Героите не са в чалготеката

Как младите се стимулират да последват примера на Александър и Симеон, а не този на Емрах и Константин? 

Даже различни спортни прояви, вместо с гост изявен спортист, често завършват с кълчене от сцената на някой чалгар

В дните, в които волейболните ни национали ни донесоха толкова радост, ставайки и световни вицешампиони, за пореден път имахме възможността да сравним техните постижения, поведението им, целите и начина, по който ги с изпълняват, с тези на едни други, далеч по-популярни (за съжаление) за масовата аудитория лица.

Чалга изпълнителите Константин и бездарният, популярен само заради баща си Тони Стораро - Емрах, качиха в социалните мрежи видео от тяхна гонка на софийски булевард. На кадрите се вижда, че двамата управляват колите си - Порше и BMW, като километражът на автомобила на Емрах е замъглен. Скоростта е трудно да бъде определена, а макар че след това двамата се оправдаха, че не е била повече от 70 км/ч, от ускоряването и умишлено закрития километраж на единия автомобил, вероятно става въпрос за поне 100 км/ч.

Всъщност, дори да се доверим на думите им, че са карали в ограничението, не по-малко съществените проблеми са още няколко. Гонка по оживен булевард, заснета и публикувана в социалните мрежи, ясно говори за капацитета на въпросните. Особено при ежедневните тежки катастрофи с жертви, често деца, особено при крайно фрапиращите случаи с пияни и/или дрогирани водачи зад волана, особено с протестите на почернените от подобни „състезатели“ семейства.

Проблем е, защото въпросните двама, за огромно съжаление, са постоянно под прожекторите, поради което - колкото и да е нелепо - се превръщат в пример за подражание от хиляди младежи, които не осъзнават, че зад скъпите коли и демонстративното поведение, не се крие нищо друго. Зад лъскавите дрехи няма цели, амбиции и стойност, освен ако покупката на още по-скъп автомобил или излизането на поредния чалга „хит“ не се считат за такива.

От СДВР съобщиха, че на двамата са съставени актове, глобени са с по 3000 лв. и са им взети шофьорските книжки за 12 месеца. Това не е първият случай, в който Емрах има подобно поведение. В началото на годината беше заснет с 259 км/ч по Околовръстното шосе на София, но отрече да е шофирал той. Извън тези случаи, има и други негови клипове, които сам качва, хвалейки се с бързо и рисково шофиране. Обичайният му коментар, ясно говорещ за умствения му капацитет, е, че нямало нищо лошо, хората просто му завиждали заради парите и скъпите автомобили.

Трудно би било човек като него, откърмен с маанета, да знае значението на думи като морал, постижения, стойностни амбиции и прочее. Че всичко запова от семейството, се потвърждава за пореден път. Достатъчно е само да прочетем едно интервю на бащата на двама от волейболните ни герои Александър и Симеон Николови, а именно Владо Николов, след това да чуем „разсъжденията“ на бащата на Емрах - Тунчер (Тони Стораро). Достатъчно е да чуем как говори, по-точно, как пелтечи и лъже Емрах, и как разсъждават Александър и Симеон.

Два свята, единият е излишен, чуваме все по-често. И макар че на всеки средно интелигентен човек му е пределно ясно кой е излишният, присъствието по медиите, включително и в национални такива, на „единия свят“, на излишния, е в пъти повече. Буквално ежедневно, в буквално стотици предавания, слушаме за поредната сватба на някоя силиконка, кълчеща се под мазни ритми; четем за незнайко кое дете от незнам си кой брак на някоя бездарна провинциална фея, кацнала в София; заливат ни с ненужна информация за гардероба на родните чалгаджии.

Допреди дни колко бяха хората, които знаеха имената поне на един от волейболните ни национали, а на всички, а на треньора им? Колко бяха тези, които знаеха колко добри спортисти са, какви са целите, мечтите, постиженията им? Докато - искаме или не, ежедневно биваме облъчвани с клипове, интервюта, реклами, на подобни на двамата чалга изпълнители, на простотиите им, на изцепките им. И дори хилядите, милионите, които не ги харесват и не одобряват поведението им, са принудени - искат или не, да слушат постоянно за тях. Като пиявици са!

Разбира се, не е луд този, който яде баницата! В пъти по-голяма е вината на тези, които ги лансират и популяризират, защото по този начин създават грешно впечатление в подрастващите, налагайки им за пример интелектуално скопени елементи. Пий, дрогирай се, бъди „лошо момче“, и ще преуспееш в живота, ще станеш известен, хиляди ще са ти фенове, ще забогатееш лесно и бързо.

Вярно е, че всичко тръгва от семейството, но немалка част от последователите на въпросните чалга изпълнители, надали са израснали в по-различни от техните семейства, в които пошлостта, циганията и липсата на образование са на почит. И е трудно да имат различни цели. Но тук идва ролята и отговорността (и) на медиите. Дали всичките ни страхотни момчета от волейболния отбор имат общо ефирно време колкото само един от въпросните споменати по нагоре чалга изпълнители, или въобще колкото някоя от другите подобни „звезди“? Дали на различни обществени прояви или на благотворителни събития се канят хора, които могат да са светъл пример, или обикновено такива завършват с грачене на поредната нова „звезда“ в небосклона на малограмотните? 

Как младите се стимулират да последват примера на Александър и Симеон, а не този на Емрах и вече застаряващия Константин? Как, когато в медиите доминират „новини“ за псевдозвезди, за скандали, за пиянски изпълнения, за „постижения“ по улиците, по чудо завършили без невинни жертви? Как, когато се търси само сензацията и се осигурява постоянен достъп до милиони аудитория на бездарни и аморални хора? А че хората са зажаднели за смислени, за стойностни продукции - било културни, било спортни, говорят и пълните в цялата страна площади, сцени и зали, на които хората бяха излезли, за да гледат волейболния финал.

Но и медиите предлагат това, което се търси, ще кажат някои. За съжаление, тази констатация също е вярна. Обществото се е пригодило, напаснало към пошлото, към информацията, съдържаща повече жълтини, отколкото реални и стойностни новини. Волейболните национали, както и всички други, влизат в полезрението на медиите (извън кратките спортни новини,) единствено когато постигнат наистина впечатляващи резултати. Иначе не им се отделят дори и секунди. Те не са постоянно налагани, търсени, интервюирани, не се следят кариерите и развитието им.

Колко от вас въобще разбраха, че имаме - за шести път (!) шампион в тласкането на гюле от Световното първенство за параолимпийци. Колко въобще са чували името на Ружди Ружди, който за пореден път подобри собствения си световен рекорд?

Липсва и институционалният пример. Какво означава това? Че държавата, в лицето на различните министерства, агенции, клубове, не е създала дългосрочна стратегия за популяризиране сред младите на спортната култура, на това, което спортът изгражда и носи на всеки. Даже различни спортни прояви, вместо с гост изявен спортист, често завършват с кълчене от сцената на някой чалгар. Тази музика, нека я наречем така, е манталитет, инструмент за бързи пари, за лесна слава, възхваляващ пошлостта.

И ако постиженията във волейбола и въобще повечето ни спортове са постигнати въпреки държавата, чалга изпълнителите имат изкуствения си ореол благодарение и на нея. Култът към посредствеността и бездарността е издигнат на държавно ниво, а и как да е по-различно, когато огромна част от добралите се до властта, приличат и се държат като фенове на чака-рака ритмите. И вероятно са...

Нагледен пример е посрещането, което вчера (бел. авт. 30.09) устроиха на волейболния ни отбор. Те, разбира се го заслужават, но едно помпозно събитие, на което присъстват видимо скарани със спорта управници, които надали могат да назоват имената на поне двама от състезателите, не е (само) това, от което има нуждат момчетата - както във волейбола, така и в много други спортове. Държавната политика трябва да е постоянна и целенасочена, а не само кампанийна, фанфарна, не само при подобни успехи. Иначе прилича повече на чалгата - три дни иху, после тихо...