Левски и средната класа

Израстването на Левски е резултат както на семейното възпитание  и училището, така  и на ценностите на социалната среда

В революционната организация доминира т.нар. средна класа

Отминалата 183-а (а не 186-а!) годишнина от рождението на Васил Левски (1840-1873) ни провокира да хвърлим малко яснота върху характеристиките на обществена среда, в която израства нашият най-обичан национален герой. През 1981 г. Христо Йонков публикува новаторско за времето си изследване, което „деликатно“ опровергава пропагандно-политическите постулати на марксистко-ленинското разбиране за българската национална революция. Научният анализ категорично показва, че на преден план излиза не „бедното и отрудено селячество“, а „буржоазната класа“ от търговци, предприемачи, занаятчии, представители на интелигенцията… Както образно се изразяваше проф. Николай Генчев, няма как буржоазно-демократичната революция да е извършена без … самата буржоазия! Уви, някогашните идеологически постановки продължават да оказват влияние в обществен план дори и днес.

От гледна точка на семейната и социална среда Левски принадлежи към т.нар. средна класа с нейните особености. Родовете на Иван и Гина Кунчеви, казано най-общо, са свързани със занаятчийско-търговския слой на възрожденското ни общество – трудолюбиви и предприемчиви хора, възпитани в духа на традиционните ценности. Бащата Иван Кунчев е майстор занаятчия, който е имал и дюкян (магазин), както и търговски съдружници. Генчо Караиванов, един от вуйчовците на Левски, е ханджия (от днешна гледна точка – „хотелиер“), другият му вуйчо – Христо, преди да приеме монашеството и името Василий, е търговец. Христо, по-малкият брат на Левски, става шивач в Пловдив, но не на потури и беневреци, а „панталонджия“, т.е. на градско европейско облекло. Обичайните дрехи не само на Левски, братята и приятелите му са европейски, казано иначе, „а ла франга“...

След болестта на Иван Кунчев и особено след неговата смърт семейството изпада в недоимък, но си остава свързано със своята социална среда. При това Карлово е типично „огнище“ на възрожденската средна, а и по-богата класа. През 1868 г. д-р Иван Богоров го нарича „… един от най-ръкоделните градове в Турско…“ Именно „ръкоделно“, т.е. производствено средище, в което занаятите се развиват в унисон с търговията, вкл. с по-далечни „дестинации“ в страната и чужбина. С едни или други „вариации“ такава е картината и при Търново, Габрово, Свищов, Ловеч, Плевен, Враца, Русе, Пловдив, Стара Загора, Панагюрище, Котел, София, Пирот, Ниш, Битоля, Прилеп, Велес, Щип, Тулча и други градове и „паланки“ в Мизия, Тракия, Македония, Поморавието и Добруджа.

Още от юношеските си години, обикаляйки градове и села в Пловдивска Тракия като помощник на вуйчо си Василий, младият Васил е в досег със стотици българи с техните вълнения, радости, и неволи…  Дарители, в конкретния случай на Хилендарския манастир, по правило са по-богатите и образовани хора, селските и градските първенци. Натрупаният опит наред с вродения му и развит през годините интелект дава на бъдещия Апостол сериозно предимство пред „кабинетните“ революционери и „вехтите“ войводи. Присъщите на Левски качества се дължат както на традиционното семейно възпитание, така и на училището и просвещенските идеи, на ценностите на собствената му социална среда.

Левски е имал контакти и с някои от най-богатите българи, вкл. в османската столица Цариград. В революционната организация обаче определено доминира средната класа. На преден план са предприемчивите и стопански активни граждани, представителите на интелигенцията и на тогавашните „модерни професии“ от учители, художници, лекари, аптекари, телеграфисти…. Дори един бегъл преглед на социалния състав на „частите революционни комитети“ очертава красноречива картина. Данните дължим на редица изследователи (Любомир Дойчев, проф. Иван Унджиев, проф. Николай Генчев и др.), вкл. на публикациите в сборника „Съратници и сподвижници на Васил Левски“, издаден след национална конференция по темата в Ловеч през 2007 г.

Комитетът в Карлово се състои от хора като Васил Платнаров (търговец), Васил Караиванов (ханджия), д-р Киро Попов (лекар), Петър Попов (кафеджия), Иван Грозев (предприемач), и др. В Ловеч, „столицата“ на „Привременното правителство“, на преден план са Марин Поплуканов (занаятчия, собственик на кафене), Димитър Пъшков (предприемач и “фабрикант“ на коприна), Иван Драсов (търговец), поп Кръстю, Никола Сирков (занаятчия) и др. В Тетевен председател на комитета е хаджи Станьо Врабевски (известен предприемач и търговец), неговият приятел и „колега“ Петко Милев Страшника, братята Станьо и Станчо Хаджииванови (ханджии, племенници на хаджи Станьо), Дочо Мръвков (търговец), и др. В Етрополе комитетските дела са движени от Тодор Пеев (учител, син на търговец), Илия Правчанов (търговец), Илия Вълчев (един от заможните хора в градеца), Григор Спасов (търговец на промишлени стоки, доставяни от Свищов, Оряхово и Пловдив), и др. В Търновския комитет членуват Христо Иванов Големия (книговезец), Иван Хаджидимитров Заралията (занаятчия и търговец), Христо Караминков Бунито (от богата фамилия), отец Матей Преображенски… В съседния Лясковец водеща е ролята на търговците Марин Станчев и Марин Цонзаров. Комитетът във Враца е оглавяван от търговците Мито Анков, Стефанаки Савов, Мито Цветков Бакалбашийски... В София изпъкват местните първенци хаджи Мано и Димитър Трайкович, учителят Христо Ковачев и отец Генадий Драгалевски. В Пловдивския комитет влизат търговците братя Христо и Георги Търневи, Душо Хаджидеков, Константин Доганов (търговец, от богата копривщенска фамилия), бай Иван Арабаджията (занаятчия). В Панагюрище на преден план са търговците Тодор Бояджиев, Иван Джуджев, Найден Дринов и др., поп Манчо Джуджев (свещеник и учител), Георги Зафиров (аптекар), Иван Папазов (зограф). Сходна е картината и в Копривщица, Сливен, Стара Загора, Пазарджик, Плевен, Троян, Русе и другите „частни комитети в Българско“.

Левски и неговите съратниците притежават манталитет, характерен за „средната класа“. Могат да бъдат приведени редица примери за делови качества в духа на т.нар. „търговска модерност“. Показателна е проявената предприемчивост при осигуряването на средства за комитетската дейност, революционния печат и закупуването на оръжие. Естествено, въпросът за финансирането на предстоящата революция е приоритет. Финансовата отчетност, на която Левски държи изключително стриктно, е предмет на редица негови писма, отразена е и в неговото известно лично тефтерче. Не на последно място, организационните обиколки на Апостола и събранията на съзаклятниците по градове и села също са характерен елемент от присъщата за т.нар. средна класа висока мобилност и „фирмена“ (само)организация.

Няколко думи за социално-икономическите виждания на Левски, за които не се знае достатъчно. Доколкото ги познаваме, те отново се градят на опита и възприетата от възрожденските българи европейска модерност. Нека кажем няколко думи за поведението на водача на българската революция непосредствено след залавянето му. Отведен в Търново, където е идентифициран като издирвания от властта „главатар“ на бунтовническата организация“, Левски е подложен на разпит от  търновския управител Али паша. Революционният водач се държи на висота, подобаваща на истински политически лидер. В казаното от него се откроява идеята за стопански протекционизъм, сходна с онази, развивана от по-младия му съратник Стефан Стамболов след Освобождението. Левски обвинява държавата в безотговорно толериране на чуждия капитал, пренебрегвайки правата на българите в собствената им страна. Същевременно упреква османската власт, че не е в състояние да проумее неговата политическа мисия. Пред смаяния османски чиновник, Левски заявява, че е смятал да  постави пред самия султан императивното настояване „... да даде на българите, което им е нужно, за да вардят Отечеството си да не пропадне… Тъй е моята мисъл и на всичкия народ. Мене като погубите, то ще излязат други, по-много като мен...”