Кметът на Перник: Ефектът от водния режим засега не е такъв, какъвто всички желаем

Защо отрязали 100-годишно дърво в Македония?

Почистват от дървета 10 км пътища в Шуменско

Болници си прехвърлят 3-годишно дете с апендицит – спасили го в „Пирогов“

Black Friday за напреднали Как най-добре да се възползваме от кампанията?

Изписват натровените деца от болницата в Ямбол

Петима загинали при експлозия в цех за фойерверки в Италия

Унгария с вето срещу резолюция на ЕС за годишни доклади за върховенството на закона

Джейн Сиймор – секси и на 68

Доналд Тръмп: Не съм искал нищо от Украйна

Папа Франциск отправи призив за опазване на жените и децата

Турция е задържала адвоката на германското посолство за шпионаж

Край на политически таргетираната реклама в Google

Мицотакис: Гърция достигна лимита си по отношение на бежанците

Джъстин Трюдо представи новото канадско правителство

Проф. Валери Стeфанов, литературовед и писател, пред „Труд“: По избори политиците са в ролята на прелъстители

Електоратът се намира в състояние на верови упадък, на исторически акумулиран цинизъм

С проф. Валери Стефанов разговаряме не за литература, а за случващото се в политиката. Питаме го има ли криза за лидери, защо все по-малко вярваме на обещанията на политиците, каква е причината предизборните ситуации да се повтарят. Проф. Стефанов отговаря и на въпросите ни за недоволството на българите, за надеждите им и изхода от кризата.

– Проф. Стефанов, защо покрай избори политиците са готови на всякакви добрини и обещания, а електоратът все по-малко е склонен да им вярва?
– Такава е същината на демократичните игри. По избори политиците са в ролята на прелъстители и говорят езиците на съблазняването. Те трябва да построят някакви привлекателни видения и го правят с достъпните им реторични средства и интелектуални възможности. Не са много силни в прелъстяването, но това не ги спира. Политическото прелъстяване работи с бъдещето, а то е щастливо бременно с всякакви блага и радости. Всеки иска да живее в светлото бъдеще и да избяга от настоящето, защото там е трудно, там е реалността. Предизборните месеци не са просто време на обещания и лъжи, те профилактират колективната менталност чрез илюзията за свобода, права и пр. Изборите са значими и като социален отдушник, капак, който се повдига, за да се освободи част от напрежението и после отново да хлопне. Що се отнася до електората, той наистина се намира в състояние на верови упадък, на исторически акумулиран цинизъм. Той знае, че го лъжат, но не излиза от играта, защото вярва, че „по-добро не е измислено“. На едно по-дълбинно ниво човекът е същество, което отчаяно се нуждае от вяра. Затова е готов да „гласува“, за да поддържа полярността на собствената си душа, статуса си на същество с надежда.

– Как можем да си обясним това, че толкова години предизборната ситуация изглежда по един и същ начин?
– Поради причините, които изтъкнах по-горе. Това е ситуация-алгоритъм, а алгоритмите са устойчиви. Някой ти казва „Обичам те!“, „Не мога без теб!“, „Заради теб е всичко!“ и прочие заклинания и ти си вече в капана. При този тип изказвания нещата не опират само до тяхната истинност, а до това, че те създават структури на ангажимент. Преди да се саморазобличи като лъжа, обещанието е ангажимент, обвързване чрез емоции и идентификации. Изборите са това – оценностяване на електората в ролята му на „суверен“, към когото е отправено някакво предложение. Това е неговият скъп нарцистичен миг, кулминаращ в двойствената наслада на отхвърляне и приемане – гласът едновременно наказва някой и удовлетворява друг. Демокрацията е изградена върху тази нарцистична диалектика и именно това я прави терапевтично „безалтернативна“.

– Може ли да бъде спечелено доверието на днешния българин, който става все по-голям скептик?
– Скептицизмът не е основание за отказ от гражданско поведение и правото на избор. Скептицизмът е умора от същото, от липсата на алтернативи, от склерозирането на политическия живот. Забравата на „вчера“ ни кара да опитваме отново днес. „Доверието“ е сложно понятие, то е покана за разпознаване и приобщаване. То може да бъде спечелено чрез рационални аргументи – доказани способности, алтруистичен ангажимент, формулирана обществена кауза и пр. Този рационално обоснован модел работи слабо в българската политика, доколкото за електората всички минават под общия знаменател на „маскарите“. Затова тук значително по-ефективни са техниките на прелъстяването. Прелъстяването е умение да се управляват идентификационните потоци. Онзи, който стои насреща трябва да „доплува“ към теб като следствие от разпознаване, приобщаване и пожелаване. Тези потоци текат на нивата на несъзнаваното. Борисов казва „Аз съм като вас“ или разказва за филията с мас от детството и с това задвижва идентификационния поток. Един сантиментализиран и емоционално регресиран електорат е готов да ти се отдаде значително по-лесно. Сходна е технологията използвана от Ахмед Доган с неговия фамозен морфичен резонанс. Дишаме в ритъм, усещаме се на най-дълбинни нива и никой не може да ни раздели. Не може да ни разцепи електорално. При подобни примери е лесно да се прецени – дали модерната рационалност или „архаичните техники на екстаза“ и утробното електорално единство управляват българския политически живот.

– Има ли според вас криза за лидери в страната и в европейски мащаб?
– Има криза и тя е очевидна. За разлика от монархиите, чиято легитимност се основава на силата на кръвта, модерните републики и съответно демокрациите се основават на силата на способността. Философи интелектуалци са създали просветените векове и са утвърдили каузата на правата и свободите. В постмодерния свят лидерите са производни не от способностите, а от глобалните конюнктури. Истинският лидер не е просто човек, завзел някакъв властови ресурс, а онзи, който е способен да анализира ситуацията, да осъзнава потребностите на общността, да познава мотора на социалната машина, да е наясно с посоката и с целта… Постмодерният свят е смътен и електронно безплътен и така наречените „лидери“ трудно се ориентират в него, губят се. Погубват колективната енергия и разпиляват обществения ресурс. В отсъствието на ясна и глобална перспектива всички реагират на всекидневните „ужилвания“ на конюнктурата. За пореден път светът се управлява от импулсивни, болезнено „артистични“ субекти от типа Тръмп и Джонсън. В капана на подобни персонажи светът става фатално зависим от нарцистичните им травми. За да утвърдят себе си, те са готови непрекъснато да демонизират някой друг, да утвърждават величието си чрез трансфер на негативи към виновния Друг. Подобни травмирани персонажи в сглобка с глобални икономически интереси докараха трагедиите на 20 век. Могат да ги докарат и днес.

– Българите все са недоволни, а в същото време сякаш нищо не правят, за да променят живота си. В чипа ли е проблемът ни, както бе казал един бивш премиер?
– Да се обсъждат социални провали и гражданска немощ с „генетически“ препратки и понятия е несериозно. Българите не се откриват лесно на картата на шастливите народи, вярно е. Те преживяват себе си като неразбрани и неосъществени герои в далечната периферия на провала. Ето, влязохме в „обединена Европа“, застанахме на рубежа на „евроатлантическите ценности“, но пак сме подценени и самоподценени, нещастни в историческата си самота. Кланяме се на Големи братя, но нямаме приятели. Искаме да ни признаят, но не ни признават. Искаме да ни обичат, но те ни презират. Дори „братската“ Северна Македония ни приема повече като врагове, а не като роднини. Бруно Бетелхайм, известен психоаналитик от 20 век, разказва за поведението на един свидетел на ранните години на нацизма. Ставащото в страната, нарастващите случаи и форми на насилие, предизвикват неговото нравствено негодувание. В същото време той е наясно, че публичното оспорване на режима ще му навлече всевъзможни беди. Тоест, налице е сложен конфликт между нравствената позиция, нейното възможно огласяване и неизбежните санкции. Както обичайно става, конфликтната ситуация бива изговорена на езика на съня, на „грешката“. Подчинявайки се на нравствения си дълг, човекът пише протестно писмо, слага го в плик и го изпраща до съответната инстанция. Оказва се обаче, че в плика героят на съня е поставил не писмото с протеста, а празен лист. Тълкуването на съня не е особено сложно. Историята с писмото е резултат от сблъсъка между нравствения дълг и дълбинната тревога за себе си, казано простичко – от страха. Подобна двойственост е саморазрушителна, зануляваща гражданското. Изпратеното писмо е гордост, то обслужва пристъпите на съвестта, празният лист е посрамяване, то обслужва залозите на оцеляването. При разпадането на тоталитарния режим стават други процеси. Тогава идва часът на селективната амнезия – сънуващият „запомня“ само писмото на протеста, но забравя празния лист в него. Повечето от днешните герои срещу стария режим също са родени от тази селективна амнезия. Днешната българска демокрация е работилница за производство на плахи надежди и силен страх. Така и ние, които се величаем като „свободни граждани“, сме непрекъснато раздвоени между брътвежите за свобода и паническите атаки. Непрекъснато пращаме писма до Властта, чиито празни листове описват единствено опустошителните ефекти от страха и немощта.

– Пробвахме със спасителя, пробвахме със силната ръка, какъв ще е следващият експеримент?
– Не бива да мислим за някакъв рационален колективен субект, който преценява, пробва, избира. Постмодерният свят задвижва всякакви фигури, извадени от реквизита на миналото и нагласени спрямо настоящето – спасители, мъченици със стигми, командири, господари на мълчанието, повелители на брътвежа… Зад избора им не седи някакъв мегасубект, а набор от технологии. Това са технологии за ценностна ориентация, за производство на определени идентичности, за масови сугестии, за финансови мотивации на „електората“ и пр. Не само гласовете се обработват машинно, и главите се обработват машинно. В зората на новата българска демокрация се създаде надеждата, че справедливо ще се разгърнат трите същностни условия, познати от атинската демокрация – широка представителност (всички допуснати до Събранието), пропускливост (всички могат да се придвижват по социалния вертикал), контрол (всеки е преценяван според делата и може да бъде санкциониран). Тази заблуда беше бързо и категорично опровергана от последвалите конюнктури. Доколкото социалният вертикал е манипулативно отпушен, то към върховете на властта успешно се катерят всякакви силно мотивирани посредствености. Те са щета поради присъщата си интелектуална немощ, но и поради своята отмъстителност.

– Имат ли според вас бъдеще партии от типа на „Пет звезди“ в Италия, „Слуга на народа“ в Украйна?
– Светът е голям екран, развлекателни програми и шутове дебнат отвсякъде. Люпилни на партиите и лидерите вече не са конфликтуващите интереси на различни социални групи, а медиите, транснационалните концерни, които произвеждат образи и желания. Така че подобна посока е напълно възможна. Тези формирования печелят внимание поради факта, че реалността вече е преучредена като развлекателна програма, като електронно забавление, като воайористичен проект и нарцистичен обмен. Но в същината си комиците-политици не са нещо ново. Преди много векове Пизистрат завзел властта и станал едноличен управник на Атина. Прекрасно осъзнавайки ефектите от смесването на състрадание и гняв, той наранил себе си, окървавил мулетата и ридаейки обявил на събралите се на агората (можел е да го направи навсякъде, където има хора готови да го чуят), че е жертва на политическите си противници. Народът първо бил обзет от жалост, после се изпълнил с възмущение. На основание на тази мощна сплав, събранието лесно му дало стража, с чиято помощ мнимият страдалец прогонил управниците. И след известни перипетии еднолично заел тяхното място. Което ясно ни указва, че може да „няма такава държава“, но има стари театрални прийоми. Осъзнато или не, днешните демагози са минали през школата на Пизистрат.

– Възможно ли е в страната ни да се появят крайни националистически партии?
– Българското общество отдавна не може да излъчи компактна ценностна система и да я използва като инструмент за символно сплотяване на нацията. Като следствие нацията се разпада, а народът се разбягва. Политическата върхушка се е барикадирала зад понятия като „цивилизационен избор“ и „евроатлантически ценности“, но какво точно означават тези понятия трудно се разбира. А и никой не се интересува, това са отвъдрационални мантри, нещо от типа „Вечна дружба!“ и пр. Те се скандират, не се мислят. При бързо трансформиращия се етнически състав на българската нация и прогресивното колективно оглупяване, всякакви сблъсъци и провали са възможни. Националистическите партии по традиция паразитират върху образа на Врага, на Чуждия и поради това са изключително опасни. Те твърдят, че защитават ценности, но всъщност тиражират предразсъдъци. За това им помага агресивната неолиберална идеология и разрастващата се политическа коректност. В света на „меките“ идентичности и свенливите думи мачистите, „войводите“ имат гарантирано място и авторитет на Пазители. Гордостта да се преживяват като герои от фентъзи, изправени пред крепостите на Новия свян. Нужна е зрялост на обществото, за да се опази както от вирусите на омразата, разнасяни от батманите на национализма, така и от агресивното лицемерие на политическата коректност.

– Имате ли усещането, че българинът става все по-бездуховен и какви са причините?
– Българите са различни, макар да се поддават на обобщения. Духовността е сплав от акумулирано знание, рефлексивна дистанция, ценностна ориентация. По ред причини за немалка част от хората знанието е дискредитирано, провалено е като инструмент за личностно и кариерно развитие. Без тази „духовна“ арматура светът все повече ще се населява от зомби. Зомбито е дубликат, възстановка на нещо, което е изгубено. То гнезди в първичните страхове, управлява се с архаични техники и е идеално за манипулации.

– Накъде вървим, каква и прогнозата ви за бъдещето ни?
– Вървим устремно нататък, накъдето човечеството отдавна се е запътило – към есхатологичната яма. Нарастващият брой на истерици с власт и на моралисти с патологично ококорени очи е симптом, че процесите се ускоряват. Този век едва ли ще мине без глобален конфликт. Понеже сме упорито племе, сигурно за пореден път ще изпълзим от дупките на оцеляването, за да съградим незнайно какво.

– Излязохте ли от лабиринтите на смисъла и намерихте ли го?
– Смисълът е логическо понятие, комуникативен ефект, но и екзистенциална категория. Екзистенцията припламва в мига, когато човекът се изправя пред света, за да го запита какво е той, съществуващият. Гърците са измислили лабиринта и са го заселили с Минотавъра като антипод на смисъла. Смисълът е способността да построиш книгата на своя живот така, че тя да изглежда разбираемо – една история с цел, усърдие и някакъв личен подвиг. В тази книга може да има посредствени глави, синтактични неясноти, стилистични провали… Но това е твоята книга, онази, която си съумял да събереш и подредиш. Създаденото може да е кратко стихотворение, романтична повест, дълъг и скучен роман, жесток романс… зависи от избрания жанр и таланта на автора. Господ слага точка на житейската ни книга, но благородно я оставя отворена за бъдещи прочити. Господ е нашата учителка по екзистенциална граматика. Но ние, поради стари внушения и грешни разбирания, го бъркаме със строгия Баща. И в момента Учителката чете някъде книгата на нашия живот, но не бърза да поправя грешките ни.

Нашият гост
Валери Стефанов е литературовед и писател. Той е професор по история на българската литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „Имената на времето“ (1988), „Разказвачът на „модерните времена“ (1990), „Творбата-безкраен диалог“ (1992), „Лабиринтите на смисъла“ (1993), „Литературната институция“ (1995), „Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература“ (2000), „Българска литература ХХ век“ (2003), „Творбата-място в света“ (2004), както и на романа „Изгубените магарета“ (2005). Член е на редакционни колегии на редица академични сборници и издания.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.