Някогашната евтиния и сегашната просия

Сто лева е бил месечният бюджет на едно семейство

Европейските пришълци чакат еврото, за да надуят още цените

Нова Февруарска революция иде в световната история. След руската през 1917 година сега българинът надига глава. Утре ще въстане срещу високите цени. И срещу унижението, на което е подложен от чуждите търговски вериги. Изедниците продават стоката по-скъпо, отколкото в собствените си страни. Така оправят „головата разлика“ със свръхпечалбите.

Някогашната евтиния е обърната в просия. Търгашите излагат продукти с изтичаща годност, около които се тълпят баби и дядовци. Видях една старица да посяга към щафета салам. „Сакън, скъпо е!“, удари я през ръката старецът. Европейските пришълци чакат еврото, за да надуят още цените. Ние имаме опит с чуждата валута. Веднага след Освобождението бюджетите за 1879 и 1880 г. са гласувани във френски франкове. На 4 юни същата година е приет „Закон за правото на резание монети в Княжеството“. С него левът става национална парична единица. Първите монети са пуснати през 1881 г., а първите банкноти през 1885 г. Те са отпечатани в Лондон в купюри от 20 и 50 лева.

Тази столевка е хранила всеки месец мъж, жена и две деца. Отделяли нещо и за „черни дни“.

В масово обръщение били само звонковете. Циркулирали 2 и половина стотинки (петаче), 5 стотинки (рупче), 10 стотинки (гологан), 20 стотинки (грош) и 50 стотинки (сто пари). Имало и метална стотачка, която покривала месечния бюджет на едно семейство.

За онова идилично време разказва коренячката софиянка Райна Костенцева (1885-1967).

Цените, парите и доходите

Райна Костенцева

Трудно ми е да си припомня сега подробности от някогашното всекидневие, но все пак няма да забравя онова, което ми е направило по-силно впечатление. Тогава от чаршиите, от Женския пазар и от бакалите в сокаците, а по късно и по улиците, се купуваха главно хранителни стоки, които по онова време наричаха „съестни продукти“.

Колко точно обаче са стрували тия продукти по единични цени, сега не мога да си спомня, а и никога не съм ги знаела, защото в нашата къща всичко се внасяше на едро и се знаеха само цените на едро.
Но тъй като ние не си служехме с домашни помощници, а родителите ми бяха заети с всекидневен труд, почти единствената възможна помощ за моите детски сили, освен ходенето на чешмата за вода, беше да придружавам майка си при пазаруването на Женския пазар и да нося някои от по-леките пакети.

Спомням си, че на тоя пазар първоначално една ока масло струваше толкова, колкото по-късно за същата цена се продаваше и един килограм. Птиците се продаваха, без да се мерят на някакви кантари, а цената им се определяше на око. По-голямата се продаваше малко по-скъпо.

Някогашните домакини купуваха яйцата, които донасяха селянките на софийските пазарища, по пет пари едното, но някои намираха връзки и чрез пътуващи в провинцията хора, каквито бяха железничарите, си доставяха яйца по 4 пари.

Една пара икономия не беше без значение за семейния бюджет, особено по Великден, когато се купуваха голямо количество яйца, за да се раздават според обичая с цели паници на гостите.
Домакинята тогава не работеше нищо друго освен домашната си работа и се чувстваше морално задължена да пести колкото е възможно повече.

Едно средно семейство живееше по онова време с около 90-100 лева на месец, като се има предвид, че печелеше само мъжът и че една от големите заплати беше средно 100 лева. С тази сума семейството, примерно - от мъж, жена и две деца, гледаше да преживее, пък и да отдели нещичко за „черни дни“.

Един чифт обувки, които се наричаха кундури, струваше 3-4 лева. За старософиянци това беше висока цена. Те носеха йемении, или както ги наричаха - турски калеври, които струваха значително по-малко. Имаше и такива, които сами си майсторяха подобни обувки. Това правеха главно селяните.

Ако Нане си е купил кундури за Великден например, той ги пази като очите си и ги обува в най-големите празници, за да го видят на хорото, че не е без нови обувки. Обуваше ги и когато станеше кум на младоженци. В делник на нивата ходеше само с опинци или бос.

Във връзка с провежданата от него митническа политика за защита на националната промишленост от чуждата конкуренция министърът на финансите Петко Каравелов беше издал едно нареждане, според което всички чиновници трябваше да се обличат във вълнени, шаячни дрехи, каквито и сам той носеше.

Веднага след публикуването на това нареждане (във формата на заповед) софиянки седнаха пред становете си и започнаха да тъчат грубите шаячни платове.

Парите, които бяха в обръщение, започваха от петачето и свършваха до 500-левовата банкнота. Имаше пари от мед, никел, сребро и злато. Най-малката пара беше петачето - пет пари. Две петачета правеха рупче. Когато го наброяваха заедно с други пари, казваха например „три и руп“, а за три гроша и 30 пари - „три и зола“.

Гологаните бяха от мед и скоро почерняваха. Но понеже бяха едри монети и не се губеха между другите пари, казваше се между народа „чер гологан не се губи“. Този израз имаше преносно значение.
Рупчетата и петачетата бяха от мед или никел и лесно се губеха. При Каравеловото министерстване бяха пуснати в циркулация монети от една и две стотинки, които населението нарече „лорчета“ и „виолчета“, по имената на двете дъщери на Каравелов - Лора и Виола.

Два гологана съставляваха грош. Той беше от никел. От сребро бяха левът и 50-стотинковата монета. По размери тя беше малка като петачетата. Имаше и петолевки, които бяха от сребро и големи 4,5 см в диаметър. А също така книжни петолевки, десетолевки и др.

От всички видове монети петачетата имаха най-голямо употребление. Когато главата на семейството донасяше припечеленото или заплатата си, от другите пари правеше фишеци, а петачетата оставяше у домакинята за лептата u в църковния дискус, за свещите, които палеше пред църковните икони за здраве и помен за умрелите, за подаяние на просяците, които упорито чакаха пред църковните врати и подлагаха ръка за милостиня.