Напрежението между Белград и Прищина е само част от играта, която цели да даде предимство на някоя от страните преди датата 6 октомври

На страната на Сърбия застават две големи държави, постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН: Русия и Китай

…Звъни ми онзи ден колега, с когото се познаваме отдавна. „Ще се сбият ли тези?“, ме пита и аз знам за кого става дума, без той да ми е дал повече подробности. „Не, няма!“, отговарям убедено, толкова убедено, че той се въздържа да ми обяснява колко всъщност напрегнато изглежда положението на границата между Сърбия и Косово с всичките тези тежко въоръжени мъже и бронирана техника, разположена на никакво разстояние между едните и другите. Даже и изтребители прелитат, хеликоптери хвърчат насам-натам (някои медии не спират да подчертават, че те са руско производство!). Дипломати се въртят и търсят среща с телевизионните камери. 

Да, да, когато министърът на отбраната на Сърбия Небойша Стефанович посети  военните гарнизони по посока на пункта Ярине, той бе придружаван от посланика на Русия в Белград - Александър Боцан-Харченко и военното аташе в посолството Зинченко. По-късно стана ясно, че в Белград се е провела среща на президента Александър Вучич с двама посланици – руския и китайския. Което пък беше използвано като аргумент да се демонстрира подкрепата, която в конфликта с Косово Сърбия има от две големи държави, постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН: Русия – от дълго време, а Китай – активно напоследък. Геополитика.

Да, въпреки всички тези демонстрации на сила и военни възможности, въпреки реториката от Прищина и от Белград, в която най-активни, естествено, са президентът Вучич и премиерът на Косово Албин Курти, твърдо съм убеден, че до пряк сблъсък няма да се стигне. По много причини. Първата е историческа. Все още има достатъчно много хора от двете страни на границата, у които да е жив споменът както от жертвените и разрушителни войни при разпада на бивша Югославия, така и от въоръжените конфликти на територията на бившата сръбска провинция Косово. Този спомен и най-вече последвалите съдебни процеси в Хага, както и ефективните присъди за главните „герои“ на тези времена играят ролята на възпираща сила на всеки темперамент, който би се осмелил да хвърли искрата на боя в неговия „горещ“ вариант. Даже в момента някои от най-видните фигури на политическата сцена на новата държава Косово са в Хага и се опитват да намерят доказателства, че не са извършили престъпления срещу човечеството. Вярно, все повече стават сравненията от страна на журналисти и политици, че днешният Александър Вучич е второ, подобрено и софистицирано копие на Слободан Милошевич, чийто край е добре известен. Но колкото и това да е вярно, все пак сръбският президент натрупа достатъчно политически опит, овладя до съвършенство инструментите на демагогията и популизма, че да си позволи да изиграе ролята на някакъв съвременен Херостат.

Втората причина да сме убедени, че в голямата си степен случващото се на границата между Косово и Сърбия е повече театър, е чисто политическа. Все ми се струва, че това е една „загрявка“ преди срещата в Словения на 6 октомври, където отново трябва да се разговаря за европейската перспектива на страните от Западните Балкани. Това е среща, подобна на онази, която направихме в София по време на българското председателство на ЕС, ако си спомняте. Тогава като най-голямо достижение на домакините бе общата снимка на Александър Вучич и на Хашим Тачи, които едва ли не насила си подадоха ръка пред камерите. Е, понякога и тези чисто церемониални демонстрации биха могли да имат и своя политически резултат, стига ръкостискането да е било искрено и след него да е имало подходящо съдържателно допълнение. Страхувам се обаче, че „софийското рандеву“ на Тачи и Вучич остана без продължение. Тачи е заподозрян за престъпления срещу цивилни сръбски, а и косовски, граждани по време на конфликта от 1998-1999 г., отиде в Хага и там чака развитието на съдебния процес срещу себе си. Вучич направи една среща при президента Доналд Тръмп във Вашингтон заедно с тогавашния косовски премиер Авдулах Хоти, от която произлязоха договорености, които вече май никой не иска да си спомня. Диалогът между двете столици – Прищина и Белград, който се води под патронажа и с посредничеството на ЕС за нормализирането на отношенията между двете държави не върви, динамиката е сериозно нарушена както от политическите промени вътре в Косово, така и от противоречивото поведение на ЕС. Което не пречи все пак такава комуникация на дипломатическо равнище да има и тя да се оказва по-ефективна от онази, голямата, в която участват първите хора и лицата на Косово и на Сърбия – премиерът Албин Курти и президентът Александър Вучич. И двамата искат да наберат точки преди срещата в Брод в Словения на 6 октомври, където очакват да намерят подкрепа, първо, за своята позиция в двустранните отношения, и второ, това да не стане допълнителна пречка по пътя за европейската им интеграция, колкото и двете страни да са  на различно място по този път.

Третата причина е КФОР. Колкото силите на НАТО в Косово да са редуцирани, колкото и функциите им са само да гарантират свободното движение на хората, никой не бива да си прави илюзии, че те ще останат безучастни при негативно развитие на ситуацията. Когато от Прищина изпратиха специалните си полицейски части на границата, а в отговор в Сърбия повишиха бойната готовност на гарнизоните и пратиха бронирани машини и хеликоптери, силите на КФОР бързо отидоха на място. Прочетох някъде, че Вучич бил подхвърлил, че Сърбия има такава армия, която би могла да се справи и с косовските сили за сигурност, и с частите на КФОР, но като държавник не би издал такава заповед. Вероятно защото си дава сметка за тежките политически последици от едно такова неразумно решение. Пък и малко демагогия и популизъм никога не са излишни, нали?
А че между Прищина и Белград съществува постоянно тлеещ конфликт с ниска интензивност, това е ясно отдавна. В неговите рамки винаги може да възникне напрежение, в което активно участие да вземе и сръбската общност в Косово, чийто протестен капацитет се поддържа умело от Сърбия. Дали това ще е стопроцентното мито на сръбския внос в Косово, дали ще е пътуване на специален пропаганден влак към границата, дали ще е, както в случая, забраната да се влиза в територията на новата държава със сръбски регистрационни номера, или нещо друго, няма значение. Сърбия в продължение на повече от десет години не допуска автомобили с косовска регистрация, защото това би означавало признаване на новата държавност на някогашната си провинция.

Искаш да пътуваш на север, при роднини в Прешево или Буяновац, или в Белград, сваляш си косовската табела и взимаш временна сръбска. В съседна Северна Македония може, там е пълно с леки коли с косовски таблички, особено в „роднинската“ западна част на страната. И в България съм виждал, но и ние, и Скопие признахме независимостта на Косово. Докато за Белград това е най-тежкият и болезнен проблем. Затова когато от Прищина решиха да предприемат реципрочни мерки на тази практика, се стигна до напрежението на границата. Което в крайна сметка си е битка за суверенитет, в която Прищина настоява да има контрол над цялата си територия, а Белград се втурва да защитава правата на сръбската общност, която не иска косовски полицаи да ѝ се мотаят в краката.

И пак политиците ще намерят решение – в сряда в Брюксел се видяха постоянните преговарящи на двете страни и се договориха табличките да не се свалят, а върху тях да се лепи временна регистрация, да се сформират работни групи за решаване на проблема и силите на КФОР да поемат контрола над граничните пунктове.

Поредният епизод от балканския театър приключва, завесата пада. Чакаме следващия.