Българите и аварите през VII-VIII в.

Номадският народ авари е сред съседите и най-опасните противници на (пра) българите и Първото българско царство

Аварският канагат в Средна Европа съществува повече от 250 години и оказва силно влияние върху околните страни и народи

Присъствието на Аварската “степна империя” в Централна Европа от средата на VI до първите десетилетия на IX в. привлича вниманието на учени от Унгария, Австрия, Германия, Сърбия, Хърватия, Чехия, Словакия, Румъния и други страни от някогашното “аварско пространство”. Недооценяван в миналото, днес факторът “авари” заема важно място в изследването на ранното европейско Средновековие.

Около етническа произход на аварите няма единодушие. Наистина, доминира тезата, че те са алтайски (тюркоезичен) народ, но някои данни предполагат индоевропейско потекло поне за част от този конгломерат от племена и общности. Аварите са наследници на народа “жуан-жуан” (“жужан”), за когото разказват древните китайски автори. Според Теофилакт Симоката във Византия се е вярвало, че номадската вълна, достигнала до Европа в средата на VI в., е от “псевдо-авари”. Те възприемат името на могъщия някога централноазиатски народ, за да респектират своите съседи, но в действителност са “вархионити”. В същност, първата част от това название категорично съдържа етнонима “уар”/“авар”, така че връзката е ясна. Изтласкани от тюрките, аварите мигрират към Източна Европа и през 50-те години на VI в. подчиняват живеещите в Северен Кавказ и степите на Северното Черноморие алани, българи и други народи. През 558 г. аварски пратеници посещават Константинопол, предлагайки съюз на Източната империя / Византия. Юстиниан I Велики (527-565) не е склонен да ги допусне в Малка Скития (Добруджа) и ги насочва към Панония (дн. Унгария) - теоретично под властта на империята, но на практика владяна от германския народ гепиди. Водени от своя могъщ каган Баян, през 567-568 г. аварите унищожават кралството на гепидите, а германският народ лангобарди, на първо време аварски съюзник срещу гепидите, избира да се пресели в Северна Италия. Подчинявайки Панония и околните земи, вкл. заселилите се в региона славянски племена, аварите изграждат “степна империя” в сърцето на Европа! 

Отношенията между Византия и аварите “де юре” са съюзни, но степните нашественици скоро започват да застрашават балканските провинции на империята. През 574 г. аварите атакуват Сирмиум (бълг. Срем, дн. Сремска Митровица), а през 581 г. превземат града. На следващата година пада Сингидунум/Сингидон (бълг. Белград, днешната сръбска столица), с което започват аварските нападения по т. нар. Военен или Диагонален път през Сердика/София, Филипопол/Пловдив и Адрианопол/Одрин към Костаннтинопол. През 568 г. империята се задължава да изплаща на аварския каган данък от 80 хиляди солида (близо 4 тона злато!). Макар да е изплащан със сериозни прекъсвания във времето, впоследствие данъкът нараства на 100 и дори на 120 хиляди златни солида! В Аварския каганат се създава своеобразна “култура на златото” - каганът седи на златен трон, носи златен меч и т. н., и т. н. Много по-важно е обаче, че в конфликта са въвлечени т. нар. дакийски (т. нар. български) словени (славяни), които нахлуват на юг от Дунав с тенденция да се заселят на Балканите. Поне отчасти това е предизвикано и от нежеланието им да бъдат преки поданици, най-малкото съседи на Аварския каганат.
Постигайки мир със Сасанидска Персия, след 592 г. император Маврикий започва мощно контранастъпление. Византийската дунавска армия, командвана от военачалника Приск, по-късно от Петър, брат на императора, нанася тежки удари на противника. Най-сериозният успех е постигнат през 599 г., когато Приск разгромява самия каган в Панония. И все пак, византийската контраофанзива се оказва твърде закъсняла... След бунта на армията начело с узурпатора Фока през 602 г. дунавската отбрана търпи пълна катастрофа... Това предвид ангажираността на Византия в тежката война със Сасанидска Персия позволява на аварите да извършват тотални опустошения, особено в земите на север от Стара планина. В резултат на нашествията са разрушени антични градове Нове (при Свищов), Никополис ад Иструм (при Велико Търново), Томи (дн. Констанца), Одесос (Варна) и много други крепости и селища. Започва и поредицата от обсади на Солун - определяни традиционно като “славянски”, те са провеждани с участието и под командване на аварите. Апогеят на аварската агресия е през 626 г., когато заедно с подчинените им българи и славяни те обсаждат Константинопол, съгласувано с персийска атака откъм Мала Азия. Провалът на грандиозната кампания отслабва аварската мощ, но заплахата на Балканите остава.

Археологическите проучвания дават все повече данни и за аварското присъствие и влияние по българските земи, макар “аварската тема” дълго време да е подценявана. Тази проблематика включва етническата и типологична близост между българската и аварската държавност, попадането на българи под властта на каганата (например т. нар. панонски българи), и т. н. Интригуващ е опитът на българите в самия Аварски каганат да овладеят престола около 635 г., което съвпада с политиката на Кубрат и “Старата Велика България” в Северното Черноморие. Както е известно, патриарх Никифор представя Кубрат като освободител на своя народ именно от аварска власт: “Кубрат, племенникът на Органа, господарят на уногундурите, въстана против хагана на аварите и, подлагайки го на оскърбление, изгони от своите земи оставената при него (аварска) войска...” Има и друга теза - че аварската власт визира само кутригурите (котрагите), докато основната маса българи преди Кубрат са под властта на Западния тюркски каганат. Така или иначе, съюзът между българския владетел и византийския император Ираклий е с ярко изразена антиаварска насоченост.

Нов пробив в сферата на аварските интереси е движението на кан Аспарух към Долни Дунав. В “Арменската география” на Анания Ширакаци установяването на българския кан в Онгъла категорично се свързва с “прогонването на аварите на запад” от Аспарух с военни действия. В същност за взаимоотношенията “авари - славяни - българи - Византия” си струва да се мисли в много по-широки рамки. Подчинявайки северите и т. нар. “седем племена”, Аспарух отнема византийска земя на юг от Дунав, която обаче от аварска гледна точка е населена с доскорошни поданици на кагана. Що се отнася до отвъддунавските земи на българската държава, те още от втората половина на VI в. са смятани за аварска територия или поне сфера на влияние. Конфронтацията между България и аварите личи и от думите на хронистите за разселването на “седемте племена” “на запад до Авария” като гранично население.

В сходна светлина стоят нещата и с българите на Кубер, които около 680 г. не само вдигат бунт, но и побеждават аварския каган, отнемайки негови поданици (българи и “сермисиани” - потомци на отвлечено ромейско население) и част от каганските съкровища. Този “бунт” срещу аварите най-вероятно е съгласуван с Аспарух. Кубер се установява в Керамисийското поле (земите около Прилеп, Битоля и Лерин), където вече живеят и словени - племена, които половин век преди това под командването на аварския владетел са атакува империята и големия град Солун. 

С други думи, между Аспарухова и Куберова България, от една страна, и аварите е имало достатъчно поводи за взаимно съперничество. Българските победи над каганата са фактор, който издига авторитета на българските владетели. Както е известно, гибелта на Аварския каганат е пряко следствие от политиката на Франкската империя и България във времето на кан Крум (около 800 - 814 г.). Както изглежда, българското настъпление към враждебната аварска държава започва още във времето на Кардам (777- след 796 г.). За тези събития, важни не само за България, но и в много по-широк европейски контекст, ще разкажем друг път в нашата поредица.