Слава Богу, че не ми се наложи да пея след Гена Димитрова

Оперната прима Мария Гулегина е за четвърти път в България. Тя гостува на Софийската опера с два спектакъла. В ролята на Абигайл в „Набуко“ от Джузепе Верди тя пожъна продължителни овации от трогнатата до сълзи публика в четвъртък. Вторият спектакъл - „Турандот“ от Джакомо Пучини е утре, на 21 юни. В него Гулегина ще си партнира с Камен Чанев в ролята на Калаф.

- Каква е първата асоциация, която правите, когато чуете думата България?

- Слънце, море... Навремето, като живеех в Одеса, до Варна се стигаше с ферибота. Винаги ме е топлела мисълта, че там някъде, в края на линията се намира една топла и слънчева страна. А иначе имам много прекрасни колеги българи, забележителни певци. Не смея да започна да изреждам имена, за да не пропусна някого - хората може да се обидят.

- Но сте се познавали с Гена Димитрова и Николай Гяуров?

- О, да. Знаете ли, първата ми „Тоска“ беше в Ла Скала - това ми беше трета постановка там, а първата „Тоска“. Но преди това ме искаха за „Набуко“, където трябваше да пея втори състав след Гена Димитрова. Слава Богу, това не се случи. Съветското правителство провали първия ми договор с Ла Скала - искаха да изпратят някоя по-заслужила певица. Италианците обаче казаха, че не искат друга и се отказаха от договора. Извикаха ме отново на следващата година, но ми се размина тази опасност - на 24 г. да пея след Гена.

- Добре ли се познавахте с Гена?

- Не, не толкова добре. А после се случи тази трагедия, съпругът на Гена почина, тя започна да пее по-рядко. Беше много тъжно.

- Защо казвате, че е добре, че не сте пели след Гена Димитрова?

- Можех да съсипя гласа си с тази роля.

- Вашият глас е в прекрасна форма. Как успяхте да го съхраните?

- Аз съм много внимателна. Разбирате ли, ако ти се счупи пианото, ще си купиш ново. Страдивариус - купува се, макар и с много пари. Но гласът е такъв инструмент, че повреди ли се, никога, с цената на нищо не можеш да го смениш. Той трябва да се пази, да се шлифова като диамант. Гласът ми е част от душата ми. Когато пея, пея от цялото си сърце, пея за себе си, заради музиката и, разбира се, за публиката. Но никога не се старая да се харесам. Аз обожавам да пея.

- Каква профилактика правите, за да го съхраните?

- Най-малкото е, че не пия студена вода, нито алкохол - примирила съм се. Но пък за сметка на това мога да се кача на сцената. А това е...

- Какво е усещането на сцената?

- Все едно летиш.

- Но сте учили балет като дете.

- Да.

- Защо решихте да станете певица?

- Защото не можех да правя нищо друго. Като малка бях много болна, краката ми бяха в шини. Носех инвалидни обувчици. Чак четиригодишна получих първите си нормални сандали. Родила съм се така - с изкривени крачета. Лекарите смятали, че ще остана цял живот в инвалидна количка. На крака съм единствено благодарение на майка си. Тя първо ме заведе на художествена гимнастика, а едва след това ме записа и на балет. Ето, вижте ми краката, те са чупени тук и тук. Виждате ли?

- Болят ли ви, когато сте на сцената?

- Избягвам, ако е възможно, да нося високи обувки. Понякога е много болезнено. Чувствам се като Малката русалка. Само че пея - не съм си загубила гласа.

- Гимнастиката и балетът по какъв начин ви помогнаха?

- А, просто баща ми реши, че тъй като съм загубила първите 4 г. от живота си - в движенческо отношение, имам предвид - то трябва да наваксам. Опасяваше се, че ще остана... как да кажа... Тромава. И накрая взех, че станах кандидат-майстор на спорта. Обожавах Любов Парадиева (първата украинка с индивидуален златен медал по художествена гимнастика - бел. ред.). На 15 г. реших, че ще ставам учителка по музика. И трябваше да се явя на прослушване за Педагогическия институт. Дали е станало погрешка, или това е бил пръстът на съдбата, обаче майка ми се объркала и ме записала на изпит за Консерваторията, вместо за Педагогическия. На тази възраст имах мощен контраалт. Все още недозрял е бил гласът ми. На 18 се омъжих - навремето не ни разрешаваха така свободно да излизаме с момчета - и веднага след това родих дъщеря си. След раждането гласът ми се промени до мецосопрано. Така си и остана до 4-ата година в Консерваторията. Но на един конкурс от комисията бяха казали за мен: „Тя не е мецосопрано. Сопрано е.“ Много бях обидена. Накрая реших, че щом ще съм сопрано, добре. Моментално започнах да разучавам „Трубадур“, „Аида“. И моят педагог - не, не педагог, моят Бог и баща в музиката, Евгений Николаевич Иванов, ме предупреди, че с моя огромен и нисък глас няма да ми бъде никак лесно да съм сопрано.

- Колко октави обхваща гласът ви?

- Три и половина.

- В България имаме подобен случай - известната джаз певица Йълдъз Ибрахимова е завършила оперно пеене, но се е посветила на джаза, тъй като разбрала че в операта няма как да използва целия диапазон на гласа си от 4 октави.

- Аз не бих могла, за мен операта е всичко. Не мога да живея без нея! Най-важното нещо за мен са децата - синът ми и дъщеря ми. Но веднага след тях е музиката ми.

- Разбрах, че синът ви е решил да се посвети на науката. Какво ще учи?

- Биомедицина. Майка ми беше професор по микробиология и епидемиология. А брат u, моят вуйчо Пьотр Фьодорович Брацлавец, е откривателят на космическата телевизия в СССР.

- Какво означава това?

- Телевизионна система, с която се предават изображения на космически обекти. Той е човекът, направил първата снимка на тъмната страна на Луната. Когато бях дете не биваше да казвам, че ми е вуйчо, защото това, с което се занимаваше, беше държавна тайна. Цялото ми семейство бяха много интелигентни. Само аз съм издънката. Но сега синът ми ще продължи линията на науката.

- Дъщеря ви Наталия е ваш мениджър, тя кога ще дойде в България? (Певицата е в София със сина си Руслан.)

- Пристига. За концертите ще е тук.

- Пели сте на всичките най-големи световни сцени. Имате ли си любим оперен театър - някъде, където се чувствате най-уютно?

- Да, Ла Скала е първата ми опера. Там се чувствам най-добре. Там се родих като певица. С Ла Скала сключих първия си договор, когато напуснах Съветския съюз.

- Но имате една година стаж в Държавната опера в Минск. Това не го ли броите?

- Това беше друга работа. Беше в СССР. Не са ми останали особено топли чувства към това място, след като ми се наложи да емигрирам.

- Защо избягахте от Съветския съюз?

- Ето каква е работата. През 1987 г. бях поканена да пея в Ла Скала. Връщам се аз след гостуването и им казвам: „Вижте какво, не е нормално да пеем Верди на руски - тогава всички опери се пееха в превод. - Защо да не си го пеем, както е в оригинал, на италиански?“ Голям скандал! Срещу мен беше направена голяма петиция до Централния комитет на комунистическата партия, което навремето означаваше, че съм вън от театъра, край с кариерата ми, край с пътуванията в чужбина. Край! И затова един ден взех трудно решение - наистина ми беше много тежко. Заминах за Италия без пукната пара, без багаж, без нищо. С майка си, мъжа си и дъщеря си. Страшно бях тъжна. Първите пари, които получих, бяха, когато си взех хонорара от операта.

- Все пак не са ли ви останали и добри спомени от Беларуския Болшой театър?

- Има, разбира се. Безкрайно съм благодарна на големия диригент Ярослав Вашчак, от когото съм научила много. Той също ми беше като учител и баща. Спомням си с благодарност и великата певица Светлана Данилюк, както и учителя си Евгений Николаевич Иванов - той специално ме прати в Белоруската опера, заради Ярослав Вашчак. Но въпреки това смятам Ла Скала за първата си опера - там ми показаха, че съм певица.

- Това означава ли, че в СССР не са ви оценили като певица?

- Да, в Минск не ме оценяваха въобще. Дори, когато се върнах с контракт от Ла Скала, не ми повярваха. Две години по-късно през 1989 г., когато Ла Скала гостуваше в Москва - аз също трябваше да пея в тези спектакли, но бях болна, - та тогава директорът Карло Мария Бадини говореше за съветските оперни гласове и каза: „Но сега и ние си имаме нашата собствена звездичка от СССР, момиче, което чувстваме като наша дъщеря - вашата Мария Гулегина.“ И изведнъж всички взеха да ми звънят, да ме питат как така, защо не ни каза... „Аз ви казах - отвръщам им. - Какво повече да направя? На челото ли да си го напиша?“

- Прочетох, че сте сред най-високо платените оперни певици в света. Истина ли е това?

- Бях.

- А сега?

- Сега може и да има певици, които получават по-високи хонорари. Трудно е да се определи. Например веднъж в Южна Корея искаха да пея в един важен спектакъл - Аида на един голям стадион. Те трябваше да платят обезщетение на Виенската щаатсопера по 15 хиляди долара за всеки от трите спектакъла, които трябваше да пропусна там. Отделно хонорара ми - няма да ви казвам колко беше. Или пък са ми изпращали частен самолет, за да мога да участвам в някое представление. Но в днешно време нещата загрубяват. Операта се превръща повече в бизнес, отколкото в изкуство. А за пазара се търсят винаги нови и нови изпълнители. Никого не го е грижа какво ще се случи след няколко години с тези нови гласове. Вземат ги, използват ги и ги изхвърлят - като употребявани салфетки. Публиката също се променя. В театрите има все по-малко истинска публика, която разбира от опера.

- В Япония обаче са разбирачи. Вие гостувате често там и имате специални отношения с японската публика. Как се държи тя?

- Японците са страхотни. За първи път като пях, изпълнявах арията на Дездемона „Аве Мария“ - след последното „Амен“, музиката заглъхва и следват 5-6 секунди пълна тишина. И изведнъж като изригнаха! Като на стадион. Разбирате ли? Те изчакаха, оставиха да прозвучи дори тишината. Изключително са емоционални, като с тях сме на една вълна. Те разбират.

- Как реагира българската публика?

- Когато им харесва как пея, реагират добре. Но в България имате много големи оперни гласове, така че разбирате и знаете какво е това голям глас.

- Това не е първото ви гостуване в нашата страна. За четвърти път пеете тук.

- Да, първо гостувах в „Набуко“ в Стара Загора, после пях в „Парсифал“ - невероятна постановка на Пламен Карталов и след това участвах в „Бал с маски“ - също чудесна постановка. Сега е четвъртият път, този път концертно.

- Спектакълът в Стара Загора миналата година беше на стадион „Берое“. Какви са ви впечатленията?

- Беше фантастично! Постановката на Драган Огнянов беше прекрасна. Диригентът беше феноменален - Ивайло Кринчев. Уникален диригент! Гениален. Партнирах си с Йонуц Паску, който беше страхотен. И, много интересно, в деня на спектакъла се изсипа такъв дъжд! До последно валеше. От Русия бяха дошли много хора да гледат постановката и бяха ужасно разочаровани, че заради лошото време ще се провали. И изведнъж, половин час преди спектакъла, небето се изчисти.

- Обичате ли концертните изпълнения?

- Обичам ги. Но, ако постановката е добра, обичам и когато не е концертно.

- Случвало ли ви се е да откажете да участвате в лоша постановка?

- И още как! Никога не участвам в спектакъл, който е тъп. Независимо дали имам договор. В Мюнхен например ми изпратиха видео и аз отказах да пея. Казах им: „Вижте, подписах договор, но в него не се казва, че ще участвам в такава тъпотия.“ Накрая се съгласих, но при условие, че ще направя промени в постановката. Беше за един летен фестивал. Пристигнах три дни преди спектакъла и, каквото можах - оправих. И после критиците написаха: „Добре че дойде Гулегина да оправи нещата.“ Напоследък има много глупави режисьори, безогледни, не разбират музиката, не ги интересува културата. Единственото, за което ги е грижа, е как да направят скандал. Стане ли скандал, ще ги забележат. А и ще дойде публика. Никога не съм правила нещо, което противоречи на музиката и либретото. После защо ми се носела славата, че съм с лош характер! Не съм. Просто има неща, на които държа. С мен можеш да бъдеш сигурен, че ако ми обърнеш гръб, няма да ти забия нож. Ако имам нещо да ти казвам, ще ти го кажа в лицето.

- Със сигурност има много оперни певици, които мечтаят, но нямат възможност да поговорят с вас. Какъв съвет бихте им дали?

- Да си намерят добър педагог и да учат с него. Ходенето по майсторски класове няма да им помогне. Един известен певец да преподава на десетки певци, това не е работа. Трябва да се учи много сериозно, всеки момент, всеки ден, очи в очи, учител и ученик.

- А как ще разберат кога са готови?

- Ще разберат.

Нашият гост

Мария Гулегина е една от най-високоплатените оперни певици по света. Призната е за феномен, заради огромния си, мощен и изумително красив глас, обхващаш цели три и половина октави. Високо ценена като изпълнител е и заради невероятната си артистичност. Гулегина е родена в Одеса с баща арменец и майка украинка. Една година след завършване на Консерваторията в Одеса напуска завинаги Съветския съюз, за да започне победоносния си поход през всички най-големи световни оперни театри - Метрополитън, Ковънт Гардън, Виенската опера, Ла Скала и т.н. Заради социалната си ангажираност певицата е носител и на най-висшия орден на Руската православна църква “Света Олга”. Тя е посланик на добра воля на УНИЦЕФ и член на Международния комитет на параолимпийските игри. Самата Гулегина е родена с тежка малформация на краката и прогноза, че ще остане на инвалидна количка, която не се сбъдва единствено благодарение на грижите на родителите си.