Труд
Автор:
Росен Тахов
Тогава стана разделението на нацията, което продължава до днес
Преди столетие 1925 година свети в сигнално червено. Тогава стана разделението на нацията, което продължава до днес. С "червения терор", последван от "белия". Как започна всичко?
На 14 април цар Борис ІІІ се връща от лов. В прохода Арабаконак (сега Ботевградският проход) го среща засада от анархо-комунисти. Нешо Тумангелов, Васил Икономов и Васил Попов-Героя изповядват идеите на безвластието. Антон Ганчев и Нешо Мандулов ратуват за работническо-селска власт.
Сутринта петорката е под рида Гълъбец. Оглежда пътя и избира коварен завой. Антон Ганчев застава така, че жертвите да го зърнат в последния момент. Останалите заемат позиция на високото.
Към 10 и 30 часа се задава автомобил и автобус. В колата са Борис, шофьорът, дворцовият авджия Петър Котев, ентомологът Делчо Илчев и ротмистър Неделчо Стаматов.
Ганчев изскача с парабел в ръката. "Стой!", реве той и стреля. От автомобила отвръщат на огъня. Тумангелов и другите също започват да гърмят. Колата дава на заден и се блъска в телеграфен стълб. Тогава отгоре хвърлят две бомби, които обръщат возилото.
Петър Котев и Делчо Илчев са мъртви. Борис вади късмет, само леко е ранен в главата. Стаматов заляга в канавката и продължава отбраната. Под неговото прикритие шофьорът и царят успяват да се качат в автобуса. "Към Орхание!", командва той. В казармата на днешния Ботевград получава медицинска помощ.
Моят дядо Иван Тахов разказваше:
Книжарницата ми беше на "Искър" и "Веслец". Винаги обядвах в гостилница "Цариград", срещу сегашния ЦУМ. На 16 април окъснях, защото мина Иван Кирилов. Наскоро беше пуснал романа "Преизподня" и се интересуваше дали се харчи. Казах му, че трудно върви. Останахме на дълга разговорка.
"Адаш – извади портмонето си бай Иван, – ще купя една "Преизподня", та дано тръгне търговията." Кой да знае, че само след час една истинска преизподня ще погълне стотици невинни хора!
Стиснахме си ръцете и тръгнах към "Цариград" прегладнял. От "Екзарх Йосиф" кривнах към джамията. Усетих, че едната обувка се е развързала. Тъкмо понечих да клекна, гръм разтресе въздуха. Като залп от Световната война. Гледам, голямото кубе на "Св. Неделя" се вдигна нагоре и после се стовари обратно върху черквата. Огън и пушек като в пъкъла…"
Храмът "Св. Неделя" е взривен от Военната организация на БКП, ръководена от майорите Коста Янков и Иван Минков. Комунистите действат с така наречените "шесторки" от червени съзаклятници. Петър Абаджиев оглавява "църковната шесторка".
През януари 1925 г. Абаджиев вербува клисаря Петър Задгорски. С негова помощ за няколко седмици той и Асен Павлов внасят в катедралата 25 килограма експлозив. Монтират го на тавана над една от колоните на главния купол. Добавят бутилка със сярна киселина, която след взрива да пръсне отровни газове.
Има и "изкуствена патица", примамка за политическия елит начело с царя. Това е опелото на ген. Константин Георгиев, застрелян от Атанас Тодовичин в деня на арабаконашката засада. Екзекуцията е пред друг божи храм – църквата "Св. Седмочисленици".
На 16 април Петър Задгорски пуска на тавана Никола Петров. Траурното шествие влиза около 3 часа подир пладне. Службата води софийският митрополит Стефан. След двадесетина минути божият служител Задгорски, дава знак на служителят на сатаната Петров. Той пали фитила, който е достатъчно дълъг, за да избяга.
Загиват 134 мъже, жени и деца. Ранените са около 500, някой умират по-късно. Царят обаче го няма. Сутринта той е на погребението на Петър Котев в село Бели Искър. По обяд се връща и тръгва за другото на Делчо Илчев. Третото, кървавото опело на генерала, минава без него.
Обявено е военно положение. Започва "белият терор", който е функция на "червения". Организирани са групи за специално действие. Освен началник и шофьор те включват "майстор примкаджия" и черноработници, наречени "облаци". Командите тръгват по адреси още на 16-и вечерта.
Чукат, домакинът отваря. Да дойде за справка в полицията. Камионетка откарва обречения най-често в софийска казарма. Двама военни го водят в стая за разпит. "Майсторът примкаджия" Илия Ковачев разказва какво се случва по-нататък:
"Поставя се на един стол и срещу него сяда друг военен да води разпита. В момента, когато пита за името му или за други незначителни неща, например откъде имате този пръстен, военният, който води разпита, дава знак с ръка и веднага приготвените двама души с готова примка от връв за палатка надяват въжето на шията и го опъват в противоположни посоки, докато му спре сърцето."
Екатерина Каравелова пише на княгиня Евдокия: "Утре две седмици откак десетки стотици – по обща мярка – са арестувани, без никой досега точно да знае где техният арестант се намира. Зловещи слухове се пръскат…"
Към писмото е приложен списък на 151 безследно изчезнали. Сред тях са майсторите на перото Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст, Васил Карагьозов. Гео Милев никога не е бил партиен член. Той обаче е осъден за "насаждане на класова омраза" с поемата "Септември". Присъдата е една година условно, 20 000 лева глоба и лишаване от граждански и политически права за две години.
Автопортрет на Гео Милев, един от безследно изчезналите.
"И примка на шията!", добавят душегубците.
След като Гео е задържан "за справка", братът на поета няколко пъти ходи при директора на полицията Владимир Начев. Земляк е, ще помогне, надява се наивникът. "Изглежда, че неотговорни фактори са взели брат ти и трябва да се предполага най-лошото", измива си ръцете онзи.
"Неотговорните фактори" секват дъха на Гео Милев в Артилерийския полк и го хвърлят в яма край София. Николай Христозов, който първи тръгна по дирята на безследно изчезналите, пише:
"През 1954 г. при разравянето на ямата в Илиянския форт – гробница на убитите в казармите на Артилерийския полк – на самото дъно ще намерят череп с особен отвор над дясната вежда. Около черепните кости ще открият парченца груба тъкан от чувал, остатъци от въже около врата. При вдигането на черепа ще изпадне една синя стъклена зеница."
Това е изкуственото око на поета, имплантирано след тежкото му раняване в Първата световна война. Войната за обединение на отечеството, което крайно левите и крайно десните разделиха преди столетие.
