Подхожда сякаш на един президент, особено ако е единственият с два мандата, да подема политически дебати за промени в конституцията относно президентската институция. Още повече че Георги Първанов повдига темата не от вчера. Въпросът е: какво е на прицел.

Отпадането на изискванията кандидатите за държавен глава да са родени в България, да са живели през последните 5 години в страната и избирателната активност на президентския вот на първия тур да е над 50%, колкото и да изглежда справедливо, далеч не е най-наболелият въпрос за конституционна промяна. Особено на фона на минималистичните опити за съдебна реформа и на емблематичната роля на АБВ за тях. А и предвид историята на приемането на конституцията преди четвърт век, която въведе въпросните ограничения за конкретни персони - да не могат по онова време хора като Симеон Сакскобургготски и Георги Пирински да заемат поста на „Дондуков” 2. Дали желанието за отмяната на този конституционен архаизъм сега пак не е продиктувано от персонални съображения - например роденият в Украйна Сергей Станишев да може да се кандидатира за държавен глава? А подновените от Първанов идеи за разширяване на президентските правомощия - пряко инициране от него на национален референдум и засилване на президентското вето, не увеличават ли още повече грешките в неадекватния конституционен конструкт на президентската институция? Сега пряко избиран президент, но със символични правомощия, утре пряко избиран, но с по-малко гласове - и с повече правомощия? Като не сме нито президентска, нито полупрезидентска република, ако ще променяме конституцията, не трябва ли да възложим избора на държавен глава на парламента?

Отделен е въпросът дали идеите на Първанов изобщо могат да влязат за разглеждане в НС - трябват минимум 60 депутати, за които и целите групи на АБВ и БСП не стигат, нужни са гласове от ПФ, ББЦ, „Атака” или независими. Всяко приобщаване на ГЕРБ към идеи за засилване на президентските правомощия биха хвърлили тежки подозрения, че Бойко Борисов все пак е хвърлил око на президентския пост, въпреки че постоянно отрича.

Така почти сигурно е, че до изборите наесен няма да има конституционни промени за президентската институция. И след като вратите за нея останат затворени за лидера на ПЕС Станишев, няма ли да се отворят отново за лидера на АБВ Първанов като общ левопатриотичен кандидат? Тук залогът е още по-рискован, защото най-вероятно последна дума ще има Конституционният съд (виж карето).

„Държавният глава трябва да бъде реален партньор, но и силен коректив на едно управление”, е символ-веруюто на Георги Първанов за президентския пост. По правомощия българският президент няма особена сила нито в едното, нито в другото, само убедително вживяване в двете роли едновременно може да създаде привидност за такава сила (непривидното вживяване е надскачане на правомощията). Актуално-политическият прочит на тази теза звучи по-прагматично - като извеждане на АБВ на по-висока орбита от сегашната му роля на партньор на управлението, но не особено реален и не особено коректив. Мажоритарният вот за държавен глава, редом с харизани приказки за промени в условията за избирането му и на правомощията му, плюс безопасни за ГЕРБ (сегашен и бъдещ партньор) удари по Росен Плевнелиев (който едва ли ще бъде припознат от патрона си за втори мандат), е най-удачният вариант за една малка партия да застане за по-дълго под прожекторите и да подхранва жива вярата в лявото единство. Нищо че и разединението, и единението вляво все се свеждат до претенциите за лидерство.

Две версии за двата мандата

Чл. 95, ал. 1 от конституцията гласи: „Президентът и вицепрезидентът могат да бъдат преизбрани на същата длъжност само за още един мандат.” На пръв поглед „преизбран” означава два последователни мандата, т.е. Георги Първанов има право отново да се кандидатира. Според някои филолози и юристи обаче това е забрана за повече от два мандата изобщо. Само Конституционният съд може да реши коя от двете версии е валидна. И най-вероятно съдът ще се обърне към стенограмите на Седмото Велико народно събрание, за да установи от духа на дебатите каква е била волята на конституционния законодател. Твърде възможно е там да открие, че сянката от 35-годишното управление на Тодор Живков е подтиквала депутатите към ограничаване изобщо на дълголетното заемане на първия пост в държавата от едно и също лице.