Словения и Чехия са доказателство, че правилното съчетаване на обществения интерес включва умелото използване на националните ресурси и не противоречи на интересите на големите външни инвеститори

Когато на 23 декември 1991 г. независимият кандидат Милан Кучан печели президентските избори с 60% и застава начело на младата словенска държава, никой не е изненадан. Нищо че Кучан е доскорошен председател на Лигата на комунистите в Словения, а цялото разпадане на Югославия минава под знака на стремеж към Запада и отхвърляне на комунизма. Същевременно обаче именно Кучан е водещият архитект на независима Словения и като част от ръководството на Югославия, от която страната му се отделя през 1991 г., той е направил изключително много за своята родина.

В продължение на десетилетие и особено в края на 80-те в Словения са прехвърлени ключови производства в областта на леката промишленост, сред които се откроява „Горенье“, както и на фармацевтичната (КРКА) и на хранително-вкусовата промишленост. Това в голяма степен обяснява защо стратег като Кучан остава държавен глава до 2002 г., защо Словения е с най-висок жизнен стандарт от бившите югорепублики и защо още през 2007-а - годината на присъединяването към еврото - средната заплата е 1220 евро.

Този прецизен и добре балансиран спрямо външните капитали икономически национализъм не само не отблъсква, а насърчава чуждите инвеститори, защото е съпътстван от ясна законова рамка и добър бизнес климат, като допълнителен плюс е запазването на квалификацията и професионалните умения на работната ръка - нещо, с което България така и не можа да се похвали в рамките на своя преход към пазарна икономика. За разлика от една Чехия например, която подобно на Словения осигурява своята икономическа стабилност чрез опазването и модернизирането на ключови сектори като автомобилостроенето и електрониката, както и производството на бира, химическата и стъкларската промишленост, както и производството на цимент, желязо и стомана. Тежкото машиностроене произвежда коли, камиони, трактори, автобуси. Основният производител на автомобили остава „Шкода“, най-старият в Източна Европа.

Запазването на компанията и търпеливо проведената й приватизация води до влизането на крупен инвеститор като „Фолксваген“ и днес „Шкода“ носи около 10% от целия износ на страната - което основателно я превръща в марка символ на национална гордост. А като добавим и факта, че държавата има близо 60 милиарда евро валутни резерви и около 10 милиона туристи на година, това напълно завършва картината на успешния чешки „икономически национализъм“.

Посочените дотук примери със Словения и Чехия са доказателство, че умелото съчетаване на обществения интерес очевидно включва умелото използване на националните ресурси и по никакъв начин не противоречи на интересите на големите външни инвеститори - ако погледнем колко автомобили „Шкода“ се движат по българските улици, сами ще се убедим в това. Достатъчно е само местният политически елит да притежава ясни ориентири за дългосрочни стратегически цели, отиващи далеч отвъд поредните ултимативни мантри на конюнктурни икономически модели.

Подобен разумен подход в защита на обществения интерес очевидно е възможен и в България, или по-точно казано - все още е възможен в България. Така както бе възможен в Унгария и Полша, където държавните лидери не се притесняват да говорят за „икономически патриотизъм“. Нещо повече, преоткриването на такъв набор от политики е само въпрос на време и на местна почва. Очевидно е защо - необходимостта от рязко увеличаване на разходите за сигурност и отбрана на европейско ниво съчетано със задълбочаваща се политическа и икономическа нестабилност без съмнение ще доведе до силно орязване на европейските субсидии през следващия програмен период. Усвояването на европейските средства съвсем скоро ще престане да бъде главен фокус и първостепенна цел на голяма част от българския бизнес и държавната администрация. И тогава именно „икономическият национализъм“ като модерен набор от умели и гъвкави държавни политики ще се превърне във важен инструмент за благотворно влияние на пазара.

И тук става дума не за неприложимия днес Стамболов тип протекционизъм, който обаче е изиграл решителната си роля в своето време. Не става дума и за някакъв неразбран изолационизъм, а за изравняване на възможностите пред местните и външните инвеститори. Защото безспорната истина е, че при дълготрайни колебания и неблагополучия на пазара външните инвеститори сравнително бързо пренасочват своите ресурси в други локации. Докато българските компании поемат основната тежест на трудностите, като оцеляват и дори правят нови инвестиции, разчитайки на доброто познаване на пазара, гъвкавост и упоритост - достатъчно е само да погледнем оживлението в жилищното строителство у нас, за да се уверим в това.

България има своите скрити козове. Сред тях са високите спестявания на населението в банките у нас - 42,5 милиарда лева депозити към януари 2016 г. по данни на БНБ. При ефективна държавна политика за подобряване на бизнес климата тези цифри крият огромен резерв за бъдещо потребление, а допълнителен страничен ефект е привличането на чужди компании, за които този ресурс би бил притегателна сила. Основната цел обаче трябва да бъде подобряване на бизнес климата и повишаване на икономическия растеж у нас, което няма как да стане без кредитиране и без участие на банки.

И като става дума за банки и икономически национализъм, трябва да споменем действията на унгарското правителство за преодоляване на „чуждата доминация“ (израз на Виктор Орбан) в банковия сектор в Унгария. Впрочем още в края на 2014 г. чрез прехвърляне на собствеността на GE Capital’s Budapest Bank и MKB Bank (дотогава собственост на Bayerische Landesbank) бе изпълнена публично заявената от премиера Орбан цел за превес на унгарските собственици в местния банков сектор спрямо външните инвеститори. И то при положение че и преди това унгарската OTP e най-големият кредитор в сектора. Да не говорим, че OTP превземат и чужди пазари, като в България те притежават Банка ДСК.

Подобна е заявената нагласа и на консервативното правителство в Полша, ясно изразило желанието си да осигури повече възможности на местни компании. Очевидно е, че на политиката на „отчаяното привличане на външни инвеститори на всяка цена“ вече се слага край и в Унгария, и в Полша, като фокусът много ясно се поставя върху развитието на националния капитал. Разбира се, големите европейски банкови корпорации са интегрална част от общата европейска инфраструктура в бизнеса и имат своето място във всяка европейска страна, каквато е и България. Същевременно обаче трябва да се има предвид и 20% от българския банков сектор, притежание на гръцки собственици - обстоятелство, довело до напрежение в пика на гръцката криза поради очевидната зависимост между състоянието на местната икономика и това на гръцката банкова система. Тези рискове в случая бяха преодолени благодарение на превантивните действия на централната банка. Но тук става дума за обективно заложено рисково обстоятелство, компенсирано от субективен фактор като политиката на регулатора. Същото беше и с обявените кредити в швейцарски франкове от една гръцка банка, предизвикало бързата намеса на БНБ и прекратяването на подобно предлагане. Въпреки това за много кратко близо 2000 българи бяха подписали договори в швейцарски франкове. Историята по-нататък е известна - рязко покачване на курса на франка, съответно и на цената на този кредит, а в резултат на недоволството на кредитополучателите се стигна до протести пред община Бургас, пред централата на тази банка и до искания за срещи на инициативен комитет с премиера Борисов.

Но докато в София това бе бързо ограничен проблем, в Будапеща „швейцарските“ кредити разклатиха обществото поради далеч по-големия размер на тези рискови експозиции. Логично е такива обективни проблеми и противоречиви практики да формират заключението за големите рискове, които се съдържат в прекомерната зависимост на местните банкови системи от финансови гиганти от еврозоната. На този фон естествено се виждат предимствата на местните банки. Водещото сред тях е по-обективно заложената им висока отговорност - за разлика от чуждестранните те нямат банки майки, на които да прехвърлят евентуални негативни ефекти от свои рискови действия. Друго важно предимство са дългосрочните инвестиции на националните капитали във важни за обществото ни сектори в икономиката. За разлика от чуждестранните местните банки не отхвърлят подобни дългосрочни инвестиции в стратегически за страната ни проекти. И колкото и дребно обстоятелство да е от финансова гледна точка, все пак е знакова една подкрепа за олимпийското ни участие. Чуждестранна банка не би инвестирала пари в това.

Дали поради всичко изброено дотук правителствата в Будапеща и Варшава говорят и работят за ребалансиране на собствеността на банките в полза на местния национален капитал? Вероятно не само заради това. Но без съмнение се наблюдава една устойчива тенденция, която трябва да се има предвид и от българския политически елит. Защото в историята записват имената си лидери като Стефан Стамболов, като Милан Кучан, като Виктор Орбан. А вече видяхме какво е общото между тях.