Международното право - голямата заблуда на ЕС?!

Фон дер Лайен и дружките ú маргинализират Съюза, докато силните превземат света

За да пребъде наред със САЩ, Китай и Русия Европа първо трябва да признае грешките си

Жалка, жалка е шефката на ЕК Урсула фон дер Лайен, която мине не мине ден и кълне като недопустима и най-бледата перспектива за мир в Украйна, тъй като с агресията си Русия била нарушила международното право. Пригласят ù във войнствен хор другите две еврочиновнички от триумвирата в пола, когото някакъв зъл господ е поставил начело на 450-те милиона души от обвързаните със съюз 27 страни на Стария контенент. Разбира се, че става дума за естонката Кая Калас, която Вашингтон нарочи за „върл антируски ястреб“ и не иска да я вижда на никаква маса за преговори, както и за малтийката Роберта Мецола, отдавна втрещила света с неотразимата си посредственост. А мислейки си, че превръщат Брюксел в бастион на международното право, трите бедни женици, явно подкокоросвани от техните ментори в някои големи западноевропейски столици, маргинализират непоправимо Европейския съюз. Защото вкупом нито виждат, нито схващат, че светът вече е доминиран от силните - онези, които се намират във Вашигтон, Москва и Пекин, и които моделират планетата по техен образ и подобие, без да им пука от международното право. Иначе казано - Китай, Русия, САЩ, плюс големите от Глобалния Юг, правят света по-удобен за управление от тях в сервираните непрекъснто от времето всевъзможни предизвикателства и в интерес на техните жители. Като игнорират вече слабоватата Европа и за съжаление ù отреждат ролята на абсолютен аутсайдер.

Но парадоксът на парадоксите е, че бленуваното от Фон дер Лайен и компания т. нар. международно право никога не е съществувало, освен като формула, удобна за утвърждаване на влиянието на победителите във Втората световна война. А Съюзът, нациите в него и най-вече неговите днешни нефелни елити упорито се представят за жрици на храма на международното право и обвити в тази свещеническа мантия, с която се пъчат като апостоли, си въобразяват, че могат да продължат да изобличават и да наказват нарочените от тях за грешници. Въобще вземат себе си за начало на нова ера, за ранното детство на някакво истинско човечество, обещават златен век, хилядолетен мир, но това са лъжи, на които вярват само онези, които са ги измислили, за да прикрият чутовни престъпления. Този бог международното право не съществува, - подчерта в емоционален коментар журналистът от италианския в. „Ла Стампа“ Доменико Куирико, - той не е мъртъв, просто никога не е съществувал, още преди да се изправи на крака, гръбнакът му вече е бил счупен. Това „Божество - Спасител“ се е провалило, защото никога не е имало други последователи освен самопровъзгласилите се за негови жреци фалшификатори, мощеници, които размахват кандилници и организират религиозни шествия, служейки само на собствената си власт. Ето защо за Куирико природата на т. нар. век на правото, тоест миналия, е съществуване, бълващо често несправедливост, кръв и смърт.

Универсалното право - подчертава водещото перо на „Ла Стампа“, което и друг път сме цитирали на тези страници, - се пръква в края на Втората световна война. Но западните демокрации, които са се борили срещу Хитлер, го израждат, за да предотвратят нов пореден убийствен експанзионизъм на германската мощ, а не за да заличат веднъж завинаги престъпленията на отвратителния Трети райх, превърнал поголовното унищожение в национална политика. Като сред създателите на Организацията на обединените нации - инструментът за прилагане на въпросните строги и уж за добро правила в отношенията между народите, е една огромна сила в лицето на Съветският съюз на Сталин, която на пракита е била имунизирана както срещу вътрешното право, така и срещу международното. После идват Великобритания и Франция - по онова време, в средата на миналия век, все още две колониални империи, изградени върху методичното и декларирано отхвърляне на правата на поданиците им из половината свят. Като помпозно седнала на трона на Праведниците на света, Франция бомбардира алжирците, докато те все още тихомълком си искат независимост и се опитва с всички средства и сили да събере парчетата от рухналия пъзел на нейното индокитайско владичество. А за Великобритания няма какво да говорим - „черната книга“ за касапските ù изцепки по четирите краища на земния глобус, от Индия до Кения, е истински наръчник за зверства.

Остават Съединените щати, които президентът им отпреди един век Томас Удроу Уилсън нарича „единствената нация в света, съставена от идеалисти“. Да, така е било навярно, но принудени да живеят в несъвършен свят, без много угризения американците отдавна са се отказали от епитетите, определящи ги като съвестни чистници и са започнали да менкат яко идеали срещу интереси. Като за целта измислят страхотно успешен лозунг - най-добрият начин да се оправдае всяко действие в услуга на собствената изгода е да се утвърди морален принцип, който другите, включително жертвите, задължително трябва да споделят. Така интервенцията се превръща в ключ на американската външна политика, а целите и методите ù са скрити в миазмата на реториката и честото нарочно предизвиквано объркване. Като не им се струва непостижима никоя задача в името на глобалното налагане, но въпреки това историята нерядко им играе жестоки номера. Защото те могат да унищожат планетата за минути, но не са в състояние да спечелят войни срещу селяни по пижами из оризищата на Виетнам или срещу алпинисти с чалми в скалистите дебри на Афганистан. Като с Тръмп войнствените претенции са ударно премахнати с неговия повик: „За Бога, не предприемайте никакви хуманитарни или основани на правилата на империализма начинания!“ Ами елементарната математика на силата и опиянението от всемогъществото, подправени с бизнес, са достатъчни, за да оправдаят и оневинят всяко посегателство.

А Европа, или по-скоро бившите европейски колониални сили, къде са сега? Като че ли им се иска много да говорят чрез оръдията, но не могат, тъй като мощта им се е изпарила безвъзвратно. В днешния свят от действащи лица - гиганти те са джуджета, които обаче отказват да слязат от сцената и да се превърнат в достойна публика. Затова и редят тиради, хленчат, заплашват напразно, крещят чудни строфи за справедливост, която те първи са предали. И какво им остава, да се гръмнат, недай си Боже? Вярвам, - пише Доменико Куирико, - че за да не се провалим в собствените си очи, за Европа или за това, което е останало от нея, е етично задължително да продължи да съществува, но като първо премине през радикалната пречистваща баня на честността. Значи трябва да сме откровени, най-накрая да спрем да гледаме към миналото и да признаем в какво сме се превърнали. Без да обявяваме фалит, както призовават евроскептиците, заинтересовани да извлекат печалби от руините, а да започнем наново, отначало, с тотален „Reset“, изправяйки се очи в очи с реалността на силните. Бидейки техни приятели и съюзници, дори обичани протежета, а не съперници с необосновани претенции. Може и без Фон дер Лайен, Калас, Мецола и т. н.