Минималната работна заплата и пазарът на труда

Между 450 и 600 хиляди българи работят за най-ниското възнаграждение

Минималната работна заплата през 2026 г. ще бъде 1213 лв. (620 евро) според проект за постановление на Министерския съвет в изпълнение на разпоредбата на Кодекса на труда. Това е поводът да разгледам ефектите от това решение за пазара на труда.

Исторически преглед

Първите закони за минималната работна заплата са приети в края на 19-ти век в Нова Зеландия (1894 г.) и в щата Виктория в Австралия (1896 г.), а в началото на 20-ти век и във Великобритания (1909 г.). Тоест това ограничение е относително ново за стопанската история на света. Целта е била да се защитят работещите бедни, които да получат достатъчно заплащане - т. е. дори най-нискоквалифицираният труд да осигурява доход, който да позволява на работниците да покриват основните си нужди.

Историческите примери показват, че въвеждането на минимални ставки не е било универсално. Покритието на тези закони е било ограничено - те са се прилагали само за определени отрасли или за най-уязвимите работници, като жени и деца, но не за всички икономически дейности и работници, защото се е разбирало, че това не е необходимо.

В тези закони са използвани различни мерни единици, като почасови, дневни и седмични ставки или на брой произведени продукти. Въпреки липсата на официални данни може да се предположи, че всъщност съотношението между минималната и средната ставка е било относително ниско.

В Съединените щати през 1938 г. се установява за пръв път федерална минимална заплата и това ги нарежда сред най-ранните примери за въвеждане на почасова ставка на национално ниво в света.

Идеята за адекватното заплащане на труда се споделя и от един от класическите икономисти - Адам Смит, който казва:

“Никое общество без съмнение не може да просперира и да бъде щастливо, ако по-голямата част от неговите членове са бедни и нещастни. И освен това простата справедливост изисква хората, които хранят, обличат и строят домове за целия народ, да получават такъв дял от продуктите на собствения си труд, че самите те да могат да имат сносна храна, облекло и жилище.”

Той обаче няма предвид ситуация, при която минималната заплата представлява пречка пред достигането на равновесие на трудовия пазар. Такъв казус би се получил, когато минималният праг е твърде висок. В такъв случай предлагането на труд би било по-голямо от търсенето, което означава безработица.

Докато в ранните етапи на своето съществуване минималната заплата действително се възприема като средство за защита на работниците, развитието през следващите години показва, че нейната роля започва да става противоречива. Именно поради тази причина Нобеловият лауреат Милтън Фридман заявява:

„... минималната работна заплата е един от най-силно, ако не и най-силно насочените закони срещу чернокожите в законодателната уредба. Правителството първо осигурява училища, в които много млади хора, непропорционално много чернокожи, получават толкова лошо образование, че нямат умения, които биха им позволили да получават добри заплати. След това ги наказва за втори път, като им пречи да предлагат работа за ниско заплащане като средство за насърчаване на работодателите да им предоставят обучение на работното място. Всичко това се прави в името на подпомагането на бедните.”

По този начин той много точно описва ситуацията на най-нискоквалифицираните работници в България - от една страна те не притежават необходимите знания и умения, защото са продукт от неадекватна на изискванията на пазара на труда образователна система. От друга страна е приета промяна в Кодекса на труда, която води до нарастване на минималната заплата, която се съчетава с ежегоден растеж на заплатите в бюджетния сектор. По този начин се създава омагьосан кръг, който засяга цялата икономика.

За и против по-високата минимална заплата

Част от най-нископлатените хора с трудови договори ще получат увеличение на основната заплата със 136 лв., като върху тях ще бъдат начислени съответните добавки. Техните доходи ще се повишат поне в номинално изражение. Предвид повишаването на цените през 2025 г. (факторите за това коментирах в предходната ми статия) и относително ниската покупателна способност е логично да има поне индексация. Освен това инфлацията през 2026 г. във връзка с въвеждането на еврото и очакваното разхлабване на паричната политика в еврозоната заради дълговите проблеми в нея вероятно няма да бъде по-ниска отколкото през настоящата. Нерешен е въпросът дали това е правилният процент увеличение.

Представители на синдикатите твърдят, че повишаването на МРЗ води до увеличение на участието на трудовия пазар от лицата извън работната сила. Според тях се свидетелство за това са данните за пазара на труда. В действителност според Националния статистически институт броят на лицата извън работната сила на възраст между 15 и 64 години намалява след COVID-19 кризата, но тенденцията продължава до средата на 2022 г. След това, когато се случват най-големите повишения на МРЗ, този брой показва сериозни колебания, но постепенно започва отново да се повишава. Следователно по-актуалните данни не дават основание за такова заключение.

В настоящата формула за определяне на МРЗ липсва компонент, който да е обвързан с покупателната способност или т. нар. издръжка на живота, което е изискване при транспонирането на Директивата по този въпрос. В нея изрично е посочено, че тази заплата трябва да се определя по начин, който я прави адекватна на жизнените нужди на работниците. В българското законодателство (по давление на работодателските организации) обаче терминът издръжка на живота не е дефиниран и естествено поради това не може да бъде използван.

В тази директива също така се посочва, че механизмът за определяне на МРЗ трябва да се базира върху обективни критерии като производителността на труда, а такъв показател също липсва в прилаганата понастоящем формула. Основни фактори за това, както и за приемането на същата формула са синдикатите и популизмът. В рамките на тристранния съвет през продължителен период от време се правят опити за нов дизайн на споменатия механизъм, но дискусиите се саботират по всякакви начини, за да не се достигне до предложение за промяна в Кодекса на труда, което да го измени.

От друга страна по-подходящият показател за целите на определяне на минималната е медианната заплата. Смисълът на това понятие е стойността в средата на набор от данни (т. е. заплатата на работника, спрямо когото половината работници получава повече, а другата половина - по-малко от него). Предимството на този показател спрямо средната аритметична е, че не се влияе от крайните стойности независимо дали са много високи или много ниски. Националният статистически институт обявява данни веднъж на всеки 4 години. Този недостиг на актуални данни не би позволил замяната на средната с медианната заплата.

Пряк пример за последствията от действащата формула е, че нарастването на МРЗ през дадена година автоматично допринася за увеличението є през следващите. Значителен дял от работещите официално получават такава заплата, като според неофициални и косвени данни от Националната агенция по приходите и НСИ те са около 20% от наетите лица, а увеличенията засягат и лицата, които са с близки до минималната заплати (предполагаемият брой на работещи при минималната заплата или много близо до нея е между 450 и 600 хил. човека). Тоест тези хора ще получат по-високи основни заплати, което ще помогне на техните семейства. Дори да се допусне, че делът е 20% при увеличение през 2025 г. спрямо 2024 г. с 15.4%, то поне 1.5 процентни пункта от предстоящото увеличение с 12.6% са именно поради предходното нарастване. Аналогично на това 1.3 п. п. от увеличението през 2027 г. ще се дължат на настоящото, ако най-после преди това не бъде приета промяна.

Всъщност - както и друг път съм обяснявал, ако едно събитие се случи след друго, това не означава, че първото е причина за второто. Също така оценката на въздействието се прави, когато се сравняват два сценария - без промяна в политиката и при промяна и тогава може да се определи дали посоченият фактор действа в положителна посока.

Проблемите произтичат от факта, че при някои статистически райони и икономически дейности минималната работна заплата е твърде близка до средната. Това се отнася за областите Видин, Силистра, Благоевград, Кюстендил, Смолян и Хасково като цяло, където дори при отчитане на повишаването на средните заплати през 2026 г. се оказва, че МРЗ е около и над 60% от средната. Тоест далеч над целевата стойност според формулата, която е 50%.

Ситуацията в най-слабо развитите общини е дори по-неблагоприятна. При тях на практика се получава, че единствената законна заетост може да бъде в обществения сектор. Това обаче създава зависимост на населението към ръководителите на местните учреждения, които обикновено са от една и съща политическа сила.

По подобен начин най-висок е рискът при хотелиерство и ресторантьорство, селско и горско стопанство, строителство и т. нар. други дейности. Това означава, че рискът при тях повишаването да се отрази неблагоприятно върху формалната заетост е по-голям отколкото при останалите.

Разбира се, валидно е възражението, че вероятно при споменатите области и дейности е налице най-голям дял на сенчестата икономика - тоест формално се отчита размерът на минималната заплата, а останалата част не се облага с данъци и осигуровки. Така чрез повишението фактически част от недекларираните плащания вече няма да са такива и от това печели държавният бюджет.

Като цяло за определянето на минималната работна заплата може да се използва механизъм, но той трябва да съдържа данни за издръжката на живота, за медианната заплата и за производителността на труда. Освен това такъв механизъм трябва да бъде основан на прогнозни данни за годината, през която ще важи съответната стойност, което означава, че трябва да включва данни и за промяната в заетостта. Най-важният елемент обаче трябва да представляват преговорите между работодателите и синдикатите по икономически дейности, а договорената най-ниска стойност да се приема като цяло за икономиката.