На прага на парламентарните избори в България, обществото ни разбра, че Европейският парламент не прие резолюция , обвиняваща българското правителство в "провокативни изявления по исторически въпроси“. От годишния доклад за напредъка на република Северна Македония отпаднаха критичните спрямо България текстове, но покрай целия процес на приемане и отхвърляне на текстове в резолюцията, на широката публика станаха ясни някои нови обстоятелства. Лица, които са били на пряко подчинение на министър-председателя Зоран Заев се заемат с антибългарска кампания. Действия пряко нарушаващи Договора за добросъседство.  Разкритието дойде от собственика на агенция БГНЕС Любчо Нешков, който ясно обрисува ситуацията. Става въпрос за Зияд Бечирович ,Бахтияр Аляф, изпълнителни директори на „Международен институт за близкоизточни и балкански изследвания” ИФИМЕС  и Владо Димовски, професор по икономика, всички официални съветници на Заев. Сред част от анализите им блестят разсъждения, че България е „грозното лице на ЕС“ и София се намира в криза на идентичността поради която атакува Македония.

В същото време на 18-ти март Зоран Заев заяви, че честването на светите братя Кирил и Методий тази година ще бъде съвместно с Чехия и Словакия.

Няколко дена по-късно на ГКПП не бяха допусната 920 български книги  по договор за дарение с Българския културно-информационен център в Скопие.

Тези събития нарушиха приетото от администрацията  на Заев мълчание. Публично той заяви, че няма да прави изказвания преди изборите в България. Нещо повече той каза, че очаква „завой“ след изборите, надявайки се на друга властова конструкция.

От тези на пръв поглед несвързани събития изникват два въпроса? Сгреши ли България с ветото, както твърдяха загрижени общественици и защо точно тези централноевропейски страни съдействат на Скопие?

За да отговорим на първия въпрос нека се върнем близо двадесет години назад. В началото на 1999-та година българското военно разузнаване се сдобива с изключителна по своята ценност информация. Наш източник в Белград докладва, че сръбските силови ведомства се готвят да приложат операция „ Подкова“- план за силово изгонване на албанското население в Косово в посока Албания и Македония. Информацията е доведена до знанието на министър-председателя Иван Костов, който изпраща тогавашния ръководител на на разузнаването ген. Ангел Кацаров заедно с полк. Иван Пенков да предупредят сръбските си колеги, че привеждането на плана в действие ще им коства атака от страна на НАТО. От своя страна външния министър Надежда Нейнски (Михайлова) предава папката със секретната информация на немския си колега Йошка Фишер. На 24-ти март, 1999-та година започва операция „Съюзна сила“. НАТО използва целия си наличен ресурс, за да попречи на сръбските сили, които се опитват да изгонят албанците от Косово.  Все пак до огромна бежанска вълна   се стига. Според Върховния комисариат по бежанците към ООН броят на бегълците от Косово вече е достигнал близо 400 хиляди души. Между 25 март и 5 април 226 хиляди косовари бягат в Албания, 120 хиляди – в Македония, 35 700 – в Черна гора, 7 900 – в Босна и Херцеговина, и 6 хиляди – в Турция. До края на конфликта цифрата се удвоява. Още в началото на април в България пристига американският заместник-секретар Строуб Талбот с мисията да убеди българското правителство да приеме 50 хиляди от бежанците. Дипломатът служи втори мандат и е от вътрешния кръг на президента Клинтън. Посланието е ясно. Ситуацията е тежка. От една страна ООН, НАТО и САЩ призовават Македония да държи границата си отворена. За да останат обаче границите отворени съседните страни трябва да приемат част от потока. Същите страни, както и Германия, която тогава председателства ЕС, оказват силен натиск над България за приемане на бежанците. Затова и Талбот пристига с „готова“ цифра в София. От друга страна София няма икономическа възможност да поеме толкова хора, а се страхува и от палестинизация на конфликта. В тази ситуация Иван Костов отказва. Позволявам си да направя следната аналогия- тогавашния немски канцлер е социолдемократът Герхард Шрьодер, а външнен министър е „зеленият“ Йошка Фишер. Учудващо припокриване между политическите семейства и сили, които днес обвиняват България в липса на конструктивност в диалога с Република Северна Македония. Грешка ли беше, че България защити тогава националния си интерес и не допусна косоваските бежанци тук? Не, не беше.

Нелоялен съюзник ли беше България на САЩ, Германия, НАТО, Македония? Не, не беше. Осигури въздушен коридор, снабди с разузнавателна информация Алианса, а министър-председателят Иван Костов пое ангажимент 3000 от косовските бежанци в Македония да бъдат на българска издръжка като по-тежко ранени косовари биват лекувани в България.

Нека се запитаме към днешна дата същите въпроси. 

 Грешка ли е, че България това, което определя като свой национален интерес, а именно своята история и правата на хората с българско самосъзнание? Не мисля, че е. Нелоялна ли е България към организациите, от които вече е част, като НАТО, ЕС ? Не, България изпълнява стриктно поетите анжажименти относно повишение на бюджет и участие на чуждестранни контингенти. Помага ли България на РСМ? Да, България постави като основен приорирет на европейското си председателство разширяването на ЕС в посока Западни Балкани. България подписа Договора за добросъседство с Република Северна Македония и насърчаваше подписването на Преспанския договор с Гърция.

България е страна с малко население и всяко механично добавяне на непропорционален брой чужденци представлява заплаха. Заплаха, която е калкулирана през 1999-та, беше калкулирана и при мигрантския поток през 2015-та. Нашите съюзници също следват свои интереси, които невинаги кореспондират с българските. Затова компромисите свършват с червените линии, зад които стои нарушаването на националния интерес.

Той има различни измерения- често е физическа заплаха, но се случва да бъде и поругаване на националната чест и достойнство. За съжаление отношението на официално Скопие, а и на неофициални лица в РСМ говори точно за това. Незапочването на преговорите за присъединяване на РСМ може да изглежда като дребнав балкански проблем, но всъщност е завещанието от една разпаднала се Югославия. Геополитическата ситуация не е позволявала на България дълго време да отчита националния си интерес за сметка на чужди идеали.

Гледайки, двадесет години назад ние можем да сме сигурни, че е твърдата и принципна позиция винаги се отплаща. Рано или късно.

Всъщност и двете ситуации могат да бъдат анализирани твърде кратко, използвайки теорията на международните отношения. Типичното противопоставяне между двете основни школи на реалисти и идеалисти.  За реалистите базата на международните отношения е , че националната държава е основният участник в международните отношения. Съществуват и други органи, като индивиди и организации, но тяхната власт е ограничена. Второ, държавата е унитарен участник. Националните интереси, особено по време на конфликт, карат държавата да говори и да действа с един глас. Трето, вземащите решения са рационални участници в смисъл, че рационалното вземане на решения води до преследване на националния интерес. Тук предприемането на действия, които биха направили държавата ви слаба или уязвима, не би било разумно. Реализмът предполага, че всички лидери, независимо от политическото им убеждение, признават това, когато се опитват да управляват делата на своята държава, за да оцелеят в конкурентна среда. 

Идеалистите обикновено се характеризират като набор от теоретици, които вярват в идеята за прогреса и възможността за еволюция в международните отношения, която би породила по-мирен свят. Тези учени и политици разглеждат създаването на международни организации като начин за насърчаване на идеала за мир и сигурност сред държавите, от които е подчертано Обществото на нациите, днешния ООН.

Спокойно можем да напуснем територията на международните отношения, за да отбележим, че идеалистите твърде често са ляво ориентирани политици.   

Нека отговорим на втория възникал въпрос: защо точно тези централноевропейски страни съдействат на Скопие? Правилният анализ на ситуацията трябва да отчете историческата инерция. Унгарският министър-председател Виктор Орбан многократно изтъква, че страната му ще активизира дейността си в региона и е готова да лобира за разширяването на ЕС към балкански държави, които не са членки. Това отношение се корени в миналото, тъй като Унгария е оказала значително влияние на Балканския полуостров през Средновековието и по-късно по време на Австро-Унгарската монархия. Нещо повече: като правдива посока на събитията се смята политическото приятелство между Себастиан Курц и Виктор Орбан да присъедини Австрия към групата от Вишеград и по нов начин да обедини австро-унгарското пространство. Тази възможност не е за изключване. Австрийският капитал е най-големия инвеститор в региона си. Австрийските банки,  разполагат с множество представителства в Източна Европа и дават на Виена своебразна мека сила. В Чехия на власт е споделящия консервативни възгледи Андрей Бабич, който балансира между растящ европесимизъм, отваряне към Русия и влиянието на Германия. За Словакия могат също да се направят подобни изводи. Със сигурност можем да говорим за възможността от поява на добре настроена към Русия и Китай нова Австро-Унгария под мека форма. Какво значи това за българските интереси на Балканите и в частност в спора с Македония? Един подобен външнополически съюз ще изпитва естествен интерес към южния си вектор, Западните Балкани. Интерес, който Унгария на практика проявява чрез купуването на медии в Северна Македония, укриване на бившия македонски министър-председател Никола Груевски и политическото приятелство между Александър Вучич и Виктор Орбан, олицетворявани от плановете за жп линия Будапеща-Белград-Солун(като по релацията Будапеща-Белград се работи активно) с основно китайско финансиране. Ако се върнем два века назад ще намерим за естествени такива инвестиции. Хабсбургската, а по-късно австро-унгарска империя винаги е имала една основна цел в този регион крайната й цел е Солунското пристанище, даващо достъп до Егейско море, което би й гарантирало контрол върху значителна част от огромния трафик, който традиционна се осъществява между Азия и Европа. В наши дни параметрите не са много по-различни. Сърбия, чрез своята идея за „мини“ или „балкански“ Шенген би могла да се превърне в съставна част от подобен съюз.

Точно за това не бива да ни учудва централноевропейската подкрепа, която ще виждаме все по-често. Всъщност сред вносители на атакуващата България поправка са поляка Марек Белка, словенката Таня Файон и австриеца Андреас Шидер. Всички леви и прогресивисти като политически възгледи.

 В София е хубаво да помислим как можем да балансираме на подобен алианс, който би застрашил интересите ни. От една страна са стратегическите цели на САЩ в региона. Разпадането на Югославия даде на САЩ възможността да поправят решението на генерал Айзенхауер по време на Втората световна война - прехвърлянето на немалка част от Балканите в сферата на съветското влияние на Техеранска конференция през 1944 г. Междувременно силното присъствие на САЩ на Балканите, исторически руска сфера на влияние от векове, стана изключително важно за широкомащабното геостратегическо планиране на Вашингтон. Освен Русия като стратегически конкурент се оценява и Китай.

Тук идва и ключовия момент, че албанците в Косово, Албания разпознават САЩ като ключов техен съюзник. От друга страна Турция, важен регионален играч, също разглежда албанците като основна цел на балканската си политика. Нещо повече. Ахмет Давотоглу нарича Албания „барометър на балканската политика на Турция“, сравнявайки я с ролята на Азейрбайджан за Турция. А самите албанци правят опит да се обединят, събирайки населяваните от тях държави чрез ЕС. От трета страна Хърватия гледа с нарастващо безпокойство, това което нарича „EU-goslavija“.

Това означава, че България много ясно трябва да търси възможното припокриване на интересите си с основните актьори като ЕС, в лицето на Германия, САЩ, Турция и балансиращи проекти, като Триморието. Не споменавам Франция неслучайно. От една страна тя спря процеса по разширяването на ЕС през 2019-та именно заради Албания, а от друга президента Макрон посети Белград през 2019-та, отбелязвайки годишнина от края на Първата световна война. Бяха подписани 5 оръжейни сделки с ясното внушение, че двете страни могат да бъдат съюзни, така както преди сто години. 

Не е за изключване, че ЕС държи преди всяко свое разширяване двустранните проблеми да бъдат решени. Но това е нож с две остриета. Във времето след октомври 2019-та, когато заради Франция Албания и Северна Македония не стартираха преговори за присъединяване, САЩ дадоха ясно да се разбере, че ще подкрепят други форми на регионална интеграция. Като „мини Шенген“ на Александър Вучич. Фактите говорят, че НАТО се разширява (Черна гора, Северна Македония), а ЕС не. Можем да заключим и че за САЩ по-важна е интеграцията на Северна Македония в НАТО, а това в ЕС е по-важно за самата държава кандидат, защото е свързано с благосъстоянието й.

Мнозина от противниците на българската позиция, тук и оттатък Деве Баир, ще се опитат да ни убедят, че действаме от идеалистични подбуди. Това щеше да бъде вярно, ако България не признаваше съществуването на Република Северна Македония, македонска нация, официалния език на югозападната ни съседка.  Гледайки, 20 години назад можем твърдо да сме сигурни, че в отношенията си със Скопие все пак е взимал превес хладнокръвния реализъм пред добре звучащия идеализъм. България е подавала ръка винаги, бранейки достойнството, сигурността и паметта си. С подписването на Договора за добросъседство го направи за пореден път и го препотвърди при ротационното председателството на ЕС.

В тази динамичната ситуация, която България трябва да следи постоянно, София може и трябва да си позволи реторика, защитаваща националните интереси. Трябва, защото над 80% от общественото мнение стои зад подобни позиции, а може, защото България има работеща икономика и е част от ЕС и НАТО.

Тази реторика обаче трябва да е градивна, способна да подтикне Скопие да предложи отстъпка, която да доведе до реален процес на помирение и започване на присъединителен процес.