- Яна, на 17 февруари е кино премиерата на дългоочакваният ти нов филм “Игра на доверие” в цялата страна. Какви емоции изпита ти самата, когато го гледа за първи път?
- Когато го видях за първи път - много го харесах, но и много се притесних, защото някак си не звънваше точно идеята за “играта на доверие”. Беше просто интересен филм, но интересните филми са безброй много, обаче след това претърпя промени - премонтиране, развитие, отпаднаха сцени, влязоха други, които по-добре разказват историята и се случи магията. Радвам се, че с този екип, с режисьора Мартин Макариев, сценариста Борислав Захариев и оператора Андрей Андреев и прекрасния актьорски състав, се получи едно шедоьовърче!

- Една от основните теми на филма е домашното насилие, а според стряскащата статистика всяка трета жена у нас е била жертва на насилие...
- Всички знаем за жени - жертва на насилие, които не могат да намерят начин да се спасят - от заплахи, от страх за живота си, или дали ще могат да опазят детето си, а също дали законите в държавата ни ще бъдат приложени спрямо насилника... Тези страхове са карали жени да залитнат в пропастта и няма кой да ги дръпне обратно... Много важно е в такива случаи да има човек, на който да можеш да се довериш. Аз сега осъзнавам, какво умение е притежавала майка ми - да съумее под формата на тази “игра на доверие” - да предупреди дъщеря си да не є се случи най-страшното! Не да го кажеш директно: “Внимавай сега какво правиш!”, а да є го кажеш по толкова интересен начин, че да продължава да мисли за това и 30 години по-късно. Осъзнах, че през годините постоянно съм пристъпвала с крак към пропастта, но заради тази “игра на доверие”, съм успявала да се върна, защото вече имам този усет, който тя възпита в мен.

- Какво точно представлява тази “игра на доверие”?
- С майка ми се качвахме на Рила и там тя ме водеше на една скала, където ми даваше шал, за да си завържа очите, докато стоя с гръб към ръба на скалата. После ми казваше да направя крачка назад, което звучи плашещо, въпреки че пропастта беше достатъчно далеч от мен. Аз го правех без страх, защото имах доверие в нея и знаех, че тя няма да допусне да ми се случи нещо лошо.

- Вълнуващата история на твоята майка е залегнала в основата на сюжета на “Игра на доверие”, а ти се превъплъщаваш в нейната роля. Би ли споделила някой от най-хубавите ти спомени с нея, които не успяха да влязат във филма?
- Едно от нещата, които много добре помня е, че тя купуваше с учителската си заплата от 130 лева - билети за всички възможни културни събития в София и често ме водеше на театрални постановки, в Музикалния театър, или в Софийската опера. С нея ходехме както на класически балет, така и на спектакли на “Арабеск”, за да видя и модерния стил. Показваше ми как всичко стъпва върху класиката и че не може да направиш нещо модерно, без първо да минеш от там. Също така ми казваше: “Виж сега тази балерина колко пируета ще направи!”, и ми показваше как гледа в една точка, когато се завърта и колко добра техника има. После ми казваше: “Виж сега тази отзад - тя танцува с чувство, но другата е отпред, защото е амбициозна, или я ухажва директорът на театъра...” Сравняваше тази балерина, която танцува с чувство с нас - “това сме ние, нашата порода е тази, която го прави с чувство!” Така ме научи, че повторението е в спорта, докато в изкуството няма амбиция, а чувство! 

- А случвало ли се е да те наказва за нещо?
- Имаше моменти, в които вкъщи изяждах шамари, като например, защото не ядях с нож и вилица! След това ме водеше в заведение и ми поръчваше медальон с гъби, като казваше на сервитьора: “Келнер, без прибори, ще се храним с ръце!” Показваше ми един точно определен тип жени по съседните маси и казваше: “Виждаш ли, това са фльорци, храни се с ръце, за да се дразнят фльорците!” (Смее се.) А те наистина почваха да се възмущават. Превзетостта и преструвките бяха за нас синоним на всичко отблъскващо. От майка ми научих, че мъжко момиче не означава простакеса, мутреса, фльорца, или жена, която не признава мъжа и взима функциите му, а може да му е като най-добър приятел и да е дама.

Плакатът на “Игра на доверие”, който тръгва по кината от 17 февруари

- Какво от майка си виждаш в себе си и в какво сте много различни?
- С времето вече много се променям и започнах да виждам все повече неща от нея, като борбеността например. Във времената, когато растях, имаше години, в които за висшистите нямаше работа и хората с образование бяха изпаднали в безтегловност. Това беше време на посредственост, на мутробарока, както съм си го кръстила и когато материалното беше на абсолютно първо място на всяка възможна цена, беше строй, в който хората просто оцеляваха. Аз тогава работех като управител на ресторант, а и днес още виждам тази борбеност у себе си, която ми помага, защото когато държавата не се грижи за теб, ти си този, който трябва да се погрижи за себе си. Майка ми плати цената на това тежко време и не направи компромиси - плати, без да се оплаква и без дори да разбера, без да каже какво се случва с нея... Така ме е предпазила, защото днес често стоварваме непосилно тежки проблеми върху децата си, а тя ми е дала нейната история, като една заключена кутия, която да отворя когато съм готова. Не искам да издавам от филма, но ще кажа, че той ще разкрие едно престъпление! Зрителят ще може да го види, да си направи своите изводи и да разбере тази “игра на доверие” и през своите очи да види това престъпление.

- Интересно е, че София Ласкин (дъщерята на Александра Сърчаджиева и Иван Ласкин), играе във филма самата теб, когато си била на нейните години. Тя какво ти сподели за нейното усещане да влезе в твоя образ?
- Ние пазехме София да не навлиза чак в такава степен, затова не є обяснявахме, че тя играе мен като малка - не можеш да си позволиш да товариш едно дете с такива проблеми. Тя е страшно благородно момиче, което оценява човешките отношения и успяваше да бъде много търпелива - да не ме срязва, като не є е интересно нещо, а даже да търси начин аз самата да се забавлявам. В паузите с нея играехме футбол - много е добра, като това ни помогна да се усетим по-близки, защото е трудно да обичаш на екрана едно дете, дори да е дете като София и да не изглежда изкуствено. София беше страшен герой, просто беше желязна като поведение и издръжливост - попива всичко и го връща отразено, което е впечатляващо. На нея актьорството є е в кръвта - от майка є, баща є и дядо є.
 
- А в “Игра на доверие” разказваш ли и за баща ти, и за ролята му в твоя живот?
- Не, в никакъв случай не намесваме реалната роля на баща ми. Във филма има художествена измислица и това е нещо, което изисква сценария. Престъплението във филма е едно, скрито в много форми и зрителите ще го видят, като го гледат. “Игра на Доверие” е по реална история в миналото, с доза художествена измислица, аз играя своята майка Даниела, но вече порасналата Елена (София Ласкин) не разказва моята история като Яна. Във филма Луиза Григорова-Макариев представя събирателен образ на жените, които са жертви на насилие.

- Ти също си имала връзка с насилник, който дори е използвал оръжие, освен юмруци. Как успя да се откъснеш от него?
- Помогна ми точно “играта на доверие”. Разбрах, че съм тръгнала да правя стъпка към пропастта, но усетих, че нещо не е наред. Осъзнах какво се случва и избягах от него, а майка му се опита да ми каже: “Той сега е зле, не може да го оставиш в такова състояние!” Спомням си как я погледнах, защото ми се струваше, че тя е тази, която трябваше да повика полиция! Осъзнах, че майките не са майки на чуждите деца и разбрах - или той, или аз. Ако искаш да му помагаш, преценяваш дали са ти по-важни твоето дете, близки и живот, или ти е по-важно друг да вземе твоя живот и здраве. Ти, като не успееш да избягаш от насилника, поемаш вина, че това ще се случва на други жени - това е белязаност и затова майка ми не е искала да ми каже какво се случва с нея, не е искала да ме бележи.
 
- Освен на големия екран, да очакваме ли от теб нещо ново и на театралната сцена?
- Имаме ново представление - “Спусък”, с режисьор Георги Михалков, с когото направихме “Любовни писма”, както и “Куци ангели” - ще го играем отново на 21 март в театър “Възраждане”. Премиерите на “Спусък” ще бъдат в Сити Марк Арт Център на 15-ти март. Този спектакъл също много ме промени, както и “Игра на доверие”. Героинята ми в “Спусък”, се превръща в човек, за който светлините на прожекторите са “най-ниската топка” и тя се опитва да предаде на определени хора посланието - да се махнат от многотията и посредствеността. Аз самата вече не съм много уверена в това дали нещата, които правя са ми толкова безкрайно интересни. Има много хора, които са извън прожекторите, а правят неща, които са наистина важни и големи, като това да излекуват някой, или да дадат помощ на друг човек, а актьорите просто ги представят, ако успеят.

- Много млади момичета мечтаят да са на твое място - красиви, успешни и обичани от зрителите. Какво би им казала - каква е цената на успеха, за да са като Яна Маринова?
- Цената е такава за всички хора, които преследват мечтата си - като направиш нещо хубаво и всички го виждат, а като направиш нещо лошо - пак всички го виждат и коментират... За да си успешен, трябва много добре да разбереш за какво си направен, а не да се опитваш да имитираш живота на някой друг.

- Наближава 14-ти февруари, с твоя съпруг Тихомир празнувате ли Свети Валентин, или залагате повече на Трифон Зарезан? Ти писала ли си му “любовни писма”, както се казва най-известният ти спектакъл?
- С него определено ще празнуваме Свети Валентин! Аз съм щастливо омъжена и се радвам, че съм мъжко момиче, в смисъл на приятел, а не на жена, решена да се доказва пред мъжа. С Тихомир сме си писали и “любовни писма” - често си чатим. (Смее се.) На 14 февруари каня зрителите да гледат “Любовни писма” в Сити Марк Арт Център. Този спектакъл е точно като един чат - водещо е усещането, тръпката, умението да се изразяваш красиво, да имаш добър стил и да видиш един цял човешки живот чрез писмата между двамата ни герои. Героят на Свежен Младенов, от малък е готвен за политик и баща му го съветва да не се занимава с това момиче, която е от съвсем различен свят - художничка, аристократ по кръв. Спектакълът се завърта бързо като на кинолента, която проследява живота на двамата и всичко се случва пред очите на зрителите.

Нашият гост

Огнената Яна Маринова е актриса, която успява да предизвика интереса на зрителите с всяка своя роля. Игралните филми с нейно участие - “11-А”, “Живи легенди”, “Привличане” и “Диви и щастливи” събират рекорден брой зрители в родните кина. Новият є филм “Игра на доверие”, ще излезе на голям екран в цялата страна на 17 февруари тази година и също обещава да се превърне в кино събитие. Актьорският състав в него е впечатляващ - освен Яна, участват още Луиза Григорова-Макариев, Владимир Зомбори и София Иванова Ласкин, Александър Димов, Пламен Манасиев, Христо Петков, Мария Каварджикова, Искра Донова, Малин Кръстев, Китодар Тодоров, Яна Титова и други. Яна Маринова е позната и с ролите си на малкия екран - в известните сериали “Хотел България”, “Забранена любов”, “Стъклен дом”, “Фамилията”, “Връзки”, “Преспав” и “С река на сърцето”. Красавицата е шлифовала актьорските си умения в НБУ, в класа на Цветана Манева и Снежина Петрова. Яна Маринова получава признание за таланта си и в Русия, където печели наградата за “най-добра женска роля” на престижния кинофестивал “Bridge Of Arts”, за участието си във филма “11-А”.