Завладяващата актриса Яна Маринова прави своя екранен дебют в сериала „Хотел България“. Тя шлифова актьорските си умения в известния Lee Strasberg Theater & Film Institute в Лос Анджелис. Завършила е и НБУ, в класа на Цветана Манева и Снежина Петрова. Голяма популярност й носят ролите й в сериали, като „Забранена любов“, „Стъклен дом“, „Фамилията“, „Връзки“ и „С река на сърцето“, а в Северна Македония е известна като Преслава, заради името на героинята й в „Преспав“. Игралните филми с нейно участие, като „11-А“, „Живи легенди“, „Привличане“, „Диви и щастливи“ и „Игра на доверие“, често събират рекорден брой зрители. За превъплъщението си в „11-А“  актрисата печели наградата за „Най-добра женска роля“ на международния кинофестивал „Bridge Of Arts“ в Русия. Талантът й изпъква още по-ярко в „Игра на доверие“, който също бе отличен в чужбина. Яна е благодарна на целия екип на „Игра на доверие“ – режисьорът Мартин Макариев, сценаристът Борислав Захариев, както и актьорите Луиза Григорова-Макариев, Владимир Зомбори, София Ласкин, Пламен Манасиев, Малин Кръстев, Мария Каварджикова, Христо Петков, Китодар Тодоров, Искра Донова и др. 

- Яна, честито! Ти спечели наградата за „Най-добра актриса“ в главна женска роля от международния филмов фестивал в Италия – „Castelli Romani“, който се проведе миналата седмица. Какво е усещането да получиш подобно признание от такъв престижен форум?
- За мен беше сбъдната мечта да видя филма „Игра на доверие“ на международна сцена! Той вече участва в българските „Любовта е лудост“ и „Златна роза“, но вкусът на фестивалите в другите държави и градове винаги е различен, а особено в Италия. Беше много вълнуващо, когато отидох там и видях публиката, както и този замък-музей в древния град Арича, в околностите на Рим. Прожекциите се осъществяваха в зала, изпълнена с великолепни произведения на изкуството – скулптури, картини, артефакти и първото словосъчетание, което ти идва на ум на такова място е „великата красота“! Знаех, че „Игра на доверие“ е красиво заснет филм, благодарение на оператора Андрей Андреев и че няма да мине незабелязан, но не можех да си представя, че на фестивал, където Франко Неро получи наградата за режисура, а Орнела Мути - за цялостно творчество, ще направим такова впечатление. Там връчиха награди на италиански актьори от старото и ново поколение, и когато аплодирайки ги за техните призове, чух и своето име - изпитах огромна радост, признавам си! Разделих отличието с хърватската актриса Джейн Александър, която живее и снима в Италия. Беше неповторимо усещането да ни забележат сред толкова италиански продукции, защото за мен голямото кино на Холивуд, всъщност идва от Италия.

- Каква беше реакцията на италианските зрители и жури за филма „Игра на доверие“ и твоята роля в него?
-  Неочаквана топла реакция на италианските зрители! Знам, че на българите, когато нещо им хареса ще ти дадат любов и подкрепа, за което съм им безкрайно благодарна. Но италианската публика нищо не ти дължи, а те идваха до мен и ме поздравяваха. По принцип, темата за домашното насилие вълнува предимно жените, но след филма дойдоха да ме поздравят и да ми стиснат ръка, не само дамите, но и много мъже от италианската публика и жури. Казваха ми: „Браво, много добро изпълнение!“ Хубаво е да получиш такава оценка! На фестивала имаше и гости от българското посолство, благодарение на Жана Яковлева, директор на Българския културен център в Рим и инициативата на българите от посолството, които след прожекцията на "Игра на Доверие" ми подариха кукла в традиционна нашенска носия. Почувствах се като вкъщи, много съм им благодарна за подкрепата и топлината!

- Звучи като сбъдната приказка, но на теб ти е коствало много да стигнеш до тук…
- Когато гледат тези фестивали и лъскави събития, хората сигурно имат усещането, че актьорите живеят само мечтания живот, а аз съм тръгнала точно от такъв случай на преживяно насилие… Може би точно това ме е мотивирало да успея, когато знам, че хората, които са ми се стрували недостижими също имат реални проблеми. Така е и с мен - не мога да се заключа зад обвивката, че всичко ми е прекрасно. Мен също ме боли. И имам нужда да го кажа. 

- Миналата седмица беше Международният ден за борба срещу насилието над жени. „Игра на доверие“ също успя да предизвика вниманието върху тази тема. Получаваш ли много отзиви от жени, които са претърпели насилие и филмът им е помогнал по един, или друг начин?
- Признавам си, че от 15 години получавам такива отзиви, защото още тогава съм споделяла какво ми се е случило. През годините постоянно съм получавала отзиви и писма от жени, които са споделяли и са искали съвет, или просто са идвали да ме прегърнат. В последните 10 години участвам и в семинари, в които се говори анонимно с жени, жертви на домашно насилие. Преди 2 години семинарът беше в Бургас, организиран от Румяна Гюркан за Зонта Клуб Бургас. Миналата година се срещнах и с ученици в София и страната, с които разговаряхме за насилието и агресията. Беше тежко, изтощаващо, но и пречистващо! Разказвах им какво се е случило с мен и тогава те също започнаха да се отварят и да споделят - стана диалог и това беше най-важното. Разбрах, че да говориш и да популяризираш темата сред младите хора е тежка задача. Докато общувах с тези будни, млади хора, си припомних и много неща, които бях забравила и това ми помогна да се освободя. Радвам се, че успях да им споделя какво ме е плашило най-много, а като видях в очите им както надежда и усещане за взаимност, но така и притеснение, срам и разочарование заради моментите, в които и те, и аз сме се чувствали безпомощни - това ме разтърси. Не го очаквах! Младите хора събудиха в мен насила затиснати чувства и разбрах, че да споделяш има смисъл.

- Според теб, какво е най-важно да се направи, за да намалеят тези стряскащи случаи на насилие?
- Ясно е, че законите трябва да адекватни, да са за всички и да се спазват. Но това важи не само за домашното насилие. Тогава и престъпленията ще намалеят. За мен лично е важно да мога да говоря открито по темата, но не посочвайки с пръст, а споделяйки и казвайки как аз съм се справила и кое ми е помогнало. Като се чуват много различни истории и така излизат различни начини да се справиш със ситуацията и получаваш ценни съвети. Като обмениш опит с много такива хора и разбираш, че това, което ти се е струвало страшно - да се опълчиш, да избягаш и да потърсиш правата си - не е невъзможна кауза и че не си на дъното сама, а има кой да ти помогне. Дори и ако близките в семейството ти не те разберат и не ти помогнат, това не означава, че няма други хора – трябва да можеш, да не потъваш! Важно е човек да действа и да се бори, това е единственият начин да предизвика съдбата. Всеки, който просто се отказва – той вече се е закопал и най-вероятно ще възпита и децата си по този начин. 

- Твоят син Никола какво каза, когато гледа за първи път „Игра на доверие“, сигурно е бил много развълнуван?
- Чак сега дойде момента да говоря за някои неща със сина ми, защото исках да е навършил поне 20 години. Вече започнахме да говорим по темата за тайните в семейството и нещата, които реално са се случвали. След като гледа филма, той беше афектиран и развълнуван и някак си изведнъж започна да гледа проблема с широко отворени очи, защото в него разказвам неща, които преди това съм му спестявала. Домашното насилие през поколенията е тревожило не само едно семейство, а народопсихологията ни е позволявала възможността да се издевателства над жени и това да става порочен кръг, от който няма измъкване. Да си го кажем честно, преди си беше нормално да се бият жените и те да не могат да се оплачат, говорим за определени групи. Домашното насилие може да бъде и само психологическо, но натискът едно човешко същество да е подчинено на друго не води до здрави взаимоотношения. 

- Една от любимите ти писателки Яна Язова, също като майка ти е била силна и независима жена. Провокира ли те нейната история за филм, или спектакъл?
- Разбира се, че ме провокира и бих мечтала да мога да направя филм или спектакъл по текстове на Яна Язова. Откривам прилика с натурата на майка ми не само в нея, но и в сборниците с разкази на Емил Манов и на Владо Трифонов, по чийто текст е представлението „Куци ангели“, което ще играя отново на 18 януари в Театър „Възраждане“. Харесвам много и Теодора Димова, а наскоро открих и Лиляна Михайлова. „Грехът на Малтица“ и „Корабът“ са две нейни книги, след които си казах - колко много неща не знаем и има да откриваме.

- Героинята ти Алекса в спектакъла „Любовни писма“ се бунтува срещу правилата, срещу квадратното мислене и неумението да казваме „обичам те“. Ти самата лесно ли казваш „обичам те“ и доколко приличаш на твоята героиня?
- Аз самата казвам много лесно „обичам те“, защото от мен блика любов. Има толкова хора,  които искам да чувам, да виждам и да им кажа колко много ги обичам. Любвеобилен човек съм, особено когато съм отпочинала и спокойна. Когато съм скапана си ги обичам тайно. Героинята ми Алекса е коренно противоположна на мен. Може би си приличаме по това, че и аз се  бунтувам срещу фалша. Но го правя сдържано. Няма как Алекса да прилича на мен, защото тя взривява публиката си, продава им картините си за милиони, докато им показва, че са сноби и изобщо не й пука кой какво ще си помисли... Или дали ще може да финансира следващия си филм, каквито са тревогите на Яна, която си скъсва задника, за да направи невъзможното... Налага се да чукаш на стотици врати, за да намериш съмишленици и най-често чуваш „не“! 

- Как се справяш с всичко?
- Изисква се страшно много труд, административна работа и познаване на всички видове пера на бизнеса, за да създадеш един проект. Аз реално трябва да направя всичко това! Налага ми се да упражнявам 15 професии, защото, за да правиш филми или театър трябва да си и всичко останало - финансист, секретарка, координатор, маркетинг и реклама, разносвач, шофьор, че и чистачка... Трябва да се грижиш и за взаимоотношенията с партньори в чужбина, за турнетата, изобщо не ти оставя време се занимаваш с актьорството. Което страшно те мачка. Ако имах голяма фирма и можех да плащам  заплати, то тогава всичките ми проблеми щяха да са решени, но аз съм просто една жена, която си казва, че няма друг начин да работи това, което обича и се справя, както намери за добре. Днес киното се пренесе в дома на хората и съм щастлива, че поне филмите ни вече могат да достигат до зрителя по-лесно. "Игра на Доверие" , „Привличане“, както и Диви и Щастливи могат да бъдат гледани в HBO МАХ за България и още осем балкански държави. А от цял свят - в Neterra TV Plus.

- Доскоро в „Любовни писма“ си партнираше с колегата ти Свежен Младенов, но вече неговата роля се изпълнява от Теодор Папазов. Трудно ли се свиква с нов сценичен партньор?
- Четири години си партнирахме със Свежен, но се разделихме  приятелски и той даде възможността на Теодор да влезе в това представление. Да играеш с нов партньор в театъра е все едно нов брак, защото всеки изгражда различни емоции и виждане в ситуацията и откривате различни проблеми от името на героите си.  Влюбваш се наново. Да гледат „Любовни писма“ идват и хора, които вече са го гледали. Казват: „Искам един път на година да дойда да го видя и да си върна вярата в театъра!“  

- Какво повече можеш да разкриеш за този въздействащ спектакъл и героите ви в него?
- Героинята ми Алекса, поради това, че е бунтар притежава мъдростта на живия и чувстващ човек, докато Том, героят на Тео Папазов ще стане сенатор, може би и президент на Америка и заради това е готов да се откаже от всичко човешко. Започва да се превръща в робот, идеален символ на просперитет, но тези „идеални хора“ всъщност са едни полуроботи и получовеци, които трябва да ни казват как да живеем!? Чисто като хора, ние можем да се учим от това представление – кога избираш любовта, кога кариерата, и кога приятелството и обичта са истински, или са по поръчка, за да отговарят на общественото ти положение и социален статус. На 30 декември ще направим празнично издание на „Любовни писма“ в „Сити Марк Арт Център“ и хората ще могат да се насладят и на питие. А на 6 декември гостуваме във Виена. Повече инфо за събитието и билетите ще има в социалните ни мрежи. Разпространението на спектакъла е по "Програма за възстановяване развитие на частни културни организации" - НФК.

- Днес ти си известна и харесвана актриса. Мечтаеше ли си за това в твоите детски и тийнейджърски години?

- Не, единственото нещо, за което си мечтаех е да живея щастливо, да не е толкова гадно и да ги няма агресията, страхът и отчаянието. Това много ми помага днес, защото колкото по-рано разбереш, че животът е постоянна смяна на трудност, падане и издигане, толкова по-бързо започваш да се научаваш да си щастлив постоянно. Като всички хора и мен постоянно ме е страх и се натъжавам, но просто осъзнавам, че това са демони и тъмна страна. Трябва да можеш постоянно да я побеждаваш и да правиш нещата, с които даваш любов и те развиват, карат те да си по-добър приятел, родител и партньор във връзката. Разбирам, че много хора се разочароват и казват – то всичко е гадно. Така е, гадно е, но наистина ще го направиш така, ако не се пребориш и стигнеш до моменти, в които е хубаво. Всекидневното преодоляване на тъмното и умението да издържиш се случва не само на теб, но и на всички останали.