Множество легенди, разказващи за драматичните времена на турското робство

Една от най-хубавите песни в изпълнение на Валя Балканска пътува из Космоса

Едно пътешествие из Източните и Средните Родопи е немислимо без посещение на уникалния Златоград. От София до него се стига през Кърджали или през Смолян. Най-южният град на България е с надморска височина 420-550 м. Първите заселници са открили закътаната долина на р. Върбица, която се образува точно в центъра на съвременното селище при сливането на реките Мала и Велика.

При влизането в града откъм Смолян вдясно се виждат първите възрожденски къщи. Това е най-запазената група сгради, съставяща днес ядрото на Етнографския ареален комплекс. Нека се настаним в някой от чудесните конаци за гости, каквито са Пачиловата, Коручевата, Александровата и много други къщи. После ще започнем разходка по тесните калдъръмени улички на един отминал свят.

Началото на днешния Златоград се губи в мрака на средновековната епоха. Археологически разкопки покрай Велика река разкриват гробове от ХІІІ-ХІV в. с множество метални и стъклени накити. В същото време са изградени няколко християнски църкви, които заедно загиват по време на османското нашествие. Те са на четири планински върха, ограждащи Златоград отвсякъде и образуващи Кръстатата гора. Храмовете носят имената на светците Константин и Елена, Неделя, Атанасий, Илия и Екатерина. Сега три от тези църкви са възстановени и гордо извисяват кръстове над куполите си. Това са „Св. св. Константин и Елена” на югозапад от града, „Св. Неделя” на север и „Св. Атанасий” на стар път към Беломорието. До тях може да се стигне по черни пътища, а първата се намира на самата граница и на шосето, което свързва България с Гърция.

С тези храмове са свързани множество легенди, разказващи за драматичните времена на турското робство. Особено трагичен е разказът за гибелта на укрепения манастир, в който се намирала църквата „Св. Неделя”. Цели месеци нашествениците го обсаждат, но той не се предава. Всички се чудят как християните издържат без храна и вода. Накрая на стените на обителта се появява измършавелият като скелет последен защитник. Преди да се хвърли от зида, той промълвява към завоевателите: „Всички са мъртви. И аз ще умра, но от нашата кръв ще се родят тези, които ще освободят земята ни!”. Според легендата за „Св. Атанасий” пък от руините на старата църква излитат ята птици и изкълвават очите на агаряните, тръгнали през ХVІІ в. да изтребят последните християни в Златоград.

Някъде през столетията на робството край брега на р. Върбица отново кипи живот. Той на няколко пъти е прекъсван от страшни чумни епидемии, принудили хората да напускат старите си жилища и да търсят нови места за заселване. Оживлението е свързано с ключовото място, откъдето минават търговските пътища от север към Егейското крайбрежие. По долината на р. Върбица се нижат безбройни кервани. Заедно с коне и магарета, търговците използват и камили, което може да се види дори на снимки от първата половина на ХХ в.

Важен фактор за събуждането на този край е шивачеството, развило се поради изобилието на вълна, кожи и козина. През ХVІІІ-ХІХ в. местните занаятчии са отрупани с огромни поръчки за облекла на турската армия и чиновниците. В османските архиви се пазят документи за движението на суровини за текстилното производство от вътрешността на Балканския полуостров към Златоград. През 30-те години на ХІХ в. Високата порта възлага на тукашните занаятчии направата на 1.2 млн. аби и шаяци за войската. Обилните продукти на местното овцевъдство не достигат и се налага внос на вълна чак от Видинския санджак.

Турците назовават града Даръ дере и през ХVІІІ в. го правят областен център. Българите обаче го именуват Беловидово заради боядисаните в бяло фасади на великолепните къщи, които благодарение на възхода на търговията и занаятите започват да строят в края на ХVІІІ - началото на ХІХ в. Именно с това време е свързано името на най-известния златоградчанин – прочутия Делю хайдутин, за когото са създадени много предания и чудни родопски песни.

Според легендите младежът Делю се отличавал от другите с необикновения си ръст и учи за популярната в Даръ дере професия – шивашкия занаят. Той имал три сестри, които завоевателите решават да потурчат. За да спаси вярата и честта им, юнакът сбрал дружина и мъстял за насилията, извършвани от османлиите над българите. Епосът за него напомня на приказките за Вилхелм Тел и Робин Худ, борили се за свобода и правда. Вероятно към реалния образ на Делю народните певци добавят и подвизите на други герои, чиито имена остават неизвестни.

Накрая хората започнали да надаряват войводата със свръхестествени качества. Той имал опашка и други знаци по тялото си, бележещи надчовешките му способности. Невероятно силен, Делю скачал като коза по скалите, но бил и лек като птица. Мълвата гласи, че олово не го ловяло, но можел да го убие само куршум от негово сребро. Така враговете успели да откраднат от кесията му няколко монети. От тях излели куршума, с който го простреляли на Велики петък, точно когато имал среща с любимата си Гюлсюме, българка с мюсюлманска вяра.

При освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. Златоград е богат и проспериращ център с многолюдно и просветено население. В него живеят само българи – християни и мохамедани, които никога нямат верски конфликти помежду си. Унизителният Берлински договор оставя града още три десетилетия в границите на Османската империя. Освободен е окончателно едва по време на Балканската война през 1912 г. Драматичните събития от ХХ в. откъсват Златоград от Беломорието и намиращите се на 40-50 км пристанища на Егейско море. Но на 1 януари 2007 г., с влизането на България в Европейския съюз, златоградчани отново проправят забравените пътища на юг през планината, създадени от техните деди.
Една от най-хубавите песни за Делю хайдутин е в изпълнение на народната певица Валя Балканска. Днес тя пътува из Космоса с американските космически кораби „Вояджър” и така става част от образа на човечеството, с който то ще се представи при евентуална среща с непознати извънземни цивилизации. А потомците на прочутия българин не забравят своя велик предшественик. Няколко паметника в съвременния Златоград напомнят за големия българин. Особено монументален е този в центъра, на който той е изправен в исполинския си ръст и е прегърнал своята крехка любима Гюлсюме.