Смешният плач за Мадуро

Международното право и ООН отдавна са изпразнени от съдържание

Опитите да се приравнят американският удар срещу Мадуро и руската агресия срещу Украйна са напълно несъстоятелни

Ударът на САЩ срещу наркодиктатурата във Венецуела и отвеждането на диктатора Николас Мадуро – един от най-верните съюзници на руския диктатор Путин, за да бъде съден по обвинения, повдигнати от американските власти още през 2020 г., подейства като своеобразен „серум на истината“ за българската публичност.

В единен строй „копейки“ и „соросоиди“ лицемерно се затюхкаха за „международното право“ и заляха президента на САЩ Доналд Тръмп с буламач от обиди - от „автократ“ до „безумец“. Клетите се терзаят по какво Тръмп се различавал от Путин. Нищо изненадващо. Кръвта вода не става - проруските мрежи на стария режим и техните отрочета, маскирани като предани евроатлантици, имат един и същ „майчин език“ - езика на антиамериканизма.

Бащите го маскираха като антирейгънизъм, а отрочетата днес - като антитръмпизъм. Отвъд това публично саморазобличение са необходими няколко важни пояснения. Няма и не може да има нищо общо между варварската руска агресия срещу Украйна и изправянето на предводителя на държавен наркокартел пред правосъдието. Кремъл започна пълномащабна война, насочена към унищожаването на суверенната украинска държава. Близо четири години руснаците, подпомагани военно от други кървави диктатури, като Северна Корея и ислямистки Иран, окупират част от суверенната територия на Украйна и извършват системни военни престъпления - от масово отвличане на деца, през разрушаване на градове и инфраструктура, до изтребление на цивилно население. Това е учебникарски пример за агресия по смисъла на член 2, параграф 4 от Устава на ООН. Русия отрича териториалната цялост и самото право на Украйна да съществува като суверенна държава, цели промяна на международно признати граници и подчиняване на политическата воля на украинското общество.

Нищо подобно не се съдържа в американската акция срещу диктатора Мадуро. Тя е насочена към конкретни физически лица и цели търсене на индивидуална наказателна отговорност за тежка организирана престъпност с транснационален характер. В строго юридически смисъл екстериториалното прилагане на наказателна юрисдикция е спорно, но в действията на американската администрация обективно липсва намерение за завладяване на чужда територия или за окупация. Не се разрушават населени места и инфраструктура, не се избива мирно население. Обект на акцията не е държавата, а конкретни обвиняеми, които използват висши държавни и военни длъжности за осъществяване на транснационална престъпна дейност. Обвиненията, повдигнати от американските власти срещу Мадуро и неговите съучастници, са солидни и започват така: „В продължение на повече от двадесет и пет години ръководителите на Венецуела са злоупотребявали със заеманите от тях публични постове и са корумпирали първоначално легитимни държавни институции с цел внасяне на тонове кокаин в САЩ“.

Политическият статус на Мадуро е описан по следния начин: „Обвиняемият, венецуелски гражданин, е заемал длъжността президент на Венецуела и към настоящия момент, след като е останал на власт въпреки загубите на последните избори, действа като нелегитимен, де факто управник на страната“. Подчертава се, че Мадуро, неговата съпруга и още четири лица от ръководството на Венецуела участват, поддържат и закрилят установена култура на корупция, в рамките на която влиятелни венецуелски политически и военни елити се обогатяват чрез наркотрафик. Изтъква се също, че приходите от тази престъпна дейност се разпределят чрез корупционна мрежа, контролирана от държавното ръководство, включваща цивилни, военни и разузнавателни служители, известна като „Картелът на слънцата“ (Cartel de los Soles).

Обвиняемите поддържат партньорства с наркотрафиканти и наркотерористични организации за транспортиране на около 200-250 тона преработен кокаин годишно от Венецуела към САЩ по транзитни маршрути в Карибския басейн и Централна Америка. Сред партньорите на Мадуро са едни от най-зловещите наркокартели - ФАРК и ЕЛН, контролиращи производството на кокаин в планинските райони на Колумбия; мексиканските картели „Синалоа“ и „Зетас“, които прехвърлят наркотика от Мексико в САЩ, и други.

Мадуро е осигурявал държавна логистична и оперативна подкрепа за транспортирането на кокаин от и през Венецуела със знанието, че той е предназначен за американския пазар. Посочени са и конкретни факти за контакти с цитираните наркокартели, включително получаване на значителни парични суми. Предвид всичко това опитите да се приравнят американският удар срещу Мадуро и руската агресия срещу Украйна са напълно несъстоятелни. Тъй като е извън всякакво съмнение, че руската агресия и окупацията на украински територии представляват брутално нарушение на международното право, ще се спрем съвсем накратко на някои правни аспекти на удара срещу Мадуро. От гледна точка на международното право той действително изглежда дискусионен. Съществуват достатъчно доктринални становища и юрисдикционна практика, които правят подобна силова акция трудно защитима (макар и не невъзможна), независимо че тя има правораздавателни, а не завоевателни цели.

Но има нещо по-важно, което трябва най-сетне да бъде казано на висок глас. Международното право и ООН отдавна са изпразнени от съдържание. Ако това не беше така, нямаше да се стига нито до военните операции в Ирак и Югославия, нито до руската агресия срещу Грузия, окупацията на украинския Крим и последвалата пълномащабна агресия.

Какво направиха ООН и т. нар. „международен ред“ - в свободното си време от климатично паникьорство и джендърни терзания - срещу глобалната машина за пари и смърт, подриваща цели общества, наречена международен наркотрафик? Отговорът е прост: нищо съществено, защото нямат капацитет. Трябва ли в такъв случай САЩ да стоят и да чакат поредната безсмислена декларация на международната плутокрация, тичаща от коктейл на коктейл и окопала се в ООН, която при това открито симпатизира на автократични режими като този на Мадуро? Плачът за „международния ред и правилата“ е направо смешен. Именно тяхната непригодност прави неизбежно прилагането на правото на силата. Захаросаните дипломатически игрословици и кабинетните теоретизации по темата са безпредметни, защото не решават нито един реален проблем. Що се отнася до вътрешноправния аспект в САЩ, първият въпрос е дали едно неправомерно извеждане от чужда територия на обвиняемо лице - чужд гражданин - е допустимо.

Американската правна система от десетилетия прилага т. нар. екстериториална наказателна юрисдикция, когато престъпленията имат „съществен ефект“ върху територията или населението на САЩ. В съчетание със съображенията за национална сигурност и обществен ред пред американските съдилища може убедително да се обоснове, че масовият наркотрафик - особено когато е подкрепян или организиран от държавни структури - позволява търсене на наказателна отговорност дори при неправомерно довеждане в САЩ на чужд гражданин. Приложима е доктрината Ker-Frisbie, според която за съда е ирелевантен начинът, по който е доведен обвиняемият, стига да е осигурен справедлив процес. Съществува и важен прецедент - довеждането на Мануел Нориега от Панама през 80-те години и осъждането му в САЩ за международен наркотрафик. Но това са юридическите аспекти. По-важният въпрос е друг - дали САЩ и Свободният свят като цяло ще проявят същата решителност и спрямо автокрациите на Изтока, които отправят тежки предизвикателства към самата идея за свобода и суверенен избор на народите. Очакването е, че 2026 година ще даде важни индикации.