Добрата подготовка на Бен Бернанке не му помага да предвиди кризата от 2007-2008 г.

“Застраховането на депозитите може да елиминира възможността за възникване на банкова паника 

Наградата на Шведската централна банка по икономика в памет на Алфред Нобел през 2022 г. ще бъде връчена на трима американски икономисти - Бен Бернанке, Дъглас Даймънд и Филип Дибвиг за приноса им относно ролята на банките за финансовите кризи. Първият от тримата е широко известен, тъй като е бил последователно председател на Съвета на икономическите съветници на президента Джордж Буш Младши и след това председател на Федералния резерв (централната банка) на Съединените щати.

Бернанке

Удостояването на Бернанке с тази престижна награда е не само за теоретичния му принос, а и за практиката му. Именно в ролята си на председател на Фед Бернанке получава признание за реакцията спрямо финансовата криза от 2007-2008 г. Добрата му подготовка обаче не му помага да предвиди възникването є, въпреки че тя е най-голямата след подробно изследваната от него самия Велика депресия. Той е председател на Федералния резерв от февруари 2006 до януари 2014 г. Тоест е имал достатъчно време да забележи какво се случва и всъщност неговите действия също са допринесли за избухването и мащаба на кризата.

Т. нар. “доктрината на Бернанке” се отнася до разбирането му относно мандата на Фед. Неговата идея за ценова стабилност е да не се допуска както по-висока инфлация, така и дефлация. Според него дефлацията се причинява от недостатъчно съвкупно търсене и обикновено се съчетава с рецесия, растяща безработица и финансови кризи. Всъщност дефлацията е характерна за устойчивия растеж - при стабилно парично предлагане и нарастващо производство парите поскъпват, тоест ценовото равнище намалява.

Според него обаче държавата при настоящата парична система чрез централната си банка разполага със средство за борба с дефлацията и то се нарича популярно “печатница за пари”. Увеличаване на количеството на парите в обращение, понижаване на лихвените проценти, осигуряване на безлимитна ликвидност, намаляване доходността по държавни и корпоративни облигации, обезценяване на местната валута, покупка на активи, включително и изкупуване на бизнеси с новосъздадените пари - това са конкретните инструменти за противодействие на инфлацията.

Всъщност настоящият епизод на най-висока инфлация в САЩ от над 40 години е резултат именно от тази политика на Фед (и глобално - на останалите централни банки), която беше следвана неотлъчно през периода след споменатата финансова криза. Тоест фактическото отклонение на мандата на централната банка на САЩ от ценовата стабилност заедно със силно разхлабената фискална политика са причината за тази ситуация. Разбира се, след 2014 г. Бернанке вече не е пряко отговорен, но политиката му определи посоката, която беше възприета и от неговите наследници.

Друга идея на Бернанке се отнася до “Великото забавяне”. Според нея измененията, обусловени от бизнес-циклите, намаляват размера си през последните години заради структурните промени в световната икономика и това повишава стабилността и намалява влиянието на паричната и фискалната политика. Финансовата криза от 2007 г. напълно опроверга това твърдение.
Според Бернанке неговите усилия като председател на Фед в сътрудничество с други институции, включително и чуждестранни, са предотвратили икономическа катастрофа, която би надминала Великата депресия по мащаб.

Действително, това, което тази политика не позволи да се случи, беше масово теглене на влогове от американските банки. Само че бяха отбелязани рекорден брой фалити на спестовни институции, включително и на най-големите инвестиционни банки. Концепцията “твърде голям, за да бъде оставен да фалира” макар и споделяна от него самия беше прилагана избирателно, което постави под съмнение безпристрастността при вземането на решения и възможното влияние на специални интереси.

Даймънд и Дибвиг

Моделът на Даймънд и Дибвиг е фундаментален в теорията за паническото теглене на депозити от банките при финансови кризи. Комбинацията от нисколиквидни активи, каквито са кредитите за бизнеса и ипотеките, и ликвидни пасиви, каквито са депозитите на виждане, които могат да бъдат изтеглени по всяко време, са предпоставка за самосбъдваща се паника сред депозиторите. Моделът е публикуван през 1983 г. и показва присъщата нестабилност на институции с несъответствие между срочността на активите и пасивите.

В изследването на Даймънд и Дибвиг се посочва, че инвестициите, които прави бизнесът, често изискват извършването на разходи в настоящия момент за получаване на доход в бъдеще. Поради това се предпочитат кредити с дълъг срок, което ги прави ниско ликвидни. Аналогична е ситуацията при домакинствата, които търсят финансиране на покупката си на жилища или автомобили. От друга страна спестителите в банките биха могли да се озоват в ситуация на спешна нужда от налични пари за извършване на непредвидени разходи. Затова те имат нужда от сметки, които им позволяват моментален достъп парите им. Така за тях са ценни краткосрочните или безсрочните депозити.

Банките действат като посредници между спестителите, които предпочитат ликвидни депозити, и заемателите, които предпочитат дългосрочни кредити. Отделните депозитори не биха могли самостоятелно да отпуснат тези кредити, тъй като са наясно с нуждата си от моментален достъп до средствата си. Освен това публичното влогонабиране помага на самите вложители, като им спестява трансакционните разходи. Тъй като банките предоставят полезни услуги и на двете страни, те могат да определят по-високи лихвени проценти по кредитите, отколкото плащат по депозитите, и да печелят от разликата.

Даймънд и Дибвиг посочват, че при нормални обстоятелства нуждите на спестителите за налични пари не се случват едновременно. Като приема депозити от различни източници, банката очаква относително малък дял от тях да бъдат изтеглени краткосрочно, въпреки че депозиторите имат право да ги изтеглят изцяло по всяко време. Така банките могат да отпускат дългосрочни кредити, като държат относително малки суми в налични пари, с които да изплащат депозитите на желаещите. Отделните тегления по принцип не са свързани помежду си и според закона за големите числа банките очакват относително стабилен размер на тегленията всеки период.

Възможни са обаче и други резултати. Тъй като кредитите са предимно дългосрочни, дължимите суми трудно биха могли да бъдат събрани веднага при поискване. Дори банките да поискат моментално изпълнение, кредитополучателите не биха били способни да го извършат бързо, тъй като средствата се използват за финансиране на дългосрочни проекти. Ако всички депозитори се опитат да изтеглят парите си едновременно, банката ще остане без налични пари много преди да успее да погаси всичките си депозити. Всъщност тя би могла да плати само на първите вложители, които си поискат парите, но за следващите няма да има достатъчно средства. За последните депозитори на опашката вероятно няма да остане нищо.

Дори банки в добро финансово състояние са потенциално уязвими при масово теглене на депозити - банкова паника. Ако депозиторите очакват всички останали да изтеглят парите си, тогава единствената рационална реакция за тях е колкото е възможно по-бързо да го направят преди другите. Тоест моделът разглежда банковите паники като самосбъдващи се предсказания - стимулът за всеки вложител да изтегли парите си зависи от очакванията му за поведението на останалите. Ако достатъчно депозитори очакват останалите да си изтеглят средствата, всички те ще имат стимул много бързо да се наредят на опашка, за да са сред първите, които го правят, докато има пари в банката.

От теоретична гледна точка моделът на Даймънд и Дибвиг е пример за икономическа игра с повече от едно възможно равновесие. Ако очакванията са за обичайни тегления, обусловени от ежедневните нужди, тогава е рационално всички вложители да теглят само толкова, колкото им е необходимо. Но ако депозиторите очакват повечето от останалите да се втурнат да закриват сметките си, тогава те трябва да се опитат да ги изпреварят. Разбира се, първият вариант е много по-добър от втория от гледна точка на обществения интерес. Ако се следва обичайният модел на теглене, вложителите печелят от държането на парите си в ликвидни лихвоносни сметки. Ако вместо това всеки бърза да си закрие сметката, всички те биха изгубили лихвите, а някои от тях биха загубили и спестяванията си.

На практика заради банкерството с частични резерви банковата паника обикновено води до фалит и спиране на тегленията.

Тази забрана за теглене може да се разпространи и в останалата част от финансовата система. Тя не позволява на депозиторите, които имат обичайни нужди, да имат достъп до парите си. Тя обаче спира временно фалита, като позволява на банката да събере пари от отпуснатите кредити, за да погаси части или всичките си задължения.

Даймънд и Дибвиг обаче твърдят, че забраната за теглене не може да бъде оптимален механизъм за предотвратяване на банкови паники. Според тях по-добрият начин за това е застраховането на депозитите, гарантирано от правителството или централната банка. Това застраховане би следвало да покрие част или цялата загуба за вложителите в случай на банкова паника. Ако депозиторите знаят, че ще си получат парите, дори когато се случи банкова паника, те няма да имат причина да предизвикат такава.

Така застраховането на депозитите в достатъчна степен може да елиминира възможността за възникване на банкова паника. Според тях поддържането на система за гарантиране на депозитите не изглежда особено скъпо за държавата, защото докато паниките не се случат действително, за гарантирането на депозитите не е необходимо да се плаща. Освен това банковите паники се случват много по-рядко след създаването на тази система в Съединените щати след Великата депресия. От друга страна схемата за гарантиране на депозитите води до морален риск - депозиторите не се интересуват особено къде влагат парите си и по този начин създават стимул за банките да поемат все по-големи рискове. Именно това е в основата на възникването на все по-сериозни сътресения, какъвто е примерът със Световната финансова криза.