„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България. След него в дискусията със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” , ректорът на Медицински университет - Варна , ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски” който е и председател на Съвета на ректорите, , ректор на Технически университет-София, , ректор на Великотвърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” , , ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова , президент на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, проф. Георги Колев , ректор на Шуменския университет "Епископ Константин Преславски", доц. д-р Григорий Вазов , ректор на Висшето училище по застраховане и финанси, проф. Митко Георгиев , ректор на Химикотехнологичният и металургичен университет – София (ХТМУ), проф. Иван Марков , ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия, , ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии – София, и проф. Иван Илиев , ректор на Лесотехническия университет – София, , ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“, и , ректор на Тракийски университет-Стара Загора, , ректор на УНСС и заместник-председател на Съвета на ректоритe, проф. д-р Христина Янчева , ректор нa Аграрен Университет-Пловдив и проф. д-р Стефан Костянев , ректор на Медицински университет – Пловдив.
Днес своите виждания за проблемите във висшето образование излага проф. Борислав Юруков, ректор на Югозападния университет „Неофит Рилски“.
През следващите две седмици в сряда – 30 май и 6 юни, ще публикуваме мнения на неучаствали в дискусията ръководители на висши учебни заведения.
Накрая проф. Борислав Борисов, който откри дискусията със шест свои статии, ще направи кратко обобщение на изразените мнения и становища.
Последиците от хаоса, създаден в началото на реформите през 1989 г., заради липсата на национална политика по отношение на висшето образование и науката, понасяме и до днес.
У нас липсва диференциран подход спрямо висшите училища, съответстващ на техния профил и функции, така както това се прави в много от силно развитите страни
- Проф. Юруков, как виждате висшето образование днес от позицията на ректор на един от най-големите университети в страната?
- За мен въпросът Ви има две страни – едната е свързана с висшето образование само по себе си, а другата – с политиката на държавата спрямо него. Когато говорим за висшето образование като реалност, в годините на така наречения „преход“ то радикално се промени. Причините за това бяха не само вътрешните процеси в страната, но и глобалните социално-политически, икономически и най-вече технологични тенденции. Негативни фактори, като например демографската криза, емиграцията на милиони българи и др., оказаха много силно деструктивно влияние върху системата. От друга страна, обаче, автономията на висшите училища, свободната инициатива на ръководствата им, отварянето към света, възможността да се ползват европейски фондове и да се участва в международния обмен, както и много други фактори доведоха до едно изключително динамично и екстензивно развитие в сектора. Резултатите от всичко това са налице – над 50 висши училища при постоянно намаляващ брой студенти, различни по вид диспропорции, най-сериозните от които са свързани с броя студенти в различните области и професионални направления, неадекватното съотношението между хабилитирани и нехабилитирани преподаватели, застаряващия академичен състав заради недостатъчната привлекателност на преподавателската професия и много други.
- А относно държавната политика?
- Тя сякаш се опитва да догонва процесите, но невинаги успешно. Последиците от хаоса, създаден в началото на реформите през 1989 г., заради липсата на национална политика по отношение на висшето образование и науката понасяме и до днес. И въпреки, че особено през последните години се полагат значителни усилия за слагане на ред в системата, те си остават недостатъчни. Честата смяна на министри, а с това и на концепциите за развитие, закъснелите промени в Закона за висшето образование и особено в Закона за развитие на академичния състав, набързо създаваните нормативни актове, в които веднага след това се налагат нови и нови промени, като например Наредбата за научната дейност, на Правилника за нейното наблюдение и оценка и други, експериментирането с недостатъчно обосновани методики, палиативното решаване на стратегически въпроси, са само някои от слабостите на държавната политика. Това създава една несигурна среда, водеща до напрежение, дезориентация и демотивация, ниска ефективност, похабяване на значителни ресурси, включително и на високо експертния потенциал на академичния състав.
- Как ще коментирате обвинението към университетите, че не подготвят достатъчно добре своите студенти за нуждите на пазара, за това че много малка част от завършилите започват работа по специалността, а много от тях работят на позиции, които не изискват висше образование?
- Да, терминът „пазарна реализация на завършилите“ се превърна в основна мантра, наложена вероятно от работодателските организации и подета от министерството. Все повече в обществото се налага и схващането на висшите училища да се гледа като на „бизнес корпорации“, които да се ръководят основно от съотношението „разходи-приходи“ и да се оценяват според тяхната пазарна ефективност, съобразно реализираната материална печалба или загуба. Това свидетелства за липса на диференцираност и зрялост в разбиранията за социалната природа на висшето образование изобщо. Подобни предразсъдъци бяха налагани преди десетилетия и в силно развитите западни страни, под формата на едностранчиво разбиран подход, наричан „мениджериализъм“, но те отдавна са преодолени с адекватни, добре обмислени и силно диференцирани национални политики.
Естествено, пазарната реализация на завършилите е изключително важен фактор и никой не отрича това. Но когато към всички висши училища и специалности се подхожда с еднакъв, унифициран, пазарно доминиран подход, резултатът е крайно изопачена и неадекватна представа за функционирането на системата, а оттам и до налагането на политики и механизми, които вместо да подпомагат и насочват нейното развитие го затормозяват и дори блокират. Вярно е че има специалности, които са по-близо до практиката като медицина, право и други, но има специалности като етнология, математика, философия, при които директната връзка с бизнеса е по-слаба
- Какви са Вашите аргументи?
- Имам изключително много аргументи, за които това интервю няма да ни стигне, но ето например няколко. Глобална съвременна тенденция и принцип във висшето образование е „интердисциплинарността“ – тя силно се препоръчва и насърчава като адекватен отговор на свръх динамично развиващия се свят, в който непрекъснато възникват нови явления, респективно професии. Това наложи въвеждането в Европа и по света на тристепенната система – бакалавър, магистър и доктор. Идеята е студентите да получават широкопрофилна бакалавърска подготовка, след което да специализират чрез една или няколко магистърски програми или да се подготвят за изследователска работа чрез докторантура. Така се стигна до така наречените „гъвкави образователни пътеки“, които позволяват на студентите много голяма свобода и вариативност. Нещо повече, по този начин те могат да изграждат по-широк комплекс от знания и компетентности и да заемат твърде разнообразни работни позиции с постоянно нарастваща сложност. Един студент, например, може да се дипломира като бакалавър в една специалност на един университет, след това да завърши магистратура в съвсем друго направление или дори област на друг български или чуждестранен университет и накрая да започне работа на позиция, която няма пряка връзка с първоначалната му бакалавърска степен, но има с магистърската. Това означава ли, че бакалавърската програма трябва да бъде закрита, защото тези, които я завършват „не се реализират по специалността“? Освен това днес има толкова много професии, изискващи висока и комплексна квалификация без да е възможно те да бъдат асоциирани с една или друга конкретна специалност. А и доминиращият съвременен модел за „учене през целия живот“ предполага непрекъснато надграждане, например с допълнителни магистърски програми. Как стои тогава въпросът с „работата по специалността“, когато хората са стимулирани да имат няколко? По коя от тях? А другите?
- Други аргументи?
- Университетите са консервативни институции, техният академичен състав има много висока квалификация, която се изгражда дълги години, а преподавателите имат твърде тясна специализация. От друга страна, пазарът днес е изключително динамичен, с неочаквани обрати и с трудно прогнозируеми тенденции. В такава ситуация, трябва ли, преподавателите, обслужващи специалности, които не се търсят в момента да бъдат освобождавани и да се наемат отново като „сезонни работници“ когато такова търсене отново се появи? Или непрекъснато и бързо да се преквалифицират, за да отговорят на пазарната динамика? Или да продължат да работят и да задълбочават своите знания и умения в областта, в която вече са се утвърдили като доказани специалисти? Да, има специалности, които предполагат линейна професионална траектория – т.е. пряка пазарна реализация на завършилите, но за други това изобщо не е възможно или необходимо. Не трябва да се забравя, че още от възникването на университетите през 12 в. те изпълняват и други функции освен образователната – научноизследователска и обществена.
- Тоест, липсва диференциран подход на държавата, който да отчита достатъчно и други фактори освен пазара?
- Да, у нас изобщо липсва диференциран подход спрямо висшите училища, съответстващ на техния профил и функции, така както това се прави в много от силно развитите страни. Вземете, например, една от добрите образователни системи в Европа – финландската. Създадена само преди около 40 години и развивана целенасочено, тя дава изключителни резултати. Но във Финландия висшите училища са диференцирани на университети и политехники. От вторите се изисква създаването на висококвалифицирана работна ръка за непосредствена пазарна реализация, докато университетите са натоварени с различни, т.е. и с другите традиционни академични функции освен образователната – развитието на науката и духовното служене на обществото.
От зората на тяхното възникване, университетите са хранители на традициите и ценностите на една общност, средища за интелектуално и духовно общуване, основни социални структури в изграждането и отстояването на национална идентичност, укрепване на националното единство, създаване на национален фонд от високо квалифицирани лидери, опазването и предаването на поколенията на собственото културно наследство и т.н. Това са много важни, бих казал фундаментални функции, имайки предвид случващото се днес в света. Това са и основополагащи отговорности, които водачите на всяка една силна страна по света поемат, подкрепят и развиват. Можете да намерите много примери и на Запад, и на Изток.
- В този смисъл, какво е мястото и ролята на Югозападния университет „Неофит Рилски“ в националната система за висше образование?
- Аз бих разширил този обхват до територията на Балканите и изобщо на Югоизточна Европа. В своята повече от 40-годишна история, университетът ни изгради трайни връзки с висши училища, структури и общности от съседните страни и извоюва лидерски позиции в немалко инициативи и програми за сътрудничество в региона. Реализираме множество съвместни проекти с чуждестранни партньори от съседни страни. В университета се обучават над 700 чуждестранни студенти и докторанти. В този смисъл, Югозападният университет участва в изграждането на една жива тъкан от междукултурни взаимодействия на територията на Балканите, а не обслужва единствено локални пазарни отношения. Нещо повече, международното ни сътрудничество се простира от САЩ и Канада, през почти всички страни на Европа до далечните Китай и Виетнам, с които организираме обучение за придобиване на двойни дипломи.
Югозападният университет е широкопрофилно висше училище от класически тип. Ние имаме акредитирани над 270 бакалавърски, магистърски и докторски програми в 30 професионални направления. Популярни сме в региона, страната и чужбина с разнообразната си художественотворческа и спортна дейност. Участваме с експертния си потенциал в редица регионални органи за развитие и механизми за сътрудничество, съвместно с държавни институции, професионални обединения и бизнес организации. Тук искам да отбележа и специалната роля, която има Югозападният университет за реализиране на цялостната държавна политика. В продължение на повече от 40 години с участието на няколко поколения преподаватели, служители и студенти, с подкрепата на държавната и общинската власт, ЮЗУ „Неофит Рилски“ се изгради като фактор, който формира социалния и културния ритъм в Югозападна България. Благодарение на последователната образователна и академична политика на университета бяха решени и продължават да се решават дълго стояли пред обществото национално значими проблеми. Благодарение именно на подготвени в нашия университет кадри дълбоко консервативни общности, формирани в миналото на етнорелигиозен принцип са активно приобщени в общонационалния културен модел. Няма друга институция като Югозападния университет, която да е направила толкова много за Пиринска Македония, за културното и образователно развитие на този български край и за утвърждаването му като стожер на българските национални интереси.
- Проф. Юруков, кои са приоритетите Ви при този твърде широк обхват от дейности?
- На първо място, това са качеството и разнообразието на образователните програми, които предлагаме. Разбира се, имаме пазарно ориентирани специалности, в които завършилите много бързо намират подходяща работа и се реализират изключително успешно. Но ние поддържаме и специалности, които смятаме за изключително обществено значими, макар и икономически „нецелесъобразни“ или финансово неефективни – особено такива от областите на хуманитарните и социалните науки. Освен това, спецификата на Югозападния регион, с неговото разнородно население, религиозни вярвания, културни традиции и историческо наследство, близост до мигрантски маршрути, налага поемането на такъв тип отговорности и инициативи.
На второ място, това са научните изследвания. Това, което искаме да постигнем е широка международна разпознаваемост на нашите учени и признание на техните резултати от международната общност. Освен това, поддържането и развитието на кадровия ни състав, както вече споменах, е особено важно за нас – особено по отношение на младите, които ще продължат нашата работа, т.е. докторантите. Към днешна дата в университета ни се обучават над 350 докторанти. Въвели сме механизми, включително финансови, с които да подкрепяме тяхната професионална подготовка и научни
изследвания.
Следващ приоритет е международната дейност, реализираща се чрез участия в международни проекти, обмен на студенти и преподаватели, публикационна активност, разработване на двойни програми за обучение, привличане на чуждестранни студенти и докторанти и други.
Не на последно място, приоритет е и откликването на значими обществени потребности, към които институциите и бизнеса, т.е. „пазара“ не проявяват интерес. Така например, наскоро започнахме работа по създаването на специализиран център за изследване и терапия на деца и възрастни от аутистичния спектър. Както е известно, налице е тенденция към увеличаване броя на децата, които се раждат с аутизъм и същевременно липсват не само политики или инструменти за подкрепа на децата и родителите им, засегнати от този страшен здравословен проблем, но и изобщо достатъчно обществено разбиране или съчувствие.
Ако трябва да говорим за приоритети на държавната политика в областта на висшето образование бих отбелязал следното:
• Диференцирано отношение на държавата спрямо класическите университети
• Балансиране на академичната карта на България. Фаворизацията на определени висши училища само задълбочава проблемите на висшето образование. И в този ред на мисли адекватно отчитане и регионалната значимост на отделните университети
• Противодействие на нарастващия образователен нихилизъм, на необоснованото насаждане на мнение, че българското образование е некачествено и не осигурява добра професионална реализация
Трябва да се преодолее разбирането, че студентите са хора между 18 и 25 години. В страните с високо развити икономики ученето през целия живот постепенно се превръща във важен стимул и фактор за по-голямата конкурентоспособност и по-високите доходи, а от там и за повишаване благоденствието на обществото.
Труд
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш