Европа върви към бюджетна разруха

С наближаването на коледния сезон мнозина в Обединеното кралство очакваме по-скоро почти сигурната болка от „скубането на перата“, отколкото удоволствието от пуйката. На 26 ноември финансовият министър от Лейбъристката партия Рейчъл Рийвс ще представи бюджет, който, по нейни признания, ще бъде доминиран от атака срещу портфейлите ни, пише Bloomberg.

Британският бюджетен шок и „дупката“ във финансите

Ходи слух, че предстоят повишения на подоходния данък, сериозни удари по по-заможните, нови имуществени данъци и дори възможен налог върху капиталовите активи. Това се налага от „черна дупка“ в публичните финанси на Великобритания, толкова дълбока, че The Economist наскоро заяви, че правителството е на ръба на фалит.

Лихвите по дълга поглъщат по-голям дял от държавните приходи, отколкото отбраната, инфраструктурата или образованието. Повече от половината британци получават повече пари от държавата, отколкото плащат под формата на данъци.

Континенталната цена: Германия, Франция и европейските уязвимости

Великобритания далеч не е сама в това положение. През август германският канцлер Фридрих Мерц прояви смелост да признае, че социалните разходи на страната са станали неустойчиви: „Ние просто вече не можем да си позволим системата, която имаме днес“, каза той. „Това ще означава болезнени решения. Това ще означава съкращения.“

Франция е най-големият социален разходник в Европа, но гражданите ѝ протестират, дори се бунтуват, срещу опитите на президента Еманюел Макрон да повиши националната пенсионна възраст от абсурдно ниските 62 на 64 години.

Премиерът Себастиен Льокорню, изправен срещу твърдата опозиция и от крайно левите, и от крайната десница, сега предлага да спре прилагането на тази скромна мярка до следващите президентски избори през 2027 г.

Преди година президентът на ЕЦБ Кристин Лагард предупреди, че социалните програми на всички големи европейски държави са под риск. Оттогава нещата се влошиха, а няма признаци, че слабите политически лидери могат да убедят избирателите, че е наложително да се задоволят с по-малко.

Из големи слоеве от електоратите цари чувство за обида - убеждението, че хората биват наказвани за престъпления, които не са извършили. Крайнодесни партии експлоатират това, обвинявайки имигрантите, че отклоняват ресурси, които „по право“ принадлежат на местните граждани.

Много от същите сили действат и в САЩ, но публичните финанси на Америка са омекотени от ролята ѝ на доставчик на световната резервна валута и от колосалната ѝ икономика, която остава устойчива дори под напреженията, породени от настоящата администрация. Американските технологични гиганти генерират ново богатство в мащаби, почти отвъд въображението.

Никъде на континента не се виждат съперници на „Великолепната седморка“ на Америка, макар сумата на европейските икономики да е сравнима.

Междувременно германската автомобилна индустрия, която десетилетия наред движеше благоденствието на страната, опасно залита - заради високите трудови разходи и скъпата енергия, последното в голяма степен като последица от катастрофалните решения на бившия канцлер Ангела Меркел да се откаже от ядрената енергетика и да заложи всичко на руския петрол и газ.

Европейският бизнес плаща средно двойно спрямо американската индустрия за енергия. Повечето британски компании плащат четири пъти повече от американските - заради разточителни „зелени“ политики.

Италия като изключение и променящите се възприятия

Италия е единствената голяма европейска държава, която изглежда се изплъзва от тенденцията към правителствена парализа. Премиерът Джорджа Мелони, някога смятана за крайно-дясна активистка, току-що завърши третата си година в управлението, постигайки забележима стабилност.

Разходите по заемите на страната са паднали, безработицата е по-ниска, а приходите от данъци - по-високи. Бюджетният дефицит се е наполовина свил.

Би било грешка да се преувеличава успехът на Италия, но тя вече не се възприема като безнадежден случай. Одобрението за Мелони от 45% е далеч пред това на германските, френските и британските ѝ колеги. Пише един автор във вестник Il Tempo с гордост: „По същество има ново възприятие за нашата страна - вътрешно и външно.“

Що се отнася до Великобритания, мнозина са дълбоко потиснати от перспективата за повишения на данъците - не само защото ще ударят джобовете ни и, още по-лошо, перспективите на децата и внуците ни, а и защото голяма част от събраните средства ще бъдат „изядени“ от лихви по дълга или от безразсъдни социални плащания.

Политическа парализа, социални стимули и пътят към разрухата

Поразителен дял от населението - почти 9,4 милиона души - е икономически неактивен, плюс 1,6 милиона безработни; общо една пета от населението в работоспособна възраст. На тях им се плаща от държавата, за да не работят. Разбира се, някои са с физически увреждания или се грижат за хора с увреждания или възрастни роднини.

Но много от по-младите „нищо-не-правещи“ просто се отказват от това, което бихме нарекли живот - кариера, членство в обществото на хора, които си плащат. Някои твърдят, че страдат от тревожност, която ги прави неспособни на ежедневен труд - с над 800 000 повече хора извън трудовия пазар спрямо 2019 г. заради тези предполагаеми здравословни проблеми.

Очевидната неспособност на което и да е британско правителство да се справи с тези абсурдни числа - да намали държавните плащания за бездействие, да подобри застоялата национална продуктивност - тревожи всеки, който обмисля икономическото ни бъдеще.

Поредицата консервативни премиери не направиха нищо ефективно между 2010 и 2024 г. Лейбъристите са в още по-лоша позиция. Депутатите на премиера Киър Стармър в парламента гласуват против всякакви съкращения на социални разходи или ги „убиват“, заплашвайки да го направят.

Мнозина от тези законодатели - леви, които изглеждат безчувствени към числата - настояват правителството да продължи да „разклаща паричното дърво“, за да подпомага по-малко заможните, като налага наказателни налози върху онези, които те наричат „богатите“, включително голяма част от британската средна класа.

До степен, която изненадва онези от нас, които вярвахме, че Лейбъристката партия завинаги е изоставила своя тежък социалистически багаж, когато Тони Блеър стана премиер през 1997 г., класовата война се завърна.

Катастрофално е да се третират държавните социални и здравни грижи като абсолютни, неограничени права, които не изискват от индивида никаква отговорност да допринася — поне чрез ежедневен труд и плащане на данъци. Но националните лидери из цяла Европа сякаш са неспособни да обяснят това откровено; да ограничат данъчното бреме, което става толкова високо, че обезсърчава труда.

Мерц беше прав, когато каза на германците, че икономическият им продукт вече не може да издържа социалните разходи - и същото важи за голяма част от останалата Европа. Предизвикателството пред нашите лидери е да кажат тези истини на избиратели, нежелаещи да ги чуят.

Марио Драги, бивш италиански премиер и президент на ЕЦБ, отдавна каза, че всеки голям политик в Европа знае какво трябва да се направи, за да се възстанови здравият разум в публичните финанси, но никой не знае как после да бъде преизбран. Това все още е така.

Малцина от нас във Великобритания вярват, че този месец бюджетът ще съдържа смислен ангажимент за намаляване на сумата публични средства, давана на десетки милиони хора.

Вместо това слаб канцлер в слабо правителство ще избере лесния вариант: ще вземе повече пари от онези от нас, които работим, за да угоди на онези, които не работят. И Великобритания, както и голяма част от Европа, ще продължи да крачи по икономически път, който в крайна сметка води към разруха.

Макс Хейстингс е колумнист на Bloomberg Opinion. Неговите исторически трудове включват „Ад“: Светът във война, 1939-1945 г.„, “Виетнам: „Виетнам: епична трагедия, 1945-1975 г.“ и „Бездна: Кубинската ракетна криза, 1962 г.“.