На 25 февруари 2020 да почерпят

Дневният хороскоп на Алена за вторник, 25.02.2020

Задържаха четирима заподозрени за нападението над момче в столичен автобус

550 млрд. долара са вложени в бизнес имоти

Турция купува третия си сондажен кораб от Великобритания

Трус от 4,4 по Рихтер в Калабрия

Кухнята влиза в хола на българина Все по-малко софиянци търсят отделно помещение за готвене

14-дневна изолация и наблюдение за всички, пристигнали от Китай в област Сливен

Nasimo отваря прозореца към детството За първи път: Графити изложба в Националната художествена галерия

Полицията в Германия: Шофьорът във Фолкмарзен е врязал умишлено колата си в карнавалното шествие

Медицинските маски свършиха, минаваме на самоделки Заради паниката няма доставки в аптеките

Спират полети от и до Милано Туроператори връщат пари за предплатени екскурзии

Кога ни се полага работно облекло?

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ във вторник, 25 февруари 2020

Ген. Мутафчийски: Всеки ден ще има брифинг във ВМА за коронавируса

Еврото се нуждае от обединяваща политика Марио Драги поиска общ фискален инструмент, който да предпази държавите при криза

Едногодишният път към срещата на върха през юни сякаш оставя Франция изолирана в нейния стремеж за амбициозна реформа на еврозоната. Голямото предизвикателство за президента Еманюел Макрон си остава подсигуряването на подкрепата на Германия. Други държави, председателят на Европейския съвет, както и влиятелни френски и германски икономисти, клонят по-скоро към предприемане на малки стъпки, отколкото към голям скок, надхвърлящ онова, което населението изглежда склонно да приеме.

Това означава, че най-реалистичното очакване за юни е еврозоната да се споразумее за пълен банков съюз, с работещ и финансиран режим за общо решаване на проблемите в банките и най-малкото за съгласуван график за трансгранично застраховане на депозитите. Няма причина да се оплакваме от тези минимални, технократски очаквания – дори и те ще са добър резултат. Но същевременно, още е рано да отпишем перспективата за малко повече държавническо изкуство.

Две важни събития от миналата седмица наляха нова енергия в политиката за реформи в еврозоната. В Аахен, приемайки наградата „Карл Велики“, Макрон използва ораторските си способности в стила на Обама, за да призове към европейско единство с четири императива: „Нека не бъдем слаби. Нека не бъдем разделени. Нека не се страхуваме. Нека не чакаме.“

Още по-категорично прозвуча изказването на Марио Драги на конференцията на Европейския университетски институт „Състояние на Съюза“ във Флоренция. Председателят на ЕЦБ по принцип е предпазлив относно фискалната интеграция, но сега зае твърда позиция в полза на общ фискален инструмент, който да предпази държавите от твърде големи разминавания в растежа при криза. Драги не се ангажира с конкретен проект и призна техническите, правни и политически трудности, но настоя, че обстоятелствата правят „наложително“ разработването на фискален инструмент, който да премахне „остатъчния риск от нарушените равновесия“. Аргументът на Драги следва да бъде възприет в същия дух. Безспорно е в общ интерес да се избегнат „нарушените равновесия“, пораждащи „смъртоносни спирали“ на растежа и дълга и предизвикващи спекулации на финансовите пазари за разпадане на еврото.

По-същественият аспект обаче е политически. Именно защото няма недостиг на технически решения, работата, която трябва да се свърши от политиците, не бива да се спъва от техническите увъртания и стари дрязги. Онова, което се очаква от тях, е постигане на съгласие за общите цели и функции, които държавите от еврозоната следва да изпълнят.

Това бе основното заключение от панелната дискусия, която председателствах веднага след речта на Драги. Под повърхността на очакваните разногласия относно спецификата имаше общо усещане за политическа спешност. И поне аз съзрях искрица надежда, че работата за постигане на общите политически цели може да надделее над застоя около конкретните технически предложения.

Жан Писани-Фери, един от групата „7 + 7“ и влиятелен френски икономист (писал избирателната програма на Макрон), илюстрира същото, обяснявайки защо подкрепя механизма за преструктуриране на държавния дълг – тема, често разглеждана като червена линия за френските официални лица (а също и за тези от Италия и няколко други страни).

Ларс Петер Фелд и Лукреция Райхлин изтъкнаха Италия като особено предизвикателство. Моят прочит на аргументите им е, че реформите трябва да решат проблемите както във Италия (от рода на лошите банкови кредити), така и за Италия (като слабите икономически резултати, подхранващи антиевропейските настроения). Най-острата забележка дойде от Марко Бути, генерален директор на ЕК по икономика и финанси. Според него, от всички деления между държавите в ЕС като между северни и южни, или нови спрямо стари членки на съюза, „най-грозното“ е това между икономики-длъжници и кредитори.

Затова предлагам, когато лидерите обсъждат реформата в еврозоната идния месец, да мерим решенията им със следния стандарт: дали те допринасят за политическата цел отношението длъжник-кредитор да бъде премахнато като водещо разделение между държавите-членки. С други думи, политическият ефект от всяка реформа е далеч по-важен от нейната техническа ефективност.

Никой не разбира и не изразява това по-добре от Макрон. Нито пък е в по-удачна позиция да промени политиката. Той има добър шанс, стига да не допусне да бъде спрян от настояванията за конкретни технически решения.

Публикуваме текста със съкращения*

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.