Възкресението на Вестфалския свят

Трябва да е ясно едно: процесите, на които политиката на Доналд Тръмп даде тласък, са необратими в обозримо бъдеще

Добрият сценарий за развитието на ЕС, поне според мен, трябва да се търси в засилването на координацията между суверенните държави

Светът ври и кипи, а ООН и цялата мрежа от наднационални организации са в миманса. Без тях - и дори въпреки тях - но с решаваща едностранна инициатива на САЩ, се постигна крехък мир в Близкия изток; разпадат се авторитарни режими, които са ключови съюзници на руския диктатор Путин - в Сирия, Венецуела, а на дневен ред е и Иран.

САЩ за пореден път в своята история поискаха контрол върху Гренландия, към която пълзящи апетити имат също Русия и Китай. Появиха се нови геополитически дилеми: контрол върху Гренландия срещу твърди американски гаранции за Украйна; САЩ с ЕС или със самите държави членки ще преговарят занапред?

Това са, в най-едър щрих, очертанията на международната обстановка. Неизбежно се появи цяла палитра от апокалиптични оценки и прогнози - от паникьосани внушения, че „международното право се руши“, през алармизъм за настъпващ „хаос“, до обърканото „не е ясно накъде върви светът“. Истината обаче е далеч по-структурирана. Не се руши международното право; разпада се претенцията светът да бъде ръководен от наднационален ред, конструиран от институции, които подменят националната държава като носител на суверенната власт. Не настъпва нов хаос, а протича демонтаж на неолибералния глобализъм, съпроводен от неизбежните за такава радикална трансформация сътресения. Посоката е повече от ясна: възкресяване на един рационализиран Вестфалски свят като естествено състояние на междудържавния ред, в който господстват суверенните решения, а не наднационалната бюрокрация.

Още през 2019 г. в монографията „Доктрината „Тръмп“ срещу неолибералния глобализъм“ и в поредица от публикации във в. „Труд“ откроих тези процеси на тогава все още предстояща дълбочинна трансформация. Днес, в началото на 2026 г., грохотът на тази трансформация е оглушителен. Дали ни харесва или не е без значение - реалността е, че наблюдаваме демонтажа на неолибералния глобализъм и на неговата държавно-правна надстройка - т. нар. „пост-Вестфалски конституционализъм“. Нека припомним лаконично смисъла на тези понятия.

Историческият Вестфалски конституционализъм изхожда от постановката (по Карл Шмит), че народът като духовна, историческа и културна цялост предхожда държавата, а държавата предхожда конституцията, която придава правна форма на политическия статус, но не го конституира. Международното право в този модел има координационна функция - то е резултат от суверенно съгласие между държавите, а не носител на автономна суверенна власт.

След падането на Берлинската стена светът беше тласнат в друга посока: като безалтернативна концепция за държавата и международната система беше наложен неолибералният глобализъм. Ако класическият либерализъм - по думите на Мишел Фуко - целеше да освободи пространство за пазара в рамките на вече съществуващо политическо общество, то неолиберализмът имаше напълно различна цел: да трансформира в пазар самото общество и политическата власт и да пренесе суверенните решения на наднационално ниво под прикритието на идеята за глобален пазар без административни и политически бариери. Тази парадигма изискваше нова конституционна рамка - така се роди „пост-Вестфалският конституционализъм“, който се стремеше да концептуализира системното обезсилване на националната конституционна демокрация. Наричаха го още „конституционализъм отвъд държавата“ или „глобален конституционализъм“.

Противно на бодрите твърдения на „глобалните конституционалисти“, резултатът от цялостното изграждане на тази конструкция щеше да бъде един: свеждане на държавите до административни единици, а на нациите - до персонал, който обслужва селектираната „на тъмно“ от глобалните елити наднационална власт и изпълнява наднационалното право, създавано от наднационални организации и недържавни фактори. За международното право „глобалните конституционалисти“ бяха отредили ролята на „аутопоезис“ - т. е. самовъзпроизвеждаща се система, откъсната от социалната среда и от политическата воля на суверенните държави. На тази основа в цитираната монография от 2019 г. откроих три основни линии на протичащата тогава неолиберална трансформация на обществото и държавата: първо, господството на неизбраните - чрез изнасяне на властта към наднационални институции и недържавни фактори, в които разрастваща се армия от автономно наднационално чиновничество налага универсални стандарти върху държавите без политическа отчетност и демократична легитимност; второ, културно-ценностна деконструкция чрез подмяна на светското начало с агресивен атеизъм; и трето, политика на идентичностите, която атомизира обществото и подменя плоскостта на обществените конфликти - от социално-икономически към расови, джендърни и псевдокултурни противопоставяния.

Това, което наблюдаваме днес, е краят на целия този противоестествен идеологически хомонкулус. Възкресението на Вестфалския конституционализъм обаче не означава отричане на идеята за международно право и за международно сътрудничество, основано на правила. Означава тяхното рационализиране и подчиняване на монопола на суверенната държава върху политическото решение. Този монопол е необходим, защото без него демокрацията е немислима. Няма демокрация без демос, няма свобода без демократични форми на политическо представителство и участие във вземането на решенията. Самото международно право трябва да се завърне към своята първоначална функция: да координира, а не да конституира; да ограничава и направлява чрез съгласие и взаимодействие, а не да управлява автономно чрез универсална наднационална принуда. Още от Сийес е ясно, че единственият наднационален ред е този на естественото право, от което произтичат ограниченията на суверенната власт, свързани с неотнимаемите права и свободи на човека. Те съставляват ограничения на учредителната власт, но не и източник на самостоятелна, наддържавна власт. Ограничават суверена, но не могат да го заместват.

Това е логиката на историческия процес. На ниво Европа той съживи двата противоположни възгледа за конструкцията на съюза. Според единия ЕС трябва по-бързо да се федерализира, за да консолидира сила, суверенитет и капацитет в новата геополитическа реалност. Според другия ЕС трябва да стане реален съюз на суверенни държави с висока степен на координация, но без наднационален диктат. Тази дилема е определяща за бъдещето на ЕС.
Неведнъж съм изтъквал, че ако ЕС бъде тласнат към дълбочинна федерализация, това неминуемо ще предизвика криза. Не може да бъде изграден устойчив наднационален конституционен ред, без да е органично формиран единен, в правно-политически смисъл, общоевропейски демос. А такъв няма и няма перспектива да се формира в обозримо бъдеще. Това превръща една хипотетична федерализация на ЕС в днешния контекст по-скоро в опасност от наднационален авторитаризъм.

Добрият сценарий за развитието на ЕС, поне според мен, трябва да се търси в засилването на координацията между суверенните държави, в нови и по-гъвкави форми на междудържавно европейско сътрудничество, което евробюрокрацията администрира, а не управлява, и - не на последно място - в уважението към националната конституционна идентичност, която не бива да бъде изземвана и ерозирана от съдийския активизъм на ЕС. Извън тези структурни въпроси обаче най-важното е в новите реалности да бъдат радикално пренаредени общоевропейските приоритети: изоставяне на климатичното и джендърното социално инженерство; пренасочване на ресурсите и капацитета на ЕС към разумна дебюрократизация и премахване на административните тежести, които задушават европейските икономики; както и - особено важно - към изграждане на европейски многонационални сили за съюзна отбрана по модела на НАТО, а не като наднационална европейска армия.

Трябва да е ясно едно: процесите, на които политиката на президента на САЩ Доналд Тръмп даде тласък, са необратими в обозримо бъдеще. Това, което наблюдаваме, е краят на неолибералния глобализъм и възкресението на Вестфалския свят. 
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.