Д-р Цветеслава Гълъбова, директор на Националната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, пред „Труд News“: Агресията при децата започва от семейството, учителите са безсилни

Зависимостта от наркотици завършва в гробищата, в психиатрията или в затвора

Малките оглупяват от денонощно висене пред компютрите

15-годишен тийнейджър уби връстник пред очите на десетки хора. Два дни по-късно друг ученик беше намушкан в междучасие. Какво става с децата ни и накъде върви обществото ни, разговаряме с психиатъра д-р Цветеслава Гълъбова.

- Д-р Гълъбова, само за няколко дни двама тийнейджъри намушкаха връстници, 15-годишно момче почина. Болни ли са децата ни и откъде у тях има толкова агресия?
- Децата ни са болни, както и цялото ни общество. Корените на агресията са много дълбоки. Първо искам да уточня, че агресията е един от двамата биологично детерминирани нагона у човека, но разбира се в този ù вид тя е неконструктивна и опасна, свързана е с изключително лош контрол върху импулсите. Това пък е свързано с домашното възпитание. И стигаме до големия проблем за разградената институция българско семейство. И тепърва започваме да берем горчивите плодове на това, което правихме 35 години - да разграждаме, да разграждаме. И ето докъде стигнахме - до деца, които се избиват в буквалния смисъл на думата.
 
- Децата се възпитават не само в семейството, училището също има някакви задължения.
- Ами училището е част от болното ни общество и то боледува. Но аз не мисля, че институциите са най-виновни, защото в тях работят хора, които са част от болното ни общество, затова всички сфери от обществения ни живот боледуват, това е една болна система. Училището е с вързани ръце, относно възпитанието. Когато я няма базата, училището трябва да слага покрив на къща, която няма основи. На практика учителите не могат да направят много - много трудно се изключва ученик, има дебат в нашето общество да се върне ли оценката за поведение, има битка между учители и родители. Когато учителите се опитват да направят забележка, родителите казват - моето дете не е такова. Вместо да бъдат родителите и учителите от едната страна и да възпитават децата в синхрон, повечето деца намират подкрепа на родителите си за своето поведение. В много български семейства се говори за учителите като за нещо скапано - мани го тоя, той на тебе ли ще ти каже, един прост даскал. Как да очакваме ученикът да има респект от учителя, да го уважава.
 
- Децата може би се самоутвърждават чрез агресия, как може да им се помогне да го направят по друг начин?
- Ако едно дете е възпитано да си решава проблемите по този начин, ако то е обект на насилие вкъщи, ако вижда насилнически начин за справяне с всички проблеми, то не можем да очакваме на 15 г. то да щракне с пръсти и да каже - аз не искам да съм такъв, ще работя върху себе си. Вие казвате - за самоутвърждаване била агресията. Но има деца, които се самоутвърждават чрез учене, чрез спорт, чрез олимпиади. Ето, убитото дете е било спортист. Спортът е един чудесен начин да се утвърждаваш и да се развиваш, да се научиш на самоконтрол. Това го казвам като бивш спортист. Но спортът заедно с това е много и много труд. Виждате колко често се говори за това, че трябвало да направим така, че образованието да носело удоволствие. Ама хора, да се образоваш е труд. Какво значи учене през удоволствие? И после се питаме защо така става? Няма друг начин, след като хората искат да живеят тук и веднага и всичко да им носи удоволствие.
 
- Наркотиците и алкохолът, които употребяват тийнейджъри, отключват ли психози?
- Да, много по-често, отколкото хората знаят, отключват много тежки психози. Преди това, обаче, идва употребата. Да държиш, да разпространяваш и да употребяваш наркотици е забранено в България. В нашето общество отвреме-навреме се завъртат едни адвокатски спорове дали има разлика между употребил и под въздействие. Не, няма разлика и това го казвам от позицията на 32-годишния си психиатричен опит. Когато човек употребява психоактивно вещество, каквито са алкохолът и наркотиците, той няма как да не бъде под въздействие. Разпространението на наркотици е със застрашителни размери. Сред подрастващите, както и сред възрастните, отношението към марихуаната е като към чашка зелен чай. Аз съм го чувала това от родители на пациенти. На въпрос „Употребява ли синът ви наркотици?, отговарят: „Не, само марихуана“. С това лежерно отношение няма как да не катастрофираме. Когато започне системна употреба на наркотици и алкохол, рискът да се развие зависимост е огромен. И тази зависимост завършва на 3 места - в гробищата, в психиатрията или в затвора. Трети изход няма.

- Много хора висят денонощно в социалните мрежи. Зависимостта от интернет психически проблем ли е?
- Да, много сериозен психически проблем, затова тя вече е дефинирана като болест. Сама по себе е психически проблем, като всяка, а тя може и да стане една много плодородна почва за отключване на по-сериозни психични заболявания. Системната употреба на „екрани“, когато това се случва в подрастваща и особено в детска възраст, води до пряка увреда на мозъка. Увреда, която не се вижда със съвременните методи на изследване - ЯМР например, но не означава, че я няма. Става дума за увреда на клетъчно ниво, не се изграждат едни изключително важни невронни връзки при децата и те оглупяват, нарушава се вниманието им, стават хиперактивни, тревожни, не могат да спят, имат социално неадекватно поведение. Проблемите с екранната зависимост са изключително много. Има и един друг основен проблем - висенето в мрежите създава у децата, а и у по-зрели хора, измамното усещане за множество приятели. Знаете там с каква лекота хвърчат палчета, сърчица, леят се едни думи „обичам те“, „прегръщам те“ и т. н. Това създава измамното усещане, че си харесван, обичан, че имаш 5000 приятели, няколкостотин хиляди последователи. Това не са приятелства, приятелството е нещо съвършено различно и не се измерва със сърчица и палчета. Младите хора, които не са имали късмета да живеят в реалната реалност достатъчно дълго време, когато трябва да общуват истински, изпитват много сериозни затруднения. Защото в мрежите, каквото и да направиш, оставаш относително анонимен и защитен, да не говорим, че можеш да се представиш за когото си искаш, да си прекараш снимките с фотошоп и т. н. Това създава измамното усещане за тази нова самоличност, която не е твоя. Но в живата реалност нещата изглеждат съвършено различни. И тези хора много често изпитват изключително сериозни затруднения да общуват на живо, защото не се харесват такива, каквито са.

- Те могат ли обаче да отключат някакви психични заболявания?
- Слава Богу, от това не се отключват психози. Но пък може личностовият терен така да се промени, че да стане една благодатна почва за отключване различни тревожни разстройства - паническо, смесено, тревожно-депресивно, хранително. Човекът става или се изгражда като вътрешно несигурен, вътрешно нестабилен, без истинския кръг от значими за него хора, които да са му важни и чието мнение той цени. Когато напредне много в общуването във виртуалното пространство, той губи мярата за себе си, представата колко е ценен, такъв, какъвто е - малко по-нисък, по-дебел, не толкова успешен. При сблъсъка с реалността може да се стигне до сериозни проблеми. Когато ни няма вътрешните устои, такъм човек е застрашен да развие всякакви непсихотични психични разстройства.

- Мъжете или жените са по-склонни за развият психично заболяване?
- Поравно. При психозата съотношението е 1:1, а при непсихотичните разстройства зависи от заболяването. Паническите разстройства определено са приоритет на жените, хранителните разстройства - също. Жените са по-застрашени от непсихотични психични разстройства във връзка с хормоналните колебания, които имат през целия си живот. Това са предменструалният синдром, бременността, климаксът, менопаузата. При мъжете, понеже ги няма тези проблеми, те правят по-малко непсихотични психични разстройства. Психотичните са психозите - шизофрения, биполярни и т. н. Но все още няма научни доказателства по какъв механизъм тези хормонални игри оказват влияние върху женската психика.
 
- През март психиатрите протестираха срещу лошото заплащане и условия на труд. Нещо промени ли се оттогава?
- Бяха вдигнати заплатите ни с 50%, които звучат страховито, но бързам да уточня, че ние тръгваме от изключително ниска база. Нашата специалност е много бедна, няма интерес към нея, заради ниското заплащане, което се определя единствено и само от държавата. Психиатрията е една от много малкото клинични специалности, ако не и единствената, които нямат клинични пътеки. Ние разчитаме единствено и само на бюджета на държавата. Само заплатите обаче не решават проблема и те са необходима, но мъничка крачка. Ако не се продължи нататък, ситуацията в психично-здравното обслужване, няма да се промени. По Плана за възстановяване има една инвестиция за ремонт на 18 лечебни заведения, но това, че ще се пребоядисат няколко структури, че ще се сменят дограмите и плочките по никакъв начин не означава реформа. Тя е свързана с изключително много стъпки, които трябва да бъдат направени. Трябва да се привлекат млади хора, които да останат в професията. Да се разгърне извънболничната грижа, която на практика не съществува. Има само едни прекрасни лекарства, най-добрите лекарства в света са достъпни за нашите пациенти, защото над 95% от тях са здравно осигурени. Но биопсихосоциалният модел, за който ние само говорим от 30 години, а по света отдавна е изграден, включва освен медикаментозно лечение много други видове терапии - трудотерапия, занимателна в дневните центрове, възможност на хората с тежки психични разстройства да се реализират на трудовия пазар, да могат да учат. И техните близки така ще бъдат спокойни, когато отидат на работа, че болният не обикаля улиците, чудейки се каква беля да направи. Има много социологическа и социална работа извън медикаментите.

 - Възможно ли е с тази дейност да се заемат социалните работници, които имат опит в общуването с болни хора?
- Възможно е, ако има кой да ги обучи и да ги мотивира. Така е по света. Повечето социални работници са на минимална работна заплата. Работата с психично болни е изключително тежка. Тя е времеемка, тя е свързана с огромно психично натоварване и трябват много хора които да го поемат, а не да се стовари всички върху един-двама души и да кажем - действайте. Освен това в нашето общество отношението към психичноболните е негативно и съвсем съзнателно се насажда страх от хората към тях. И медиите също са виновни за това. Когато нещо се случи се казва - той има психични проблеми. Ама че бил наркоман, че бил пияница, че психопат - не. Психично болните хора не са страшни, страшни са психопатите. Психопатията е личностово разстройство, не психично заболяване, затова при извършване на престъпление психопатите отиват в затвора, където им е мястото.
 
- Лошото отношение към психично болните ли е причина хората да избягват да ходят на психиатър или да водят близките си?
- Да, има отношение. По същата тази причина у нас няма силни пациентски организации на близки на хора с психози. Защото социално е много по приемливо да кажеш - синът ми има рак, епилепсия или е инвалид от катастрофа, отколкото, че има шизофрения. Шизофренията у нас е равна на социална смърт и то след като е минала вече първата четвърт на 21-ви век и сме европейска страна. В ЕС нещата не изглеждат по този начин, както у нас. Там има развити системи от дневни центрове, в които психично болните пребивават през деня, където добиват нови социални умения, които могат да работят - работят, общуват непрекъснато с хора. Има я системата на т. н. „водещ на случая“. Това е обикновено социален работник, който има от 10 до 12 болни. Те си живеят вкъщи, независимо дали имат близки и той има ангажимент всеки ден да ги подпомага, да ги придружава на лекар или до магазина, ако имат нужда от помощ.

Д-р Цветеслава Гълъбова е завършила Медицинския университет в София и бизнес администрация в УНСС. От 1994 г. работи в държавната психиатрична болница “Св. Иван Рилски” в Курило, започвайки от ниво ординатор и преминавайки през началник-отделение за мъже с остри психози. От 2009 г. е директор на лечебното заведение. Тя е съдебен експерт по психиатрия повече от 20 г. и национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз.