Внушителен ръст от 40% на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) у нас към края на октомври спрямо същия период на м.г. отчете наскоро БНБ в статистиката си. На пръв поглед числото изглежда впечатляващо, но анализът показва, че над 2/3 от тазгодишните инвестиции всъщност представляват финансовите преводи по голям проект на „Лукойл Нефтохим Бургас”, обявен още преди няколко години.

Този пример е показателен, че трябва да подхождаме с голяма доза скептицизъм, когато се говори за статистически данни за инвестициите. Проблемът не е само в България и се дължи на методологията за изчисляване на вложенията, правена в средата на миналия век, когато те са били доста по-прозрачни, например директно от компанията майка към нейното дъщерно дружество в страната приемник. В момента почти всички инвестиции минават през 5-6 нива от фирми, от които половината са офшорки. Когато се спомене офшорки, хората обикновено си представят мошеници, които се мъчат да крадат пари, но често големи транснационални компании имат регистрация в държави с либерални данъчни и правни режими. Холандия например е много популярна за корпорации, които имат дъщерни дружества в цяла Европа. Ако такава фирма инвестира в България, БНБ автоматично отчита трансакцията като холандска инвестиция, което значително изкривява картината.

Статистиката усложнява анализа и на секторите, в които влизат капитали отвън. За да се отчете дадена инвестиция като ПЧИ, тя трябва да дойде директно от фирмата майка или от свързано с нея дружество. Ако немска фирма в България реши да построи завод, но тегли банков кредит за целта, това изобщо няма да влезе в статистиката на БНБ. Понякога информация за цели сектори не се оповестява, ако има вероятност това да противоречи на Закона за статистиката и да се „отгатнат” фирмите, които стоят зад данните.

С други думи, официалната статистика не дава възможност да се направи коректен анализ на инвестициите в България, за да се разграничи колко от тях са „истински”. Ако под „инвестиции” разбираме тези в производството и експортно-ориентираните услуги, моето мнение е, че те са сравнително постоянни през последните 15 години. Дори в периода 2005-2009 г., когато на хартия имаше много инвестиции, тези в машини и заводи бяха на едно ниво - и то относително ниско като дял от всички вложения. Големият бум преди кризата беше основно в сектор „Финанси“, което е нормално при ликвидните излишъци тогава, както и в търговската сфера и в строителството.

По принцип не е добре инвестициите да се делят на добри и лоши, доколкото всички пари, които влизат в държавата, помагат - дори инвестициите в недвижимости преди кризата имаха вторичен ефект и стигнаха до хората в определена степен. Но за мен по-добрите инвестиции са в сфери, които създават дълготрайни работни места като например производство, експортно ориентирани услуги - аутсорсинг, ИТ и др.

Политиците и икономистите често повтарят, че България трябва да се ориентира именно към сфери с висока добавена стойност. Звучи по-атрактивно да се каже, че у нас ще се отвори завод за самолети, отколкото цех за шивачки. Дългосрочно наистина трябва да се привличат инвеститори във високотехнологични отрасли. ИТ сферата е може би единствената, в която заплатите в България са на нивото на световните, но тя е относително малка - между 10 и 30 хил. души. Друга услуга, която България изнася, е аутсорсинг на бизнес процеси (не само кол центрове, но и други дейности, свързани с корпоративно счетоводство, човешки ресурси и т.н.), но тя все още е съсредоточена основно в София. Ще минат години, докато у нас се появят достатъчно квалифицирани специалисти. Така че приказките за инвестициите във високи технологии са с хоризонт 10-20 години.

Дотогава обаче трябва да обърнем внимание на особеностите на работната ръка в България в момента. Дори да искаме да създадем 2 милиона работни места за програмисти, просто у нас няма такива хора. Защо заради това да загърбим 2 милиона работни места за шивачки? За мен е важно да се обръща внимание и на сектори с по-ниска добавена стойност, където има много потенциални работници. Въпреки че заплатите им няма да са толкова високи, колкото бихме искали, за тези хора и за държавата е по-добре да работят, вместо да чакат помощи или обезщетения. За мен голям потенциал има в земеделието, например в обработката на плодове и зеленчуци, които е трудно да се автоматизират.

Много е тъжно, че всяко правителство в последните години твърди, че привличането на чужди инвестиции е негов основен приоритет, а въпреки това за тази цел не се отделят нито бюджет, нито съответните правомощия. Огромен проблем е например маркетингът. Според мен има все още сериозен потенциал за България в привличането на инвестиции от Западна Европа и САЩ. Става дума не непременно за големи компании, а по-скоро за по-малки, семейни фирми, които не си дават сметка, че могат да преместят производството си у нас със същото качество, но със значително по-ниски разходи. Това ще отговори и на другия недостатък на България като бизнес дестинация - по-малкия мащаб. Финансовите инвеститори обикновено търсят проекти за поне няколко десетки милиона евро, което за нашите фирми все още е голяма хапка.

Как в момента държавата привлича инвеститори? Даден министър отива например в Германия, след което някоя държавна институция - Българската агенция за инвестиции (БАИ) или посолството ни, започват да организират инвестиционен форум. Те намират десет големи и известни фирми в региона, но те са дотолкова свикнали с подобни събития, че имат цели дирекции за „държавни отношения“. Отива някакъв човек на висока позиция на форума, кима, усмихва се и после не следва нищо. Причината е, че в огромните фирми процесът на планиране е много сложен и че хората, от които наистина зависят инвестиционните решения, не ходят по такива форуми. При по-малките фирми е по-различно. Шансът обаче те да разберат за подобен форум не е висок. Българските служители в посолствата на свой ред също не познават тези фирми, за да ги поканят. Съответно винаги по тези събития има голямо разминаване между хората, които бихме искали да са там, и хората, които идват.

Ясно е, че не може без конференции, но те не трябва да са основната мярка за привличане на инвеститори. Трябва да се изгради мрежа от хора, които да се занимават с тази дейност. Може да се използва например ресурсът на българите по света, защото много от тях са 15-20 години навън и познават бизнесмени, които биха инвестирали у нас. Това е лесно на думи, но трудно за реализиране, доколкото хората с необходимите контакти рядко имат времето да работят „на ползу роду”. Но не е невъзможно. В държавната администрация също могат да се намерят добри специалисти.

Не на последно място, държавата трябва да помага на инвеститорите, които вече са тук. Услугата „индивидуално административно обслужване на инвеститори” съществува преди всичко на хартия. За да има смисъл от нея, на агенцията за инвестиции трябва със закон да се предоставят конкретни правомощия да се намесва в казуси, когато другите институции не оказват необходимото съдействие.

*Борислав Стефанов е бивш изпълнителен директор на Българската агенция за инвестиции. Сега работи за българското представителство на саудитския фонд за дялов капитал ID Global.