Георги Стаматов подарява жена си на Янко Сакъзов

Дава името си на детето им поради забавилия се развод

"Глава на сатир", "злъчни бръчки по лицето", "мефистофелски профил". Така съвременниците описват Георги Стаматов - един от най-сърдитите и мрачни творци в нашата литература. Отвратен и недоволен от обществото, сред което му е съдено да живее, този саможивец му отмъщава жестоко със своето остроумно перо. Голям талант и правдолюбец, той има особени сетива за нравственото падение и моралното израждане, за парвенющината, които безпощадно изобличава чрез героите и героините си.

Роден на 25 май 1869 г. в град Тираспол, Херсонска губерния, Стаматов е потомък на преселили се в Русия българи от Калофер. Баща му, юрист по образование, през 1880 г. се връща в България и заема високи длъжности - председател на Върховния касационен съд, за кратко и министър. До 13-ата си година Георги расте в руска среда, не знае български. В България той по настояване на баща си постъпва във Военното училище. "Шест години марширувахме. Три пъти бихме могли да обиколим света", спомня си злъчно сред време.

Когато обаче става офицер в III артилерийски полк, 19-годишният поручик Стаматов се чувства горд и щастлив, гледа отвисоко всяка "цивилна гарга". По това време той е буен и жизнелюбив, обича шумните компании, гуляите, пикниците и жените, в които се влюбва главоломно - с цялата сантименталност на поетичната си душа, с всички романтични жестове на закъснялото рицарство. След две години трябва да се раздели със сабята, фуражката и пелерината заради русофилските си настроения и независим характер. Това е началото на отрезвяването и разочарованието от живота, което постепенно ще го превърне в

злъчен съдник, давещ самотата си в алкохол

Междувременно Георги завършва право и наследява бащината професия. Но и тук той е нестандартен, непокорен, различен. Още като студент в Женева се утвърждава като отрицател на смъртното наказание и се бори срещу него навсякъде, където работи - и в Кюстендилския, и в Софийския окръжен съд. Като съдия във Вардарския военен съд не подписва нито една смъртна присъда - известно време дори е следствен за това, че не праща войници на бесилото. Оказва се, че сприхавият му суров характер всъщност прикрива едно чувствително и благородно сърце.

Това особено блясва в

семейната драма на писателя

30-годишният бохем вече е на път да остане ерген, когато среща русокоса красавица с огромни сини очи, в която се влюбва от пръв поглед. Вера също като него е родена в Русия, обича литературата и изкуството, умее да се държи в обществото.

Женят се през 1900 г. и скоро се ражда дъщеря им Доротея, която по руски маниер наричат галено Дося. Мир и любов цари в дома им на пл."Славейков", където най-чест гост е семейството на публициста Янко Сакъзов и писателката Ана Карима с техните три деца. Докато един прекрасен ден Стаматов разбира, че между Вера и бъдещия водач на широките социалисти е пламнала любов и жена му даже е бременна от него, но още се терзае от чувство за дълг. Тогава той хваща любимата си за ръка и я води при съперника си с думите: "Щом се обичате, ето ти я!"

После се връща вкъщи и се напива от мъка. Сакъзов и Ана Карима се развеждат бързо, но понеже синът на Вера от социалиста се ражда преди още тя да е получила развод, писателят без колебание му дава името си.

След раздялата с любимата съпруга изневярата става постоянна тема в творчеството на Георги Стаматов. Чака го обаче още по-голям удар -

самоубийството на единствената му дъщеря

Порасналата вече Дося живее с него в Кюстендил, но така и не намира утеха след случилото се - тя се обесва в Курило, където е на курорт с майка си. Следователят оформя протокол с констатацията, че виновни няма. Току-що пристигналият на произшествието Стаматов обаче отсича, сочейки бившата си съпруга: "Не, виновни сме аз и тя!"

Писателят не ще може да преживее тази загуба. И преди давещ в алкохола своята размирна душа, сега той се пропива окончателно. Пиянството му донася и редица проблеми в службата, не едно и две наказания. То обаче е единственият му начин да съжителства с болката, с отвращението от действителността и с чувството за вина за смъртта на Дося.

Уви, и внезапните пробуждания на копнежа за лично щастие само му нанасят нови рани. За зла участ през 1920 г., току-що навършил 50 години, той се влюбва в младата и красива Надя Грозданова. Поласкана от чувството му, тя му се заклева във вечна любов. Писателят й посвещава едно от най-хубавите си произведения - "Паладини". Надя обаче е

лекомислена особа

и флиртува с всеки мъж, който й обърне внимание. Веднъж Стаматов я вижда в Борисовата градина под ръка с млад наперен мъж. Потресен, вечерта той й иска обяснение и чува от нея, че може да е известен, но е стар и няма нищо - тя искала млад и богат мъж, така че да не я търси повече. Писателят е дотолкова съкрушен, че дори мисли да се застреля пред къщата на невярната си любима - налага се един приятел сума дни да виси пред дома му, за да го пази.

Дамата наистина се жени за младия богаташ, но когато той я напуска, оказвайки се негодник и гуляйджия, тя отново търси Стаматов. "Повече от умряла е за мен!", отсича обаче той и пак се усамотява с чашката.

Името Вера продължава да го преследва - увлича се по келнерка с това име, също рускиня. После съдбата го среща с Вера Балабанова, която има литературен салон и е в развод, но тя се оказва влюбена в друг мъж. Все пак двамата остават приятели за цял живот и тя се грижи за него в последните 5 години от живота му, когато е тежко болен и едва се движи, преди да угасне в Александровска болница на 9 ноември 1942 г. В дома му тя понякога заварва една малка и тиха женица, която изчезва незабелязано, след като е почистила и подредила. Стаматов й признава, че това е неговата първа Вера, сега г-жа Сакъзова, която той все още обича...