Един век, изтанцуван на сцената:100 години Китан Йорданов

Основателят на ансамбъл “Пирин”, артист от първото поколение и човек на голямата сцена

От Осеново до световните столици, от танца към паметта

Навръх своя 100-годишен юбилей, на 5 февруари, един от първите танцьори и създатели на ансамбъл “Пирин” - Китан Йорданов, отново излезе на сцената. Заедно със своята съпруга Юлия Йорданова - също дългогодишна танцьорка и негова житейска и сценична половина - той беше посрещнат от няколко поколения артисти, публика, близки и приятели.

Ансамбъл “Пирин” отбеляза не само един век живот, но и 70 години съвместен път на семейство Йорданови - първата семейна двойка в историята на ансамбъла, оставила траен отпечатък в неговия дух, стил и памет.
В емоционалния жест на вечерта Китан и Юлия отново танцуваха - не просто като юбиляри, а като жив символ на приемствеността между минало и настояще. Срещата на поколенията превърна събитието в истински поклон пред хора, за които фолклорът не е репертоар, а съдба.

Със съпругата си Юлия във Ватикана през 60-те години.

“Сърцето на игореца”

Из спомените на Руска Стоименова, от книгата “Благословена с песен”

От Осеново до световните сцени

Животът на Китан Христов не се побира в една сцена и в една държава. Роден в село Осеново, той извървява пътя от самоукия майстор и аматьорския танц до голямата професионална сцена.

С ансамбъл “Пирин” Китан и Юлия обикалят света - Италия, Германия, Англия, Франция, Индия, Индонезия, Иран, Ирак, Афганистан, Камбоджа. Срещат се с държавници, артисти и публики, които за първи път виждат българския фолклор не като екзотика, а като високо сценично изкуство.

Един от най-запомнящите се моменти остава церемонията по откриването на Световното първенство по футбол през 1974 г. във Франкфурт, когато именно ансамбъл “Пирин” представлява България. Специално селектиран малък състав открива форума, излизайки от гигантска отваряща се футболна топка - сцена, останала в историята.
Сред спомените са и срещите с последния шахиншах на Иран Мохамед Реза Пахлави и съпругата му, както и с Джавахарлал Неру в Делхи по време на концерти, представящи българската култура.

Ансамбълът като семейство, танцът като любов

Историята на Китан Йорданов е неразделна от историята на Юлия. Тяхната любов започва на сцената и продължава в живота - с онази рядка лекота, при която партньорството не тежи, а вдъхновява, допълва се взаимно и се укрепва с годините, вместо да се износва.

Ансамбъл “Пирин” за тях не е било просто работното място, а дом, общност и семейство, в което приятелствата, кумуването и съдбите се преплитат завинаги.

Поглед от внучката - журналистката Юлия Владимирова

Като внучка на Юлия и Китан, историите им от света винаги са били чудновати. Още от невръстна възраст знаех за Индия, Индонезия, Иран, за срещите и разговорите, за далечните сцени и непознатите публики, улиците на екзотични градове, ароматите, храната.

Гледах с детските си очи към този обширен свят и се чудех дали и аз някога ще мога да почерпя от неговите шепи, така както те, историите им ми се струваха като приказки, а не като реални преживявания.

Тържеството в Благоевград събра множество хора.

Баба ми и дядо ми не просто ми предадоха отношение към изкуството и музиката - те ми дадоха отношение към света. Научиха ме, че културите са различни, че светът е пъстър и богат, стига да имаме очи и сърце да го видим. И това, че другостта не означава напременно отхвърляне, а приемане, че светът е голям, твърде голям, за да се самоизключваме.

Имаше период, в който живеех при тях - в гимназиалните ми години. Това беше прекрасно и много хубаво време. Споделяхме си, гледахме филми, коментирахме сериали, говорехме за всичко - без страх, без осъждане.

С внучката Юлия.

До ден днешен нося дрехи на баба ми, които знам точно откъде са закупени - това придава една съвсем различна стойност от обикновената стока, която човек може да си вземе в магазина. Когато нещо е от баба, аз знам, че то носи история, която ме вдъхновява, изживявам носенето на дрехата є като на кино и си представям как тя се е разхождала с нея в различни градове.

За мен баба и дядо са олицетворение на свободата, волността и сърдечността. Така се отнасяха към хората, към колегите си, към света.

Винаги ще ги обичам заради тази широта - на духа и на сърцето. Защото те са от онези редки хора, които са видели света на дланта си и са го споделили щедро.