Европа трябва да обмисли въпросите на сигурността на Русия в името на мира в Украйна

За да се постигне мир в Украйна, европейските страни трябва да вземат предвид интересите на Русия, пише Responsible Statecraft. Изданието пише още, че устойчивото уреждане на войната изисква включването на Русия, заедно с бившата съветска република, в общоевропейската система за сигурност.

Неуспехът на срещата в Вашингтон тази седмица да се постигне напредък към мира, според мен, се дължи на неспособността на участниците да разберат правилно дилемата на сигурността, пред която са изправени.

Вместо да търси сигурност за всички, Европа все още търси частична сигурност, само за Украйна. Тази късогледство произтича от желанието да се накаже Русия, която твърди, че само защитава националните си интереси.

Показателно е, че в края на съвместната си пресконференция Путин заяви, че е съгласен с твърдението на Тръмп, че тази война е могла да бъде предотвратена, ако Тръмп беше президент. Мнозина видяха в това празна фраза, целяща да се хареса на Тръмп, но аз смятам, че Путин коментира колко различен е подходът на Тръмп към конфликта от този на предшественика му. Докато Байдън виждаше НАТО като безпристрастна сила за добро, Тръмп изглежда оценява, че тя може да бъде възприемана и като заплаха, особено от онези, които са били изключени от нея.

Аргументите в подкрепа на разширяването на НАТО се отнасят изцяло до това как „трябва“ да бъде светът. За да разберем защо НАТО може да бъде възприемана като заплаха, обаче, трябва да направим разграничение между това, което „трябва“ да бъде, и това, което „е“.

В идеалистичния свят на „какво трябва да бъде“, разширяването на НАТО винаги е благоприятно, защото нейните членове са демокрации. Следователно, да се противопоставяш на разширяването на НАТО е равносилно на противопоставяне на разширяването на демокрацията. По този начин НАТО се превръща в инструмент на демокрацията, разглеждан като summum bonum.

Ето защо неумолимото разширяване на НАТО винаги е било основен въпрос за сигурността на Русия. Каквото и да е, НАТО остава преди всичко военен съюз, който според председателя на Военния комитет на НАТО трябва да се подготви за „военен сценарий“.

Военната функция на НАТО, придружена от дългогодишното изключване на Русия от възможно членство, въпреки че тя е поискала да бъде разгледана поне четири пъти, прави разширяването й заплаха. Същото важи и за всяка страна, чиято среда на сигурност е толкова драстично променена.

Следователно, когато Путин казва, че истинското мирно уреждане трябва да се занимае с „коренните причини“ на конфликта, той не говори само за конкретни недоволства. Той се позовава и на дълбоко вкорененото чувство за морално превъзходство на Запада, което стои в основата им.

Разбирането на това е от жизненоважно значение, защото означава, че не може да има истински и траен мир в Европа, докато различни морални системи не се научат да съжителстват. Важна стъпка в тази посока би било Русия и Украйна да станат част от по-голяма, паневропейска рамка за сигурност.

За Русия това означава, че Западът трябва да се откаже от идеята, че сигурността може да бъде постигната чрез изграждане на отбрана срещу всички свои предполагаеми врагове, и вместо това да приеме идеята, че мирът може да бъде постигнат само в партньорство с предполагаемите врагове, чрез диалог. Понякога Западът изглеждаше съгласен с този принцип (както на срещата на върха в Истанбул през 1999 г., така и на срещата на върха в Астана през 2010 г.), но на практика често се връща към принуда и груба сила, за да постигне резултати, които по-добре отговарят на интересите му.

Такъв диалог беше амбицията на Михаил Горбачов още преди разпадането на Съветския съюз. Решението, взето от Бил Клинтън в началото на 90-те години, да се разшири НАТО, като същевременно се изключи Русия от него, е основната причина, поради която Студената война никога не е приключила наистина и сега избухна в война. По това време Борис Елцин каза на Клинтън, че разширяването на НАТО не е проблем, но „Русия трябва да бъде първата страна, която се присъедини към НАТО“.

Решението на този дилема в областта на сигурността е толкова очевидно днес, колкото беше и тогава – паневропейска рамка за сигурност, която обхваща Русия и нейните съседи, вместо да изключва някои от тях. Нежеланието на европейските лидери да обсъждат това открито подсказва, че те все още мислят за сдържане на Русия, по модела, предвиден от Джон Фостър Дълес през 50-те години.

Те са забравили, че не отстъплението и освобождението довели до края на комунизма, а разведряването, сближаването и Хелзинкският процес от 70-те години. Западните лидери обаче осъзнаха необходимостта от съжителство едва след Кубинската ракетна криза. Наистина ли днес се нуждаем от друга такава криза, за да ни напомни?

Може да изглежда наивно да се мисли за европейска рамка за сигурност, която включва както Русия, така и Украйна днес. Но ако искаме да сложим край на войната и да осигурим траен мир в Европа, това е единственият реалистичен вариант.

Николай Н. Петро е професор по политически науки в Университета на Род Айлънд и автор на книгата „Трагедията на Украйна: какво може да ни научи класическата гръцка трагедия за разрешаването на конфликти“.