със собствените си средства!
Ние сме във властта и благоволението на субекта. Каквито и технически средства да се въвеждат, каквато и нова, уж прогресивна организация да се въвежда, в същността на КАТ работи личният фактор. Никой не превъзпитава човешкия материал, никой не го превръща в мой ассистент. Нашите диалози с тези униформени горгони са неравностойни. Дори да козируват и да се представят - общо взето измрънкват фамилията си, платените от нас контрольори ни унизяват. Малко или много, видимо или по-видимо. Поведението им е вредно за нас не само на изказно равнище. Това, че ми говорят на диалект или на „ти”, е най-малката беда. Голямата е, че ме поставят в зависимост. В състояние на виновност. Идеята полицаят да бръкне в таблета си и да установи за секунди, че не съм джигит, че от пет години нямам нарушение, остана идея на хартия. На място съм си виновен отвсякъде. Включително и за онази изгоряла крушка.
Така унижението придобива стотици нюанси. К’во праим сега? Правим се на рушветчии или на разсеяни. Започваме да се надиграваме, да се надхитряваме, взаимно се насочваме към мирно спазарен изход. Ако този изход не се превърне в банкнота, се превръща в акт/фиш. Подир шест месеца чакане от деня на „престъплението” може и да си получиш резолюцията с размера и вида на санкцията. Внимание! Най-горе в акта с големи букви е написано НАКАЗВАМ. Иван Иванов ме наказва. Кой си ти бе, Иванов, че да ме наказваш? Дори съдът постановява, решава и т.н. в името на народа, каквото и да означава тази формулировка. Иван Иванов, този супермагистрат, болезнено възвисен от собствената си недосегаемост, НАКАЗВА.
КАТ винаги излиза от нашата среща с усещането, че ни е поставил на място. Защото това е част от философията му. От тоталитарната му природа. От двайсет и пет годишната му непригодност към демокрацията. Ако тази дума има някакво значение.
Достатъчно изчерпателен ли е Законът за движение по пътищата. Как той ни защитава? Как обезпечава стотиците казуси?
Докога ще се съмняваме в правоверността на хилядите актове, законни/незаконни записи, хвърчащи и стационарни камери, сбъркани дрегери, повредени скоростомери, елементарно непознаване на задължителните при съставяне на акт компоненти? В крайна сметка „паяците” законни ли са? Защо КАТ обслужваше тази далавера? А е далавера, бога ми!
Защо катаджиите трябва да носят оръжие? Защо трябва да са полицаи? Сегашното статукво на въоръжени служители усилва/укрепва самочувствието им, на практика ненаказуемостта им. Оръжието дава самочувствие. То осмисля, съзнателно или не, поведението на винаги правия. На винаги неоспоримия. Пистолетът внушава стрес. Власт.
В десетки страни по света контрольорите не са въоръжени. Те са униформени, с палки, с модерни комуникационни джаджи. Имат мрежа, специални връзки, закрити вълни, обозначени автомобили, мотори, кабинки. Имат самочувствие и без пистолет.
Колко струва на бюджета ни оръжието на служителите на КАТ? Не че има официален отговор. Това, видите ли, се оказа държавна тайна с дълбоко съдържание. Не трябва да си запознат с наряда, с вътрешните разпоредби, с практическите изисквания, за да разбереш, че струва милиони. При инцидент невъоръжените контрольри в модерните държави подават сигнал в съответната секретна мрежа, полицията пристига на минутата или на втората. Ако трябва да се гонят престъпниците, катаджиите само гледат облаците от газта на летящите чинии. Тоест - не участват. Това е друга работа на други служители. На автомобилни състезатели с опит.
В големите градове отделите за организация и безопасност на движението са към кметствата. Те затварят улици, те бучат знаците. КАТ ги обслужва, колкото и нелепи да са. Как? Като дебне, като наказва. Вместо да отиде при великия експерт в кметството и му хвърли един тупаник заради глупостта му. Примерите са стотици. Знам само един случай на официално писмо на началника на РУ в Костенец до бившия кмет за „събеседване по отстраняването на знак” номер еди-кой си. И градската управа свали знака. Колко писма за корекция на знаци и организация на движението е изпратил столичният КАТ до зам.-кмета по транспорта в София? Епична тримесечна битка се води в СОС за свалянето на дясната секция на светофара под радиото - в посока стадион „Васил Левски”. Махнаха я. Председателят на общинския съвет бе сменен. Върнаха секцията.
Малък пример за разнобой и безхаберие в организацията на движението. Нелепа чиновническа разправия, в която КАТ не иска и не иска да участва. Да, КАТ не раздава ум. Наказва.