Убийството на Димитър Петков

Застрелян е в гръб от уволнен банков чиновник

Освен столичен кмет е бил депутат, председател на парламента, министър и министър-председател

Нисък, набит, голяма глава, властен поглед, отсечени жестове. Така портретуват съвременниците Димитър Петков. Роден през 1858 г. в тулчанското село Башкьой, той емигрира във Влашко. Участва в Сръбско-турската война от 1876 г. и Руско-турската от 1877–1878 г.
Като опълченец, оставя лявата си ръка на Шипка. Като кмет на София през 1888–1893 г., изгражда с дясната европейска столица.

"И къщи, и улици – всичко се намираше в хаотично състояние – разказва коренячката софиянка Райна Костенцева. – Нужна беше изключителна творческа инициатива, голям архитектурен талант, който от лабиринта на сокаци и първобитни къщурки да създаде един модерен град, отговарящ на назначението си като столица на България."

"Но за да стане това – продължава Райна, – трябваше да се руши, а да се руши беше нещо почти невъзможно при съществуващите тогава нрави и традиции. Да се рушат къщурки и черкви – това изискваше силна, непоколебима и неумолима личност, личност, която да гледа в бъдещето и в името на това бъдеще да поеме риска да воюва. Димитър Петков беше именно човекът, който не страдаше от малодушие."

Димитър Петков не страда от малодушие, трупа състояние от спекула с недвижими имоти. Очевидецът Добри Ганчев описва схемата:
"Когато се събаряше старата София, образуваха се според новия регулационен план нови парцелни места. Те се образуваха от тесните улички, които се затваряха, от маломерните места на съборените къщурки. Тез парцели не можеха да се дадат на предишните притежатели, които имаха много малки дворчета. Градският съвет ги даваше на "свои хора", които уж имали по-преди места. То ставаше така: градският агентин Никола Филипов намери евреина, притежател на къщата, която подлежи на събаряне, и го съветда да я продаде еди-кому си, инак ще получи много малко от общината. Обещава му при туй и добро място в новите квартали. Мястото се продава на Стамболова или Петкова, а тез, като притежатели на стари къщи, получават нови парцели."
Освен столичен кмет Димитър Петков е бил депутат, председател на парламента, министър и министър-председател.

Наричали го Свирчо
по неговия вестник "Свирка", който не цепи басма никому. Той е първомайстрът на политическата ругатня. Ето част от парламентарния му речник:
"Политически мошеник", "магаре с магаре", "развалени момчетии", "бесен човек", "шайкаджия", "идиот", "диване", "говедо", "келеш", "лайно" лепнат на езика на Свирчо.

Сред любимите му реплики са "Ако заслужавате, главата ви ще счупя!", "Ще ви изхвърля от трибуната!", "На кого продавате тези краставици?", "Нямате насреща си хора в някоя кръчма да ги лъжете!", "За вашата свобода трябва юмрук!".
И още: "Вас ще уловя за ухото и ще ви пратя в Тутракан!", "Ще ти натъпча самара!", "За вас има отделни яхъри, ако тропате, в яхърите ще ви пратя!", "От вас ум? По-добре от някоя гарга!", "На такова говедо обяснения не давам!"

Димитър Петков печели армия от врагове. През 1883 г. е нападнат насред София с бастун. Според Константин Иречек отмъстителят носел и пищови, но не се възползвал от тях. "Видях сцената отдалече, вървейки из тази улица", отбелязва чужденецът.
След схватката Петков публикува статията

"Покушение върху живота ни"
В нея заявява: "Който е докачен от нас, нека излезе да се оправдава чрез печата, пред съда, или честно и кавалерски да ни повика на дуел, а не да ни напада така ненадейно, по разбойнически, защото ние като човек, който сме си оставили ръката на Шипка, когато трябваше, не сме в състояние сега да правим пехливанлък по улиците и да се борим със сопи... От заешки тупурдии се не боим ние ни най-малко и живота си не жалим, но ако е да се умира, желаем рицарски да умрем..."

Димитър Петков не загива на полето на честта. Застрелян е в гръб от лицето Александър Петров.
Той е уволнен чиновник от Земеделската банка във Видин. На 19 февруари 1907 г. пристига в София да си дири правата. На власт е Народнолибералната партия, Димитър Петков е премиер, а Никола Генадиев министър на търговията и земеделието.
Петров се жалва на Генадиев. Министърът първо му обещава, че ще го върне на работа, но сетне разбира, че уволнението е справедливо. Петров отвъртял шамар на директора и избол с перодръжка лицето на разсилния.

Александър Петров решава да действа с крайни средства. Отива при Иван Икономов, директор на вестник "Балканска трибуна", който обслужва опозицията. "Г-н Икономов, признавате ли, че настоящото положение в България е лошо?", пита уволненият. "О, как не! Нещо повече! Ние сме го изразявали и във вестника си, но напразно", отвръща журналистът.

Двамата започвад дискусия кой трябва да се ликвидира в името на отечеството. Петров предлага княза, но Икономов е категорично против. "За нас е важно – подчертава той – да се убие Петков, защото той е злото на всичкото. Но ако може да се убие и Генадиев, тогава ще бъде още по-добре."
Бившият банков служител не се мае.

Купува револвер "Булдуин"
Пробва го в Борисовата градина, но от няколко крачки пищовът не може да пробие проста дъска. Връща се в магазина и го заменя с "Лебел". Три лева не му стигат да доплати, търговецът ги записва в тефтера с вересиите.

На 26 февруари 1907 г. Александър Петров влиза в Народното събрание. Димитър Петков и Никола Генадиев са там, но разстоянието е голямо и не рискува. В 5 часа подир пладне ги пресреща на бул. "Цар Освободител". Петков и Генадиев се разхождат с военния министър ген. Михаил Савов и финансовия Лазар Паяков.

При Сърмаджиевата къща (сега резиденция на турския посланик) атентаторът вежливо поздравява, подминава ги и прави кръгом. Вади револвера и започва да стреля. Димитър Петков е улучен смъртоносно в белодробната артерия. След няколко крачки рухва с думите: "Сбогом, убиха ме…" Никола Генадиев е ранен, а Савов и Паяков не са засегнати.

"Чуваш ли ти, Петков? – провиква се на погребението Генадиев. – Иди в небето при твоите другари по борба, иди при Караджата, иди при Левски, при Ботев, при Стамболов и им кажи, че и ти падна от подъл душмански куршум!"
Александър Петров е осъден на смърт и обесен. На мястото на драмата е вдигната пирамида от черен мрамор. Това е най-многострадалният памтник у нас. Идат народняците на власт и го бутат. После стамболовистите го вдигат отново. Така няколко пъти, но оцелява до днес.