Оскъдица

Политическата ни Секта сякаш пребивава на стотици години оттук, на няколко робства оттук

Нерядко сме свидетели на насилието на посредствено­стта

Бавно, но трайно се превърнахме в Рай на несъстояли се хора

Тия дни Коста Филипов яко наплеска премиера Желязков - той пък още не е разбрал, че ако говориш за „българско малцинство в Македония“ направо източваш кръв от Българската Памет и Свяст. Точно това направил Желязков - за кеф на скопяни. Ние, изглежда, и до самия ни свършек няма да се научим да не предизвикваме сами Голямото си Свличане.

След тягостни случки като тази, няма какво да се чудим, че българите все повече ще се усещат като бежанци в България. Това е неизбежно, след като за повечето от властниците ни „родина“ е ЕС. Най-драматичната особеност на нашия Провал е, че той не се схваща така от политиканите ни - макар добре да им е известно, че никой не им вярва, когато несръчно се хвалят с някакви въображаеми успехи, най-малко те си вярват.

Отгоре на всичко, всичката Мара втасала, сме тръгнали да се правим на „ходатаи“, дори на „гаранти“ - сега пък на Черна гора. Ние вече дори за себе си не можем да ходатайстваме, за да измолим някаква дребна милост, дори вече не се проумяваме, обаче ще агитираме за други. В Черна гора със сигурност гледат на нашите заклинания като на неизбежна част от ритуалите на ЕС, които отдавна не значат нищо. Едва ли има страна-членка, която да не е наясно с дереджето ни. Да почерпя ситуационните „русофоби“ с едно прозрение на Юз Алешковски: „Родината се дава на руснака само веднъж - казваше той - и най-вече с цел цял живот да го е срам от нея“. Дали това вече не се отнася в някаква степен и за нас?

Политическата ни Секта сякаш пребивава на стотици години оттук, на няколко робства оттук - и така можем да кажем. Един автор твърдеше, че когато човек се проваля, трябва да го прави, прегърнал Истината - още повече това се отнася за голяма общност или цял народ. Коя Истина би трябвало да прегърнем ние - и кой би имал правото да я изрече? 

Но преди това трябва да си изясним, какво ни изяде главите? 

Във всеки случай, една от причините за Провала е липсата на достатъчно любопитство в нас - и изобщо не става дума само за липсата на любопитство към Миналото - тази смъртоносна наша слабост.

Веднъж гениалният Едисон беше казал по повод на един от експериментите си: „Не съм се провалил. Просто намерих десет хиляди начина, по които няма да стане“. Ние обаче дори не се опитахме да дадем едно ясно определение на Провала - предпочетохме той да остане някакво неясно, митично чудовище. Поразпитайте за това по-активните политикани и ще получите невероятни отговори, които окончателно ще ви убедят, че Сектата е парализирана.

Не вършат работа и онези, които оправдаваха всичко с несъстоялият се „соц“ - ако имаха капка разум, изобщо не трябваше да го правят, но те се подлъгаха и се започна идиотската надпревара с един мъртвец.

В романа си „Лимонов“ Еманюел Карер цитира Мартин Малиа: „Интегралният социализъм не е атака срещу някакви специфични злоупотреби на капитализма, а срещу реалността. Той е опит да се отмени реалният свят, опит, обречен на провал в дългосрочна перспектива, но успял в определен период от време да създаде сюреалистичен свят, основан на парадоксалното представяне на неефикасността, оскъдицата и насилието като висше благо“.

Този кратък текст обяснява източника и същността на много от грешките на Българския Преход. Властниците ни така и останаха безпомощни в опознаването - коректно, а не насилено - на реалния свят, те предпочетоха да воюват с един намислен от тях свят, със съчинени от тях или наложени им фалшиви „реалности“.

И тъй се оказаха в изолатора ЕС: слепи за неефикасността на идеите - доколкото изобщо ги имаше - които им предлагаха. Останаха слепи и за оскъдицата, която триумфира незабелязано и се настани трайно във всички области от Живота, включително и в духовната.
 Съветският тип тотално насилие не съществува, обаче нерядко сме свидетели на насилието на посредствеността, бавно, но трайно се превърнахме в Рай на все още несъстояли се хора, които медиите и специално телевизиите налагат с някакво садистично упорство. Всъщност, това бе очаквано и неизбежно при очевидния превес на неандерталците в политиката.

И как не се намери дори един човек като академик Благовест Сендов, който да повтори думите му, изречени веднага след преврата на 
10 ноември 1989-а: „Всички съгрешихме и вкупом непотребни станахме“.

Сендов беше забележителна личност от световна класа - е, да, някой питекантроп от късните демократи ще подскочи веднага, че академикът не е от „нашите“. Ами, не е, то вече вие признавате за „ваши“ само най-фалшивите приспособенци. А Сендов беше от „вражеско“ семейство, години наред не му разрешаваха да кандидатства в Софийския университет, но той упорстваше, като междувременно миеше софийските улици - той, бъдещият ректор на СУ, бъдещият председател на Българската академия на науките и всичко останало.

Това беше от най-големите ни сладости в ония години: когато тоталитарната власт влизаше в ролята на приспособенец, за да получи по-човешко излъчване - покрай хора като Сендов.

Днес пък нелепи хора произвеждат политика от нелепици. Направо е смайваща, например, лекотата, с която някои се преквалифицират от сапуните към Хамас. Навремето Денков не се посвени да представи фамозния си доклад за премиерстването си - беше направо уникален със стахановското количество срещи, конференции и работни посещения в чужбина, повечето от които заедно с Габриел - впрочем, нейното загадъчно изчезване от политическата сцена не предизвика никакво любопитство, дори не се сещат да ядосат Бойко с някой въпрос.

Двойката ротационери - Денков и Габриел - прескочиха дори до Израел, вече напълно повярвали си, че правят, между другото, и световната политика. В Йерусалим нашият Голиат Денков казал на израелският премиер Нетаняху, че „Хамас“ трябва да бъде напълно унищожен“. Такава закана - и то публична - не би си позволил никой, който има поне малко разсъдък. Интересно, на какъв акъл е днес Денков - не за перилните препарати, които съчинява с такова вдъхновение, а за ликвидирането на Хамас.

Но по-голямата беда е друга: Времето все недостига и може би скоро съвсем ще бъде присвоено от машините, а ние продължаваме да харчим от него за незначителните истории на незначителни хора.

Намалява любопитството - този „могъщ прелъстител“, както го наричаше един писател - към онова, което има истинска стойност. Корупцията, която толкова одумват, се дължи и на това, че на повърхностните хора и изобщо на незначителното се отделя толкова внимание. Не може да очакваш нещо от „младите“, когато истинските личности са затворени в някакъв спец изолатор и накрая си получават своето с отвратителната фраза - „Отиде си големият...“, все още липсва добавката „Майната му!“ Големият? Затова ли си работил цял живот, за да те кръстят така, преди да те изсипят в трапа - той пък съвсем стандартен.

 Треванян има едно прекрасно описание на Времето: „Преди да си тръгнат, селяните/от баските села бяха махнали стрелките на църковните часовници. Това се прави, защото няма да има никой в селото, за да ги сверява, а човек не може да допусне часовникът на Господ да бъде неточен...“ Тук, по нашите безразсъдни краища, никога не бихме се сетили за нещо подобно - например, че когато изпращаме „Големия“ Часовникът спира за известно време. И сетне би трябвало отново да заработи, за да навакса пропуснатото Време. Но дали това се случва наистина - много се съмнявам.

А какво ли би трябвало да се случи, когато неусетно и безмълвно си отива - от себе си - самият Народ?