Защо Брюксел не бърза да признае „временния президент” в Каракас

Венецуела отново е в пика на световните новини, след като на 23 януари ротационният председател на суспендираното от Върховния съд отпреди две години Национално събрание Хуан Гуайдо се самопровъзгласи на митинг в Каракас за „временен президент” на страната, позовавайки се на „вакуум във властта”.

Този вакуум според опозиционера Гуайдо и веднага призналия новия му статут Вашингтон се получавал, защото заклелият се на 10 януари т.г. за нов 6-годишен президентски мандат Николас Мадуро не бил легитимен. Опозицията и външните врагове на венецуелското правителство смятат за незаконни президентските избори, спечелени от Мадуро на 20 май м.г., защото в тях не била участвала опозицията и защото те били свикани от също непризнаваното Национално конституционно събрание, избрано при друг вот - на 30 юли 2017 г.

Истината е, че в президентските избори участваха трима опозиционни кандидати освен Мадуро, а другата част на опозицията сама реши да бойкотира гласуването, въпреки че за него бяха предвидени гаранции от изработено с международно посредничество споразумение. Но този документ също бе отхвърлен от опозицията през януари 2018-а в последния момент преди подписването му в Доминиканската република.

Лентата трябва да се върне още малко назад и да се припомни, че редовното Национално събрание, избрано през декември 2015 г., е единствената институция във Венецуела, доминирана от опозицията. И единствено нея САЩ, ЕС и страните от т. нар. Група от Лима (13 латиноамерикански правителства, повечето от които имат осъдително отношение към управлението в Каракас) признават за демократично избрана. Въпреки че всички останали избори в страната са провеждани по същите закони, по които е избрано и НС.

То бе суспендирано от Върховния съд още през 2016 г., след като се установи купуване на гласове при избирането на трима опозиционни депутати и те трябваше да бъдат оттеглени, а за местата им да се проведат нови избори. Но НС отказа да се подчини на съда, поради което дейността му бе суспендирана.

Всичко това е важно да се знае, за да се разбере защо цялото нажежаване на страстите сега е около това - кой е легитимен и кой не е. Също така върху тази дилема се градят и колебанията на част от страните в ЕС как да се реагира на самообявяването на Хуан Гуайдо за „временен президент”, докато Николас Мадуро не без основание го вини, че погазва конституцията и де факто осъществява държавен преврат.

САЩ очевидно не страдат от скрупули спрямо международното право и един от ключовите му постулати - ненамесата във вътрешните работи на суверенни държави, след като един през друг президентът Доналд Тръмп, вицепрезидентът Майк Пенс и държавният секретар Майк Помпео си позволиха директни указания как да се смени властта във Венецуела и признаха Гуайдо.

В ЕС обаче това няма как да мине така лесно, въпреки че висшата представителка за външната политика Федерика Могерини също не призна миналогодишните президентски избори във Венецуела и също повтаря, че смята за единствено демократична институция Националното събрание. Но в становището, с което тя излезе на 23 януари по повод сегашната ситуация, няма и сянка от признаване на Гуайдо за „временен президент”.

Могерини изтъква, че „ЕС настоятелно призовава за започване на непосредствен политически процес, водещ до свободни и достоверни избори в съответствие с конституционния ред” и че Съюзът е готов да подкрепи „надежден мирен политически процес в съответствие с конституцията на Венецуела”. Макар и витиевата, тази официална позиция на ЕС се разминава сериозно с линията на Вашингтон.

В началото на тази седмица в рамките на ЕС се оформи група от пет страни - Испания, Португалия, Италия, Франция и Холандия, която поде инициатива за европейско посредничество във венецуелската криза с цел да се осъществи диалог между правителството в Каракас и опозицията и да се намери мирен изход. Най-активен в координацията на тази инициатива е испанският външен министър Жозеп Борел, бивш председател на Европарламента и много влиятелен политик, който държи на „предпазливостта” и зове за изработването на информирана обща позиция на ЕС - бърза, но „не на гореща глава”. Той подчерта на 23 януари: „Няма да се хвърляме да следваме никого”.

Според испанската преса Борел е в постоянна връзка с колегите си от ЕС и събитията се следят внимателно от всички. Той направи и следния публичен коментар по отношение на ставащото във Венецуела: „Когато се случват такива неща, решаващото е на коя страна е армията, а ние не знаем тя къде е”.

Впрочем, венецуелската армия съвсем ясно се обозначи. Военният министър Падрино Лопес заяви: „Отчаянието и нетолерантността атакуват мира в страната. Войниците на родината не приемаме президент, спуснат в сянката на тъмни интереси и самопровъзгласил се незаконно. Армията защитава нашата конституция и е гарант на националния суверенитет”. От своя страна шефът на FANB (Боливарските национални въоръжени сили) Ремихио Себайос декларира: „Няма да позволим на предателите да продължат с неуважението си към родината, ще се борим и ще победим”.

При създалата се ситуация всяко прибързано взимане на страна от външни сили очевидно е крайно уязвимо от гледна точка на демокрацията, международното право и принципа за ненамеса във вътрешните работи.

Противоречие с демокрацията

Изработването на обща позиция на ЕС за събитията във Венецуела изисква време и сериозно проучване на фактите. За Брюксел е трудно еднозначно да подкрепи присвоения от Хуан Гуайдо статут, след като той призовава за държавен преврат и се самоиздига на държавния връх, без конституцията да му дава право за това. Налице е сериозно противоречие с международното право и със самите устои на демокрацията.