Вдовицата на Кърк прости на убиеца му и това означава само едно - "Няма да живея до края на живота си с омраза в сърцето си"

Вдовицата на Чарли Кърк в реч пред многохилядното множество на неговото погребение каза, че като християнка прощава на убиеца. Това предизвика вълна от критики към християнството като доктрина - и то идващи предимно от "дясно", от ницшеанското крило, което е негов съюзник.

Било прекалено слабо, "робски морал", женска философия, противоречащо на мъжкото и войнското начало, издигащо "любовта" като най-висша ценност вместо по-героични и войнски ценности, неприспособимо и обричащо цивилизацията на загиване (цивилизацията, която самото християнство е построило).

Самата "прошка" на вдовицата означава само едно - "Няма да живея до края на живота си с омраза в сърцето си, няма да позволя да ме контролираш чрез омразата ми към теб. Искам да получиш смъртна присъда и да бъдеш разстрелян за престъплението си, но като християнка се надявам да се покаеш и Бог да ти даде шанс да си спасиш душата".

Прошката означава това и всичко друго са злонамерени тълкувания.

И да не забравяме, че самият Христос казва: "Просто им, Господи, те не знаят какво вършат", докато го разпъват на кръст.

И е разпънат заради нашите колективни грехове като човечество - за да ни даде шанс да се спасим. Ако един убиец няма шанс да се разкае и душата му да бъде спасена, тогава цялото човечество, което колективно е извършило немислими грехове, не би трябвало да получава такъв шанс за спасение.

Искам обаче да нахвърлям няколко мои размишления за християнската любов и критиката към нея.

Специално Ницше е прав за 90% от нещата, но бърка точно в тези 10%, които са най-важни.

Той е малко като един футболист - Джереми Доку, който ги надбягва, финтира ги надиграва ги, всичко прави правилно - до последното отиграване, когато или бърка решаващия пас, или шутира грешно.

И Ницше е малко така - всичко му е правилно и дори брилянтно - до последния пас и удар, когато греши.

Всяка религиозна доктрина е на практика личния отговор на човек на въпроса "Какво ми дава най-силната енергия, какво ме анимира".

Коя е тази ценност, която може да отключи всички скрити резервоара на психическа и физическа енергия в човешкото тяло и ум? Всеки поне подсъзнателно има отговор за себе си на този въпрос - следователно всеки има своя религия, без значение дали осъзнава или не.

За много хора отговорът на този въпрос е телесното удоволствие и най-вече най-интензивното - еросът. Но също така храната, пиенето, забавленията. Ако удоволствието и еросът ти дават най-голяма и силна енергия, то това е твоят бог и твоята религия, дори да не го съзнаваш.

За други хора ултимативният източник на енергия е властта и силата. Това да имаш колкото се може повече контрол върху други хора, ресурси и процеси. Това е техният бог.

Гордостта е главният източник на енергия за трети вид хора. Това да се издигаш над другите, да си по-умен от тях, да правиш повече пари, да ти се възхищават, да ти завиждат, да имаш титли, дипломи и звания. Бих казал, че гордостта е етоса на либерализма и неговата основна религия.

За Ницшеанците ултимативният енергиен източник е героизмът, доброволното и съзнателно приемане на страдание, болка и риск, себенадмогването, постоянната трансформация в по-силен човек, която кулминира в "юберменша".

За християнството това е любовта и аз мисля, че тя е най-силният източник на енергия, защото е на практика ЕДИНСТВЕНИЯТ ИЗТОЧНИК НА ЕНЕРГИЯ.

Всички други са нейни копия, проксита, разклонения, течения. Християнската любов е като водата, а останалите са като газираната вода, фантата, колата - имитации на водата, които не могат да съществуват без водата.

Сексът и еросът носят такова удоволствие при хората, докато при животните траят секунди и само в определени размножителни месеци. Това е защото при хората еросът винаги носи възможността за любов, да бъдеш изцяло приет и обичан. Ако премахнеш този потенциал за любов, еросът губи цялата си сила, защото тя идва именно от там.

Яденето, пиенето, развлечението и пътешествията също носят много удоволствия, но въпреки това Антъни Бордейн, който беше патронът на този лайфстайл, се самоуби в тежка депресия. Защото енергията, която те ти дават, е също "прокси" и е условна на възможността за любов.

Гордостта е също перверзия на желанието за любов. Зад целия този стремеж да си над другите, да преуспяваш и да ти завиждат, се крие прозаичната нужда да бъдеш обичан.

Това е детето, което никога не се е чувствало достатъчно за любовта на мама и тате, и което винаги е трябвало да компенсира с отлични оценки. После става възрастен, който постоянно трябва да компенсира, да печели, да се издига в йерархията, да трупа успехи и титли. А зад всичко това някъде дълбоко в подсъзнанието се крие детето, което просто иска да бъде обичано, но не се чувства достойно за това - си намира заместителна, пълномощна "любов" в успехите и издигането.

Ницшеанският героизъм и себенадмогване е най-близък като етос до християнството ("да си носиш кръстта"), но и той е "прокси", и той отказва да стигне до първоизточника на всичко. За какво ти е този героизъм, каква е крайната цел на "себенадмогването", кому е нужен "юберменшът", сам себе си ли ще идолизираш?!

Християнството учи, че ултимативният източник на енергия е любовта и конкретно способността да обичаш с цялото си сърце.

До такава степен, че да си готов с усмивка да застанеш на кръста като Христос или да изтърпиш най-жестоките мъчения като християнските мъченици.

Taзи любов е "водата".

Всичко друго е имитация и следствие от нея и не може да съществува само по себе си без нея.