В началото на тази година се навършиха 20 години от създаването на Европейския икономически и паричен съюз. През 1999 г. еврото започва да съществува като безналична валута, а от началото на 2002 г. то заменя валутите на дванадесет държави от Европейския съюз.

Основната цел на използването на единна валута е улесняването на сделките. Парите по начало са създадени именно с цел по-лесна, по-бърза и по-евтина размяна. Те представляват мрежово благо – колкото повече хора ги използват, толкова по-големи са ползите за отделния потребител. По този начин се насърчават търговията, туризмът и инвестициите в рамките на зоната. Формирането на съюз с население от над 340 млн. души, които използват една и съща валута, без да са граждани на една и съща държава, е световен прецедент.

В това обаче се крият и някои от недостатъците на еврото. В Съединените щати общата парична единица се съчетава с наличието на държава и фискална политика на федерално ниво, обща нормативна уредба и единно регулиране на финансовите институции и пазари, както и на пазара на труда, висока степен на интеграция между икономиките на отделните щати и те като цяло могат да се разглеждат като оптимална валутна зона. Въпреки институционалните промени дори 20 години след създаването на еврото банковият съюз и съюзът на капиталовите пазари все още не са напълно изградени и съществува несигурност дали това ще се случи.

Еврозоната обаче представлява своеобразен експеримент дали всички посочени елементи действително са необходими за осигуряването на устойчивост на паричния съюз. Опитът до момента показва, че въпреки сътресенията еврозоната все още е жизнеспособна.

В настоящата статия ще разгледам няколко показателя, които са пряко засегнати от съществуването на единната валута – курсът спрямо щатския долар, инфлацията и устойчивостта на публичните финанси.

Валутният курс долар/евро

Еврото заменя множество европейски валути, но при създаването му доверието в него се дължи най-вече на германската марка. Първоначално еврото се разменя приблизително за 1,16 щатски долара, но още при използването му като безналична валута то започва да се обезценява. Така в рамките на около година се достига паритет между двете валути, докато най-ниската средномесечна стойност е през октомври 2000 г. (0,8525 долара за евро). Спукването на балона в цените на акциите на високотехнологичните компании и съпътстващата го рецесия в Съединените щати при период на растеж в еврозоната обръщат тенденцията.

Еврото преминава през период на повишаване на стойността си спрямо долара, който продължава до средата на 2008 г. През юли същата година се достига най-високият средномесечен валутен курс – 1,5759 долара за евро. Избухването на световната финансова и икономическа криза обаче отново пречупва тенденцията. Въпреки че рецесията обхваща икономиките и на Съединените щати, и на еврозоната, традиционното възприятие на долара като сигурен актив по време на кризи му помага да възстанови част от стойността си.

Задълбочаването на кризата в еврозоната става повод за припомняне на критиките към дизайна й, отправени от множество икономисти още преди създаването й, и засилва недоверието в единната валута. Бавното възстановяване от кризата на основните икономики и дълговата криза в периферията отслабват еврото и от началото на 2015 г. курсът се понижава под дългосрочната средна стойност и почти неизменно (с изключение на началото на 2018 г.) се задържа под нея досега. През последните месеци еврото отслабва дори под първоначалния си курс спрямо долара, което се дължи на по-доброто представяне на американската икономика.

Инфлация

Институционалната рамка на еврозоната обхваща Европейската централна банка и Европейската система от централни банки, които са отговорни за провеждането на паричната политика. Те имат задачата да упражняват контрол върху лихвените проценти и паричното предлагане с крайна цел стабилност на цените. Тази стабилност е дефинирана като темп на инфлация близо до, но ненадвишаващ 2% годишно в средносрочен период. Освен това темпът на инфлация трябва да бъде положителен, т.е. не трябва да се допуска дефлация.

Въпреки че изглежда достатъчно строга, тъй като е числено определена, тази дефиниция не е съвсем конкретна по отношение на това как да се разбира изразът „в средносрочен период“. Важното в случая е, че тя не изисква темпът на годишна инфлация постоянно да бъде под 2%, а е достатъчно това да бъде изпълнено в средносрочен период.

Ако приемем, че този период е с продължителност в границите между 3 и 5 години, това дава възможност за оценка до каква степен отговорните институции са се справили с поставената им задача за стабилност на цените през 20-годишното съществуване на еврозоната. Графиката за темпа на инфлация показва, че независимо от избора на показател за измерване на инфлацията в средносрочен период (средногодишен темп за 3 или 5 години) едва след развитието на световната финансова и икономическа криза през 2009 г. тази числена цел започва да се изпълнява.

Следователно за период от близо 10 години темпът на инфлация надхвърля поставената пред ЕЦБ цел. Всъщност банката се справя единствено по отношение на избягването на дефлацията. Инфлацията трябва да бъде близо до 2%, а от последното тримесечие на 2015 г. до момента има отклонение от това изискване.

Средният темп на инфлация в еврозоната обаче е по-нисък отколкото в Съединените щати, другата зона с близко икономическо развитие. Докато в САЩ потребителските цени са се повишили с около 54%, то в еврозоната растежът им е около 41% през 20-годишния период.

Твърде експанзивната парична политика през по-голямата част от разглеждания период допринася и за формирането на дисбаланси на различни пазари. Израз на това е надуването на спекулативни балони при цените на недвижимите имоти и при някои финансови активи. По този начин обаче се подкопава финансовата стабилност. Проблемите достигат сериозни измерения при банковите системи в Ирландия, Кипър, Гърция, Португалия и Италия. Спукването на балона при недвижимите имоти в Гърция, Испания, Италия и Нидерландия води до силно понижаване на цените им, което допълнително влошава състоянието на банките поради използването на тези активи като обезпечения по кредити.

Фискална политика

При наличието на парична политика, която е ориентирана към еврозоната като цяло, фискалната политика придобива още по-голямо значение като средство за реакция спрямо шокове, които засягат отделните държави. Участието в паричен съюз обаче изисква поддържането на фискална дисциплина, която като цяло липсва, въпреки че са налице правила за устойчивост на публичните финанси. Бюджетният дефицит не трябва да надвишава 3% от брутния вътрешен продукт, докато държавният дълг не трябва да надхвърля 60% от БВП.

Историята на еврозоната е пример как тези правила не се спазват. По време на 20-годишното й съществуване еврозоната като цяло никога не е изпълнявала критерия за държавния дълг. Най-ниската стойност на показателя е 65% през 2007 г. Световната финансова и икономическа криза обаче влошава съществено ситуацията. Свиването на данъчните приходи е съчетано с увеличаване на държавните разходи, което разширява бюджетния дефицит. От друга страна спасяването на банките означава поемане на допълнителен дълг. Така през 2013 г. дългът на държавите от еврозоната надхвърля 90% от БВП. След това се наблюдава пречупване на тенденцията, но съотношението се понижава с незадоволителен темп.

Няколко държави никога не са спазвали критерия за държавен дълг през всичките 20 години съществуване на еврозоната. Това са Белгия, Гърция, Италия и Австрия. Освен това Германия, която по принцип се разглежда като една от поддържащите фискална дисциплина държави, не спазва този критерий от 2003 г. насам, докато Франция го изпълнява единствено през 2000 и 2001 г.

Критерият за бюджетния дефицит също се оказва сериозно предизвикателство. Той не е спазен от еврозоната като цяло през 6 от тези 20 години. Оправданието за това през периода 2009 – 2013 г. е реакцията в отговор на световната криза, но през 2003 г. подобни основания не са налице. При Гърция неспазването на критерия продължава от присъединяването си към еврозоната до 2015 г. включително. Подобна е ситуацията при Португалия. Испания е пример за държава с относително благоразумна фискална политика преди кризата и тотална промяна след това. Всъщност от 2008 г. насам се реализират бюджетни дефицити, които в някои години са близо и дори надхвърлят 10% от БВП. Все пак Европейската комисия очаква свиване на дефицита до 2,7% от БВП през 2018 г.

Изводи

Историческият опит от изминалите 20 години в еврозоната показва, че паричната и особено фискалната политика не са били достатъчно ефективни. Това допринася за нестабилността, която по време, а и след дълговата криза, поставя под съмнение самото съществуване на единната валута. За реализирането й обаче са положени огромни усилия на поколения политици и икономисти, които не биха били пренебрегнати лесно. Необходимо е заложените реформи да бъдат доведени до край, което би укрепило основите на паричния съюз чрез намаляване на уязвимостта му спрямо шокове.