Правомощието да се променя Конституцията не означава разрешение да се приемат произволни промени, които разрушават конструкцията, зададена от учредителите

Конституционният съд трябва да бъде поздравен. Изпълни своя висш дълг - взе правилно решение, като защити върховенството на Конституцията. Направи го с мотиви, които без да са перфектни, се основават на правилни доктринални постановки - за пропорциите между пълновластието на оригинерната учредителна власт и делегираните компетенции на производната учредителна власт; за ограниченията на Парламента в статуса му на учредена власт, и за произтичащите от всичко това предели на конституционната ревизия. В поредица от статии ще се спра на различни аспекти на това решение. Тук ще стане дума за централния въпрос, свързан с т. нар. „съдебна реформа“. Или по-скоро - с фалшивия мит за „съдебна реформа“ чрез ревизия на Конституцията.

Опитите за критика на решението на КС се свеждат предимно до политическо говорене и за съжаление - до арогантни призиви за „гражданско неподчинение“ (адв. Екимджиев) и неуместни позовавания на „естественото право на съпротива“ (Атанас Славов) срещу конституционната юрисдикция, които се носят от страна на авторите и поддръжниците на невалидните промени. Повърхностни са твърденията, че решението на КС от 2003 г. за пределите на конституционна ревизия и понятието „форма на държавно управление“ не съответствало на утвърдените дефиниции в конституционната доктрина. Те показват неразбиране на фундаментални постановки, по които са единни всички водещи авторитети в съвременната конституционна доктрина. В правното мнение, което имах възможност да предоставя в помощ на Конституционния съд, съм обобщил част от тези постановки. Накратко, производната учредителна власт, която е делегирана на НС за промени в Конституцията, не включва компетенция да бъдат решавани по нов начин големите ценностни въпроси и/или дилеми на националната държава, както и установената политическа форма. Това, че в чл. 158, т. 2-5, КРБ има изрично уредена изключителна компетенция на ВНС за определени промени, не освобождава останалата територия на Основния закон за неограничена ревизионна намеса от производната учредителна власт, т. е. обикновеното НС. Тъкмо обратното, конституционната ревизия следва да се вписва в зададените от оригинерната учредителна власт политическа форма, ценностен и институционален модел на държавата.

Трябва да изхожда от презумпцията - по думите на Карл Шмит - за запазване на приемствеността на конституцията в нейната цялост. По сполучливия израз на големия американски правник Уйлям Марбъри - правомощието да се променя конституцията не означава разрешение да се приемат произволни промени, които разрушават конструкцията, зададена от учредителите. Затова в съвременната конституционна доктрина е възприето, че конституционната юрисдикция, като определен от оригинерната учредителна власт пазител на конституцията, следва да гарантира нейната защита от произволна намеса на производната учредителна власт. Да охранява както изрично нормираните, така и имплицитните ограничения, които произтичат от основните конституционни начала и от правата и свободите на гражданите. Точно това прави българският КС с решението от 2003 г. и редица последващи, които уточняват пределите на конституционната ревизия. Тълкувателни актове в такава посока имат всички водещи конституционни юрисдикции в демократичния свят. Да се елементаризирати профанизират тези постановки и решениетр на КС от 2003 г. заради политическата конюнктура, в която е прието, е напълно неприемливо.

Трябва да се каже на висок глас, че КС спря един хунвейбински щурм срещу Конституцията, организиран в продължение на повече от десетилетие от едно политическо малцинство и неговата клиентела. Този щурм беше брандиран и дори успешно „продаден“ на нашите европейски и американски партньори като „съдебна реформа“, без да има такова съдържание.

Повече от 10 години обясняваме, че замислените от авторите и поддръжниците на тези конституционни промени не само няма да доведат до постигане на целите на една реална съдебна реформа, но са и противоконституционни. И че реална съдебна реформа означава съвсем друго - да се актуализира процесуалното законодателство в духа на очерталите се в съдебната практика практически проблеми, да се модернизира материята на съдебните експертизи, да се повишава квалификацията на магистратите и пр.

Още в дебатите в конституционната комисия през 2015 г., когато обявиха, че трябвало Висшият съдебен съвет (ВСС) да бъде разделен на две колегии, от името на Института за модерна политика бяхме категорични, цитирам: „Значението на тази промяна е силно преувеличено. Разделянето на ВСС на две колегии няма този ключов характер, който му се придава и ще бъде неправилно да се възлагат върху него очаквания да излекува досегашните пороци на кадруването в съдебната система.

Пороците в селекцията на магистратите далеч не са продукт единствено на присъствието на политически избрани членове на ВСС. Гилдийните интереси, оформените цели кланове в съд и прокуратура, местните обвързаности между между съд, прокуратура и полиция са добре известни на всеки познаващ системата. Предлаганата промяна ще засили тези негативни, вътрешносистемни влияния, без да са предвидени предпазни мерки срещу това. С такава промяна не може да се постигне реална съдебна реформа и подобряване на качеството на правосъдието.“ Тогава Христо Иванов и Атанас Славов, които прокарваха конституционните промени, се подхилкваха иронично и си ги гласуваха. Но стана, както предупредихме - промените не доведоха до подобряване на качеството на правосъдието. Не заради пропорциите между магистратската и парламентарната квота, както се оправдаваха, а защото изначално нямат потенциал за това. След това същите хора и среди обявиха, че пак трябвало да се промени Конституцията, за да се обособят два напълно самостоятелни органа - съдебен и прокурорски - и тогава съдебната реформа щяла да цъфне. Отново и многократно ги предупреждавахме, че този замисъл категорично е противоконституционен. Пак се подхилкваха, а всевъзможна конституционна самодейност в адвокатски кантори, гилдийни структури и НПО-та им пригласяше. И пак си ги гласуваха.

В крайна сметка КС постави точка на тази фалшива „съдебна реформа“, като обяви за невалидни конституционните промени в тази им част. При това с внушително мнозинство от 9 на 3. Но защо трябваше да се стига дотук? Отговорът не е само в самонадеяността и некомпетентността. Истината е, че целият фалшив мит за „съдебна реформа“ чрез промени в Конституцията е само фасада. Зад нея стоят частни лобистки интереси, насочени към кадрово овладяване и политизация на съдебната власт в угода на едно политическото малцинство. На добросъвестните хора, които са повярвали, че именно тези конституционни промени са съдебна реформа, трябва да се каже: може да си поставиш най-благородни цели, но ако не заложиш на компетентни и кадърни хора или избереш грешни пътища към целта, никой не ти е виновен, че се проваляш.

Оттук-нататък трябва да е ясно: решението на КС слага край на тази фалшива „съдебна реформа“. Всичко останало може да е публицистика, академична критика или политическо говорене, но е конституционно ирелевантно. Крайно време е партиите да спрат да губят времето на България и да пристъпят към реална съдебна реформа. А това няма нищо общо с Конституцията!