България е дори в по-изгодна позиция за присъединяване към еврозоната от Румъния, Полша, Унгария и Чехия

Валутният съвет е усмирителна риза за грандомански политически намерения

България е дори в по-изгодна позиция за присъединяване към зоната на еврото от Румъния, Полша, Унгария и Чехия. В технически план тук не би имало съществени разходи по прехода - за гражданите, фирмите, правителството или БНБ. За търговците ще се намалят разходите по сделките. Цените няма да растат по-бързо от доходите (при други равни условия), защото от двадесет години инфлацията е под контрол и доходите нарастват два пъти по-бързо от цените. Където има местен протекционизъм или монопол, цените дори може да се понижат. Поради конкуренцията, а тя вероятно ще повиши и качеството на стоките и услугите.

Разходите по прехода ще са съществени за две банки, които трябва да увеличат капитала си. Това е последица от изискванията за надзор от страна на ЕЦБ над сектора (т. нар. „членство“ в банковия съюз), а тези изисквания са резултат от историята с КТБ. А тази история сама е създадена от политиците, от партиите, управлявали България след 2007 г.

Редица предизвикателства има и пред управлението на държавния сектор, но те не са свързани нито с разменния механизъм, нито с еврото.

Положителните развития са не просто вероятни, но и са потвърдени от другите страни, присъединили се към еврото. Затова много трудно е да се разбере защо има тревога и раздвояване на мненията за това дали трябва България да се включи в разменния механизъм на еврото.

Непосредствената причина за тези вълнения е пакетната промяна на няколко закона, включително този за БНБ, сякаш между другото, без обяснения и анализ на последиците. Но една от причините да се постъпи така, предполагам, е желанието да се избегне излишно ирационално обсъждане, в обстановка, в която поводите за недоволство извират от всички области на обществения живот - от ВиК, през „боклука на Европа“ до балетния конкурс във Варна.

Няма недоверие в парите. Нито в лева, нито в еврото. Очевидно е, че има търсене на евро. Но то е заради очакване, че разменният курс ще бъде променен надолу. Иначе казано, това недоверие не към парите, а към това какво могат да направят с парите политиците.

Левът е огледало на еврото (заради фиксирания курс). Но по-важна е системата на валутния съвет като цяло. Тя забранява на политиците да печатат пари и да манипулират паричното предлагане, да финансират свои идеи през БНБ и да подкрепят пак през нея приятелски банки, отрасли и предприятия.

Тези три „не“, табута на борда са ограничения на работата на политиците.

Именно техният суверенитет е ограничен. Не толкова свободата на избора на гражданите.

Особеното на еврото като пари е, че при него националният монопол за емисия на пари е изместен в ЕЦБ. Това е денационализация на парите, но е и на монопола.

В този смисъл спорът между бързащите към еврото и онези, които са по-склонни да чакат, е всъщност донякъде проблем кому да се вярва - на българските или европейските институции и политици.

Но дори и да вярвате на другите, на „европейските“ повече. С тях има един проблем: когато направят някоя глупост, вие не знаете какво да правите с тях.

Тук няма заместване на „Европа“ с „Русия“, хибриден план или скрито влияние. Такива планове и влияние са ограничени и от характера на валутния съвет, могат да бъдат пробутвани по всякакви поводи и ако дават плод, то е поради подходящата почва.

Друго обяснение на спора е, че еврото е интеграция, а левът - не. Сиреч онези, които смятат, че трябва да бъде запазен валутния съвет, са „против“ интеграцията с Европа. Не съм сигурен, че и това е достоверно обяснение.

В Европа има достатъчно дезинтеграционни процеси. Брекзит е такъв феномен. Много политически инициативи ще пораждат разделения.

Ако аз бях министър на финансите или управител на Централната банка, не бих бързал - поради много причини. Но основното е, че се натрупват политически рискове, левът в момента изглежда стабилен и е по-добре да се изчака. От друга страна България няма избор, защото валутата не е и не бива да бъде извън основните икономически обвързаности на страната.

Изчакването обаче според мен се налага и от някои обстоятелства.

- Вече стана дума, че никой в ЕС или ЕЦБ не може да разбере рационално историята с КТБ, участието на политиците и прокуратурата в нея. Затова от България бе поискан да има надзор над банките от страна на ЕЦБ. Две банки трябва да се преструктурират, те не са готови и е по-добре това да стане по най-изгодния са системата начин.

- В държавния сегмент на икономиката има какво да се прави. Той не се управлява добре и има прекалено много големи и необосновани проекти. Голям проблем е и желанието за национализиране на всичко. Времето ще позволи да се сложи ред.

- Не на последно място - голяма излагация е грешката в отчитането на платежния баланс за 2019 г. Трябва да се обясни дали е грешка, защо се е получила и да се поправи.

- Вероятно много европейски политики да не се осъществят така както бяха обещани, времето би позволило известно нагаждане. Възможно е дори, при нова рецесия, и ЕЦБ да придобие известна прилика със системите на валутен съвет.

Така споменатите три забрани на действията на политиците, ще станат общи за страните членки на еврозоната. Това би било в съответствие с договора за функциониране на ЕС.

По време на изчакването всички предпазни механизми на ЕС остават.

За това време е възможно да отпаднат някои рискови реформи на самата ЕЦБ.

През последните три години ЕЦБ има не съвсем традиционни идеи за централно банкиране. Задача на централните банки е да поддържат стабилност на цените, което означава да не печатат пари. Това, което се случва през последните години, е че ЕЦБ променя политиката и се ориентира към това да подкрепя страни или банки. А Кристин Лагард вече говори и за участие на банката в климатичните политики.

Валутният съвет е усмирителна риза за грандомански политически намерения, като строителството на АЕЦ „Белене“, „Южен поток“, за саниране и прочее и прочее - поради простата причина, че правителството не може да печата пари. Когато имаме нетрадиционно поведение на ЕЦБ, а към дадена страна подходът е да се ограничават такива намерения, нейните политици ще обвинят „Европа“. И някак естествено ще се превърнат в центробежна спрямо Съюза политическа сила.