Има много малко видеоматериали, които наистина показват насилието на белите над малцинствата и почти всички те са свързани с работата на полицията. Това означава, че те са най-често свързани с криминалната специфика. От друга страна бяха заснети много материали за много изтормозени хора от „не белите” региони в САЩ и ЕС. Но те не се показват в медиите. Защо? Журналистите са доволни да се видят в ролята на антирасисти, а някои от псевдожертвите лесно получават фалшиви медийни състрадания.

Медиите не са в състояние да илюстрират степента на расизма, за който те крещят с помощта на граничещите с истерията лозунги и „антирасистката” пропаганда, че всъщност белите хора тормозят, сплашват и бият чернокожите или имигрантите от Магреба, но случаите са изключително редки. В същото време снимки и видеоклипове на групи от млади афро мюсюлмански имигранти, тормозят белите хора, и те могат да бъдат намерени навсякъде в социалните медии. Които са най-новата опора на свободата на информацията на фона на общо затягане на контрола над медиите.

При тези обстоятелства „борбата срещу расизма” се превръща в алиби за най-открит расизъм. Мигрантските групи обиждат или дори избиват белите хора под предлог, че са жертва на расизма от тяхна страна. В такава радикална „борба с расизма” не е необходимо да се доказва съществуването на расизъм и се смята за излишно да се проверява дали претендиращия потиснат етнос всъщност не е потискащия на друга етническа група, обвинена в расизъм във връзка с „бялата привилегия” (самият израз е пълен с расистки предразсъдъци). Антирасисткият парадокс цели да се създаде расистки шок като се осъждат белите, които по дефиниция са расисти, и да се изобразяват етническите малцинства като жертви, които по дефиниция пък се считат за потиснати.

Достатъчно е само една жалба от расизъм, за да ви представят като жертва, но подобна позиция представлява истинска интелектуална измама. Достатъчно ли е един мигрант да се обяви за жертва на расизма, за да спечели напълно фалшивите симпатии от медиите и част от населението, което е лично удовлетворено от принадлежността си към „лагера на доброто”? 

Емоциите изтласкват разума. В такава ситуация на обща истерия, кой друг се интересува от фактите, цифрите и статистиката? Дали Джордж Флойд умря заради цвета на кожата си, или заради поведението си, или заради бруталността на американската полицейска система? Същият въпрос възниква и във Франция около случая с Адам Траоре, който систематично се представя за жертва на полицейския расизъм. Малко медии говорят за криминалното досие на жертвата, поведението му по време на ареста и първата помощ, оказана от жандармите. Групи от самопровъзгласени жертви и легиони от тези, които се покайват за изфабрикувани грехове, демонстрират в противовес на забраните, но нямат нищо общо с полицейското насилие, което те критикуват. На „жълтите жилетки” им провървя много по-малко.

„Полицията задържа само чернокожите и арабите”, казва един млад кадър на телевизията. Може би това се дължи на факта, че в тези групи има несъразмерно повече престъпници? Този въпрос, разбира се, е забранен и за да се избяга от него, се дава ясен и неподлежащ на коментар отговор: полицията е расист. И точка. Медиите се интересуват само от предполагаемите случаи на полицейско насилие, които засягат малцинствата. Тук се използва метод, плашещ със своята ефективност, като акцента е върху образа, при пълната липса на внимание към това, което е предшествало и последвало ареста.

Субективната интерпретация на образа е издигната до статута на фактическа истина, която трябва да бъде отпечатана в умовете и лесно превръща мъчителите в жертви.

(Превод за „Труд” - Павел Павлов)