Мистър Берлинале

От години актьорът Самуел Финци е добре известен у нас и в Европа. Но стана знаменит буквално за една нощ след бляскавото му One Man Show при откриването на 70-то юбилейно издание на Берлинале. Тогава той поднесе от сцената на „Берлинале Палас” великолепно авторско слово и виртуозно актьорско присъствие.

В словото си Самуел Финци вмъкна болезнената тема за терористичното нападение предния ден в немския град Ханау (100 хил. жители) с 11 невинни жертви. Свободно преминавайки през няколко езика (немски, английски, френски, руски) той завладя залата с мощно лично присъствие. А веднага след това изнесе с висок емоционален градус силен актьорски етюд за собствените си творчески съмнения и нощни кошмари, когато е получил и приел поканата да води откриването и закриването на Берлинале 2020. И успя да се превъплъти с изключителна убедителност в сложния изповедален монолог, който само минути преди това бяхме видели като предварително заснет видео клип. А в него цитира и отиграва знаменити епизоди от вечната кинокласика: „М” (1931) на Фриц Ланг, „Гражданинът Кейн” (1941) на Орсън Уелс, „Казабланка” (1942) на Майкъл Къртис. И избухнаха заслужени аплодисменти.

В началото на актьорската му кариера някои смятаха, че подражава на баща си: като темпо-ритъм и интонационен релеф на словото, жесто-мимични приспособления, двигателна техника. Но днес Ицко Финци споделя с бяла завист в пост до него: „Възхищавам ти се! Защо не мога да съм като теб!” Ала майка му, пианистката Гина Табакова, е пределно лаконична: „Не коментирам децата си. Само да е здрав!”

Санчо, както го наричат всички близки, приятели и колеги, идва на бял свят в Пловдив през 1966 г., а за професията на актьора се „ражда” през 1992 г., след 4 години в НАТФИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова. После специализира в елитната школа на Лий Страсбърг в Ню Йорк. Но дебютът му на професионална сцена е още през 1989 г. в софийския Театър на армията. И същата година се установява в Германия, където започва да играе неспирно на театрални сцени в Берлин, Кьолн, Хамбург, Хановер, Лайпциг.

Работи много с българските режисьори Иван Станев („Войцек” на Бюхнер, компилацията „Представление и наказание”) и с Димитър Гочев, признат за един от най-ярките европейски режисьори по онова време.

С него правят серия постановки в Дюселдорф и гостуват на най-престижната немскоезична сцена „Бургтеатър” във Виена. Стъпва солидно в най-известните берлински театри „Фолксбюне” и „Дойчес театър”, където играе Владимир в знаковата пиеса на Бекет „В очакване на Годо” под режисурата на Иван Пантелеев.

В „Талия театър” в Хамбург с нашия режисьор Теди Москов правят „Blue in Blue” - импровизационни етюди по музика на Гершуин. В Цюрих работи с великия режисьор Бено Бесон. Театралните му роли са десетки: Трепльов в „Чайка” и в други спектакли по текстове на Чехов; после е Волпоне в едноименната пиеса на Бен Джонсън; играе в „Калигула” на Камю, в пиеси на Хайнер Мюлер, Артур Шницлер и други бележити автори.

През 2015 г. е обявен е за най-добър актьор в Германия в анкета на 42 театрални критици и журналисти за списание „Театърът днес”.

У нас дебютира в киното през 1989 г. с „Аз, графинята” (реж. Петър Попзлатев) и „Парчета любов” (реж. Иван Черкелов).

Снима се още при режисьорите Коста Биков, Рангел Вълчанов, Георги Дюлгеров, Красимир Крумов, Димитър Петков, Александър Морфов и други.

Гледали сме го в „Лагерът” (1990), „Посетени от Господ” (2001), „Опашката на дявола” (2001), „Хълмът на боровинките” (2002), „Рапсодия в бяло” (2002), „Пазачът на мъртвите” (2006), „Цветът на хамелеона” (2012) и последно в „18% сиво” (2020) на реж. Виктор Чучков.

От 1995 г. започват ангажиментите му към чужди кинопродукции (Германия, Австрия). И така до днес: 30 години пред камерата и 110 роли на екрана у нас и в редица европейски филми! И не смята да спира! Движи го невероятна му енергия и ненаситен актьорски глад!

„Само да е здрав”, както казва майка му. Че кой друг му мисли най-доброто!

Брилянтно слово от сцената

„Пристигнахте от чужбина без проблеми, нали? Нямаше гранични заграждания и стени! Във време, когато хората са принудени да бягат и с тях се отнасят като към врагове, е възможно да се случи и това. Няма значение колко изстрели се чуват или колко побъркани хора се опитват да тероризират нашето общество. Добре дошли на Берлинале! Този град е отворен. Киното е общо преживяване, затова нека в следващите десет дни преживеем много прекрасни моменти и нашият свят да стане поне малко по-добър!”, каза Финци на фона на дълги аплодисменти.