Избори като батут - движение без напредък

Международната среда все повече наподобява арена с вътрешна логика „всеки срещу всеки“

Няма откъде да се появи нова убедителна политическа сила, за да активизира избирателите

Наблюдаваме вяла предизборна кампания, очертава се гласоподаването да се определи за края на март. Българските избиратели отново се приканват за участие в поредната предсрочна кампания. Поредната, представяна като едва ли не решаваща, но за която още сега може да се предположи, че няма да произведе качествено нов политически резултат.

На сцената отново ще излязат познати формации и почти същите лица, вече участвали в различни безпринципни коалиционни комбинации. В зле скроени сглобки, показали силно ограничената годност на участниците да решават ключови за държавата и обществото проблеми. Но пък с висока ефективност в оцеляването във властта полезно за тях самите.

Повтарящият се до пълна досада цикъл „избори - сглобка - провал - нови избори“ отдавна престана да бъде извънредно събитие. Превърна се в устойчив модел на политическо функциониране. Кризата отдавна не е просто политическа, а системна. Независимо от смените на кабинети и парламентарни конфигурации резултатът остава същият. Или от същото - повечко.

Лъжедемократичният механизма логично възпроизвежда безалтернативност. Когото заедно или поотделно да метне ГЕРБ на гърба си, все не се получават успешни реформи, разумно и гъвкаво управление. Партията все повече бледнее, челното ù място в сондажите и в изборните класации предизвикват безразлично свиване на раменете.

ПП-ДБ е напълно изхарчен проект, тръшка се на политическата сцена колкото да напомня за себе си като дразни и създава някакви проблеми на околните. Разчитат на постоянното си дежурство в мрежите на лов за социално и политически незрели индивиди. Нищо значимо за избирателите вече не може да се очаква от БСП и ИТН, последната сглобка ги досъсипа. ДПС винаги е съществувало при всестранното обгрижване от другите по-силни партии - преди БСП и СДС, после ГЕРБ и ПП-ДБ, но май вече няма гърбина, на която да полегне.

Опозиция формално има, но сред нея трудно може да бъде разпознат някой като възможен носител на визия за управление, подходяща за страната и гражданите. Тя в значителна степен представлява случаен сбор от клиентелистки формации. Чиято политическа енергия не е насочена към структурна промяна, а към заемане на по-изгодни позиции спрямо властта.

С ясно заявения си патриотичен и антисистемен профил „Възраждане“ видимо изпитва кадрови, организационни и идейни слабости. Така въпреки духащия попътно в платната вятър откъм Европа, в сондажите партията се представя като нестабилна алтернатива. Натрапва се изводът, че избирателят отново е изправен пред силно ограничен избор.

На този фон забележимо се активира темата за евентуално „влизане в политиката“ на президента Румен Радев. От управляващите сили, обслужващия ги пропаганден слугинаж натрапчиво звучи призивът към него: „Хайде скачай на партийния терен, не се помайвай! Прави партия и влизай в предзизборната борба, сега е моментът за успеха, ще окъснееш!“ Лицемерни призиви с висока доза коварство. Но президентският рейтинг по своята природа е институционален - функция на поста.

Призивите към него носят повече коварство, отколкото са покана за промяна в предизборния пейзаж. Знаят, че ще се провали, въпреки високия си в момента рейтинг, който всъщност не е личен. Радев не е човек, способен да гради политическа структура, може само да оглави някоя наготово. Както когато се появи като кандидат за президент. В наши условия харизмата без структура е краткотраен ресурс, системата бързо го неутрализира.
Липсата на подготвена кадрова и териториално разгърната мрежа, на своевременно изграден политически субект води подобни проекти към сигурен провал. Такъв „хоризонт“ затваря, а не отваря пространство за реална алтернатива. Налага се още един извод: предизборно няма откъде да се появи нова убедителна политическа сила, която да активизира избирателите. Значи можем да очакваме „от същото - повече“ или поредна сглобка, обречена на бърз провал.

В България все по-силно се усеща влиянието на една земетръсна и мъглява геополитическа среда. Примери за това се появяват постоянно - от хроничните кризи във Венецуела и Иран, до парадоксалните на пръв поглед геополитически фокуси като Гренландия. Светът навлиза в период, който все по-трудно се побира в познатите за мнозинството българи политически и идеологически рамки. И не е временна турбуленция, а съвкупност от дълбоки структурни промени, които пораждат усещане за трайна несигурност.

Новата международна среда все по-малко наподобява система и все повече арена. В която логиката „всеки срещу всеки“ постепенно се превръща в норма. Държави и съюзи действат ситуативно, брутално според моментния си интерес. Без съобразяване с международното право, без признат арбитър, който да налага правила, без дългосрочни гаранции. Още не е пълна анархия, но е остро конкурентен свят без общи рамки, в който дори съюзниците се държат като ситуативни партньори. От най-безогледните действия обаче лъха страх от мъгливото бъдеще.

Това е много заразно! За слаби и силно зависими държави този процес заплашва с особено тежки последици. В условията на глобална фрагментация вътрешната разпокъсаност престава да бъде просто политически проблем и се превръща в риск за държавността. Когато обществото е хронично разделено, а институциите обезсилени, външният натиск се трансформира във вътрешна дезориентация.

Тази среда се поддържа и усилва от постоянен медиен шум, социологически интерпретации с предизвестен резултат и политически коментари, които не предлагат анализ, а манипулират. Целта не е информиран гражданин, а създаване на масови настроения. Не общество от мислещи индивиди, а тълпа. А в тълпата, пише Гюстав Льобон, дори разумните хора губят способност за критична преценка и взимат решения, водени от внушения.

Избори в такава среда не произвеждат алтернатива, а сценарии. Най-вероятният е продължаване на т. нар. „контролирана деградация“ - формална стабилност, уморено общество и бавно плъзгане надолу без резки катастрофи, но и без перспектива. Друг възможен вариант е ограничена реформа „отгоре“, наложена от съчетание между вътрешен натиск и външни изисквания - без смяна на елита, но с промяна на част от правилата
По-малко вероятен е трети сценарий - поява на нов антисистемен субект, носещ риск от радикализация. Най-опасен остава вариантът на външен геополитически шок, при който България престава да избира и започва просто да реагира. Някой да си хареса част от нея или цялата.

Повтарящите се предсрочни избори все повече наподобяват скачане на претендентите върху батут. Нагоре-надолу, голям шум, усещане за активност без реалното придвижване нанякъде. За успешен скок са нужни една-две крачки назад - време за анализ, корекция и подготовка.
В българския предизборен процес обаче всички са подканвани да скачат веднага. Но без засилване няма далечен скок, а т. нар. партньори вече ни налагат да скачаме ту през голяма река, ту през широка пропаст.

Отговорът на въпроса „накъде“ не се намира нито в Брюксел, нито във Вашингтон, нито в Москва или Пекин. Той зависи от това дали общественото недоволство ще остане емоция или ще се появят водачи да го превърнат в осъзната политическа воля.
Не е дошло времето изглежда и през март пак ще наблюдаваме сърдити скокове върху политическия батут.