Тези дни стана ясно, че големият български драматург Константин Илиев ще получи специална награда „Аскеер 2017“ за цялостен принос към театралното изкуство. Носители на същата награда са били драматургът Йордан Радичков, режисьорите Леон Даниел, Юлия Огнянова, Вили Цанков и др. Наградата ще бъде връчена на 24 май. Неслучайно.

“Когато актьорът каже, че няма нужда от режисьор, режисьорът - че няма нужда от автор драматург, авторът драматург - че също няма нужда от режисьор и сам може да си поставя пиесите, едва ли ще стане нужда дълго да се чака зрителят да каже, че няма нужда от театър, за да бъде доведена докрай тази нелепа игра на “двама са малко - трима са много”.

Тези красноречиви “театрални аритметики” принадлежат на забележителния драматург Константин Илиев и в никакъв случай не са ефектна игра с думи и понятия, а реално убеждение, произтичащо от опита на един невидим, но реален феномен. Феноменът се състои в това, че още преди 40 години той прави категоричен своя избор - всеотдайно и предано да присъства в българския театър не само като автор на пиеси, но и по един много невидим, удивителен в постоянството си начин. С безпрецедентна преданост към театралното изкуство Константин Илиев прекарва повече от четири десетилетия от живота си, работейки и живеейки в театъра.

Това не е метафора. Само в Народния театър неговото присъствие като драматург е рекордно - над 20 години, с кратко прекъсване. Преди това работи като драматург на театър “София” (1978-1984) и на Благоевградския драматичен театър (1973-1978). Де факто няма друг такъв случай у нас: голям автор на пиеси, който десетилетия наред с радост работи често неблагодарната работа на драматург в театър, осветявайки театралния процес с невидимо и скромно, но решаващо присъствие. Днес тази професия за съжаление е отмираща, но по-рано драматургът в театъра е един от стълбовете: той задължително присъства на репетиционните процеси, влияе на репертоарната политика, помага с професионални съвети, превежда пиеси, пише програмки към спектакли, дори деликатно поправя неправилния говор на някои от артистите (както в случая с Лилиев в Народния театър). Накратко - драматургът на театъра по неизбежност диша задкулисния въздух заедно с радостите и с отровите. Присъствието му е невидимо, но абсолютно необходимо за правилното функциониране на театралния организъм.

В този смисъл избралият да не емигрира на Запад (въпреки че е имал тази възможност) Константин Илиев е единствен по рода си случай на български драматург, избрал да живее над 40 години по този невидим начин в театъра, т.е. от 70-те години на миналия век до днес (понастоящем в Пазарджишкия драматично-куклен театър).

Едновременно с това първата си пиеса “Мъка по цветовете” К. Илиев написва през далечната 1961-ва, като в същата година завършва немска филология в СУ. Репетира се във Варненския драматичен театър, но е забранена по идеологически съображения. По същите причини нямат реализация и следващите му две пиеси, написани през бурната 1968-а - “През октомври без теб” и “Цар Шушумига”. За сметка на това обаче първата му стигнала до премиера пиеса има огромен успех - “Музика от Шатровец” е играна през 1973-та и 1974-та в постановка на Любен Гройс в Благоевградския театър. Следват пиесите: “Прозорецът” (1977), “Босилек за Драгинко” (1978), “Великденско вино” (1979), “Нирвана” (1982), “Одисей пътува за Итака” (1984), “Червено вино за сбогом” (1989), “Куцулан или Вълча Богородица” (1994), “Франческа” (2002), “Бетовен 21” (2006), “Златни мостове и Секвоя” (2011).

Безспорно изключително богатото драматургично творчество на Константин Илиев се радва на огромен успех в продължение на близо четири десетилетия. Въпреки това той не е спрял нито за миг своята неуморна работа като обикновен драматург в театър. И именно този фактор го прави още по-необикновен.

Не емигрира,

въпреки че е можел

През годините К. Илиев е имал различни възможности да емигрира, но никога не му е хрумвала тази идея. Езикът, корените и изследването на промените в българското общество винаги са надделявали над естественото любопитство към западната култура. Въпреки че освен драматург той е и театровед - след като завършва през 1961 г. немска филология в Софийския университет, между 1969 и 1972 г. е редовен аспирант в Хуболтовия университет, Берлин. Там защитава докторска дисертация на тема “Структура на драматическите творби на Фридрих Дюренмат”.

ЗА НЕГО

Сред най-големите

на XX век

Драматическото творчество на Константин Илиев, възникнало в течение на три десетилетия, се числи към най-значителните постижения на българската литература през нашия век.

Проф. д-р ПЕТЕР ВУНДЕРЛИ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КУРАТОРИУМА ЗА ВРЪЧВАНЕ НА ХЕрДЕРОВАТА НАГРАДА ВЪВ ВИЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ, 9 МАЙ, 1996 Г.

Алергичен към фалш и лъжа

Илиев е враг на литературното говорене, лъжепоетичното изразяване. Но той не се уеднаквява и с последните тенденции за разбиване на словесния лъжебарок с нарочната употреба на жаргон и всекидневен говор. При него този процес е органичен. Той притежава изострен усет за лъжа и фалш. Неговата реч е лаконична, доведена до почти кодово звучене. Тя не се разбира лесно, нужен е ключ, а това е драматическият усет, трябва да бъдеш театрал, за да я разбереш.

ЛЮБЕН ГРОЙС, РЕЖИСЬОР

Летописец на безвремието

Константин Илиев цял живот пише едно произведение - дълго произведение с “продължение” - и то е, както при повечето сериозни писатели, човешката комедия на времето, в което живеем. (...) Той става летописец на разпада, на социалния, нравствен... всякакъв разпад, в който като риби в омаслена вода са длъжни да живеят невинни хора, които просто не разбират, че не някой друг, а самите те са причинители на замърсяването. (...) Константин Илиев не е съдник. Повтарям - за мене той е летописец.

ЛЕОН ДАНИЕЛ, РЕЖИСЬОР

Свидетел на реална утопия

...Автобиографиите на личности като Константин Илиев са повече от интересни. Те са форма на отговор на въпроса какво свидетелство ще оставят “тези, на които времето дари дали щастливата, дали нещастната, но със сигурност уникална възможност да населяват не някоя въображаема, а една, колкото това и да противоречи на етимологията на понятието, “реална Утопия”.

Проф. АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, КРИТИК