Труд
Автор:
Д-р Петър Кичашки
В момента икономическата инфраструктура на света претърпява размествания на пластовете, които не са виждани от времената след края на Студената война. Тогава неолибералната икономическа доктрина на Рейгън и Тачър беше цар - свободен пазар, свободна търговия, свободно движение на хора, стоки и капитали.
И това донесе за времето си огромни икономически ползи за цял свят. Страните от бившия Съветски лагер се отвориха към Западния свят, търговията се засили като бурна вода в пълноводна планинска река. С времето обаче и тази доктрина започна да губи от блясъка си, така както и всички останали преди нея. Sic transit gloria mundi. Неолибералният глобализъм премина във фаза на доминация на транснационалния капитал и хегемония на неизбрана от никого наднационална бюрокрация, която командваше световния ред. Това доведе до серия от напрежения, които съчетани с геополитическите грешки, правени от този или онзи обитател на Белия дом (например Ирак, Афганистан, Либия и т. н.) доведе до засилваща се ерозия на този политико-икономически дневен ред.
Към тази амалгама трябва да добавим заякването на авторитарните режими. Русия премина през целия спектър на това да е първо тотално зависима от Западния свят по времето на Елцин да речем, после през мокрите сънища на някои европейски столици, че Русия може да се промени и да стане предвидим партньор, през руския рестарт, който наложи Обама с цел да се разведряли отношенията. Междувременно докато Свободния свят се люлее по оста „обичам го-не го обичам“ с Кремъл, Путин си укрепи вътрешните позиции, заличи всяка опозиция и плавно, но методично симбиотизира с енергийните нужди на Европа, превръщайки ЕС в континентален по мащаб наркоман, чиято „дрога“ бяха евтините руски енергоносители. И докато всичкото това вървеше в Европа, Китай тихичко и в сенките започна да расте. Икономически вървеше нагоре с безогледно крадене на западни технологии, политически започна да експанзира из цял свят. В нам съседна Сърбия половината, да речем, икономика на страната е под пряк или косвен китайски контрол. Това е гледка, характерна за много части на света.
На този фон - плавен упадък на икономическата архитектура, геополитически грешки, укрепване на авторитаризмите и плахост на Белия дом и Брюксел - се извади пред скоба концепцията за „политиката на идентичностите“. Това беше една от най-големите диверсии в историята, чиято задача беше да отклони разговорите по големите теми - икономика, геополитика, баланс на силите - и да ги подмени с караници за расата, джендъра или сексуалната ориентация. Теми, които имат своето място, но бяха систематично и целенасочено фетишизирани, за да служат като диверсионно упражнение за елитите, които усетиха, че изпускат руля на кораба от контрола си. Операцията безспорно мина успешно, защото от Световната икономическа криза до съвсем наскоро този ракурс беше водещият социо-културен разговор в развития свят. И докато ние се дърляхме помежду си за теми, пуснати в обръщение, за да ни занимават с нещо, авторитарните режими продължиха да се засилват, икономическите пороци на изчерпващия се финансов ред продължиха да се трупат, а ние направихме по въпроса нищо и то постепенно.
Enter Доналд Тръмп. По време на първия си мандат той разклати тази къща от карти, която стария режим искаше да представи като солиден каменен замък. От началото на втория си мандат той окончателно му тури кръст, започвайки систематично, методично и безкомпромисно да демонтира всички знаци, символи и елементи на стария ред. Тръмп беше върха на иглата, която спука балона на неолибералите. Това обаче, редом с културните размествания на пластовете, води след себе си и генерална промяна на сюжетната линия в международната търговия. Ако до pre-Тръмп ерата беше белязана от глобални споразумения и наднационална финансова бюрокрация, която да ги поддържа, то Тръмп ерата и пост-Тръмп ерата ще са белязани от двустранност, транзакционализъм и оголен до голо realpolitik. Тарифите са най-видимата част от този процес, но няма да са единствената. Военната хегемония на САЩ, икономическата ù мощ и политическото ù влияние все по-интензивно ще се използват на ниво двустранни отношения и все по-малко на ниво „глобална полиция“.
Тази нова по съществото си геополитическа и най-вече икономическа доктрина може да се резюмира в едно изречение - локалното е новото глобално. Онова, което беше глобализмът преди 30 години, днес ще е локализмът. Щатите започнаха необратим процес по икономическа самодостатъчност, който процес ще се репликира и повтаря навсякъде по света. В момента в сферата на енергетиката, в стоманопреработката, дори в минното дело, Америка с бърз темп зарязва старите глобалистки порядки - добиваме/произвеждаме другаде и потребяваме у дома - с новият локалистичен постулат - добиваме/произвеждаме у дома и потребяваме у дома. Това не е протекционизъм в конвенционалния смисъл на думата. Това е нов жанр. Америка няма за цел просто да опаше родното си производство с предпазната лента на държавната закрила. Тя има за цел да се превърне в икономически самодостатъчна, т. е. независима от никой, нищо и никъде. Това се разбира прекрасно от Китай, който сега прилапва глобалният парий Москва, трансформирайки го в суровинен придатък на пекинския имперски проект.
В момента има само два големи центъра, които имат потенциала да са локално самодостатъчни - САЩ и Китай, ако разглеждаме Китай в контекста на руската енергийна подчиненост на Пекин. Докато САЩ налагат новата доктрина, Китай бързо се ориентират в нея и търсят как да се включат, а Европа все още се надява икономическият глобализъм да се върне на бял кон. Това няма да се случи. Европа в момента е един огромен увеселителен парк, превърнал се в глобална туристическа атракция, но без собствени енергийни източници, индустриално производство или високи технологии. Същевременно обаче трябва да си даваме сметка, същото трябва да осъзнаят и враговете на Европа, че ЕС може много бързо да смени посоката на движение. Необходимо е брюкселските реотани да започнат по-бързо да загряват, но потенциал за включване на Европа в новата локална икономическа матрица има. ЕС може да възстанови производствата си, да инвестира в нови, да създаде технологичната си инфраструктура, да стане енергийно независима. За целта е необходимо да се загърбят глобалистките клишета и да се търси как да се отговори на въпроса, който локализмът поставя. Как да си станем самодостатъчни, за да сме независими?
С зачеркване на климатичната паника, намаляване на бюрокрацията, инвестиции в технологии, буквално и метафорично запалване на пещите на европейската индустрия и с стартиране на собствен енергиен добив и производство. Това е не просто възможно. То е неизбежно, ако искаме да продължи да ни има. Пък, мисля си, че искаме.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.
