Труд
Автор:
Костадин Филипов
Имат ли място „кафанските моабети“ в спора за историческата истина?
Забелязал съм, че всяка година около празника Илинден се ръсят много глупости. Сякаш стана традиция, при която колкото повече наближава отбелязването на годишнината от Илинденско-Преображенско-Кръстовденското въстание, толкова повече стават хората, които искат да споделят своите мисли около значението на това историческо събитие.
И в много от случаите в думите им проличават пристрастия, които нямат нищо общо с действителността и с оценката, която изминалото време е поставило за подвига на илинденци. Особено когато става дума за това чие е въстанието и кой народ и държава има право да се чувства горд от величието и саможертвата на въстаниците от 1903 г.
За политиците всичко е ясно. Те, и да не искат, са задължени да „вземат отношение“. Това може да стане или от трибуната на някое от многото чествания на Илинден, които всяка година на този ден държавата Северна Македония организира. Или пък в някои медийни изяви, без които отбелязването на празника не минава. И накрая - за какво са социалните мрежи, ако не за това да покажеш личното си отношение към събитието и то по начин, по който искаш да бъде забелязан, ако може...
От години при съседите има ясно разделение на задачите и ролите, които трябва да се изпълняват при отбелязването на годишнината от Илинденското въстание. Веднага трябва да кажа, че за местната историография и за политическия дневен ред датата на бунта е 2 август. Няма стар стил и нов стил - 2 август и това е. В България ние отдаваме почит и на 20 юли, както се знае, когато е празникът на свети Илия според календара на Българската православна църква. Македонската православна църква пък върви с 13 дни назад и затова при тях Илия се чества тъкмо на 2 август. Знаете, разликата идва от ползването на различните църковни календари, които се ползват. Но да не задълбаваме. Този ден е обявен за държавен празник, който по силата на много фактори и зависимости вече се е превърнал в един неформален вододел на политическите активности в страната. След честванията парламентът излиза във ваканция, политиците - също, а и започва втората фаза на активната лятна почивка на гражданите, който продължава някъде до към 20 август, когато семействата гледат да се върнат у дома и да почнат подготовката за новата учебна година. Тя пък край Вардар започва на 1 септември.
Но не е само въстанието, което се почита на този ден. Местната специфика допълва още и първото заседание на Антифашисткото събрание на народното освобождение на Македония (АСНОМ), проведено на 2 август 1944 г. в едно от помещенията на манастира „Прохор Пчински“. Шестдесетината делегати приемат решение за провъзгласяването на македонска държава и приемане като официален език в нея македонският. В качеството си на самообявила се за върховна представителна и изпълнителна институция, АСНОМ взема решение за включването на Вардарска Македония като федерална държава в рамките на Югославската федерация. Изборът на датата 2 август за провеждането на заседанието не е избрана случайно. Това, според местната историография, би трябвало да демонстрира приемствеността и дълбоката патриотична връзка между подвига на илинденци и резултатите от антифашистката борба.
В онзи конкретен исторически контекст това може и да е изглеждало оправдано, но днес, с течение на годините в условията на суверенна и независима Република Северна Македония, е повод за подялба в обществото. Хармонията, доколкото я има, в отбелязването на „двата Илиндена“ е само привидна. През годините на Титова Югославия значението на АСНОМ винаги е имало приоритет над илинденския подвиг, героите от 2 август 1903 г. бяха в дълбока сянка за сметка на антифашистите, свързани с Белград и с комунистическата идеология. Двете основни партии, които определят политическото битие край Вардар след провъзгласяването на Република Македония като независима и суверенна държава - СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ, всъщност носят родовите белези на всеки един от „двата Илиндена“. За СДСМ няма празник с по-голямо значение от АСНОМ, докато за ВМРО-ДПМНЕ това е въстанието от 1903 г. Поне привидно е така.
И в зависимост от това коя от двете политически сили е на власт, на всеки 2 август акцентът се поставя на предпочитания от нея празник. И на съответното сакрално място, разбира се. Едното е Крушево и местността Мечки камен над града, където са се водили основните битки по време на въстанието, а другото е манастирът „Прохор Пчински“, днес на територията на Сърбия. В един период на суверенната държава Република Македония достъпът за манастира бе забранен от сръбските власти и от СПЦ. След подобен отказ делегация на СДСМ начело с лидера? Бранко Цървенковски, който тогава бе и премиер, бе решено да се изгради музей в местността Пелинце, близо до границата на територията на Република Македония, който да е пълно копие на помещенията, свързани с АСНОМ. Поклонението дълги години ставаше в репликата, а не в оригинала. Сега, „при Вучич“, нещата се нормализираха, но делегациите отиват и в Пелинце, и в манастира.
Тази година в „Прохор Пчински“ отиде група от парламента от Скопие, водена от заместник-председателката на Събранието Весна Бендевска, народен представител от Битоля. Да, това е същата дама, някогашна активистка на СДСМ, сега от хибрида ЗНАМ на Максим Димитриевски, кмета на Куманово, зад която наднича Бранко Цървенковски. Бендевска е тази, която внася или по-скоро донася сигнали и клевети срещу Културния клуб „Иван Михайлов“ и неговия председател Люпчо Георгиевски. Не? стигна заличаването на клуба, а сега се е наострила персонално срещу Люпчо. Помня я от първите? прояви като депутат в парламента, та досега. Някак си естествено? идва членството в посткомунистическия СДСМ и сега в ЗНАМ, с възхитата от АСНОМ и личната? неприязън към всичко, което е свързано с България и с нейните съграждани от Битоля с българско самосъзнание. Само казвам, пък вие си правете изводите за контекста.
Та така и тази година. Едните си прегърнаха спомена за подвига от Илинден 1903 г., другите си възвеличаваха делото на АСНОМ-овци. Става дума за елитите, докато македонците използваха многото почивни дни и хукнаха кой където види. В Охрид, където заедно с Лепа Брена да пеят на бис „Аз съм югославянка“, или на баскетболен мач в Куманово, където пред премиера Християн Мицкоски и още министри да скандират „Смърт на шиптарите“ и други подобни. Намеренията към „двата Илиндена“ да бъде добавен и трети - денят на обявяването на независимостта на 8 септември 1991 г., сякаш увисват във въздуха. Но пък опитите Илинденското въстание да бъде обявено само за македонско и от него да бъде изключено каквото и да е българско участие, не спряха.
Както и не са спирали никога, разбира се. Една от младите и перспективни „звезди“ на македонското новинарство, човек със завидно самочувствие на последна инстанция в истината, на своя страница във Фейсбук написа, че Илинденското въстание, което той празнувал още откакто бил дете, нямало нищо общо с България. И аргументът му бе, че в Северна Македония 2 август като държавен празник е неработен ден, докато у нас това не е така. Това била мярката за уважение и почит на едно събитие - дали денят е работен или не. Даже не сме го отбелязвали по никакъв начин. Да беше прочел нашите сайтове за да види на колко места и по какъв хубав начин чествахме годишнината на Илинденското въстание. При това два пъти - и на 20 юли, и на 2 август. С цялото ни преклонение и почит.
Толкова му знае главата на това високомерно и надуто хлапе. Обичат край Вардар такива примитивни сравнения, особено в кафанските моабети, където нищят политиката. Че ние и на 20 април всяка година, в деня на избухването на Априлското въстание от 1876 г. си ходим на работа, и на 2 май - също. Това не ни пречи да го отбелязваме по подходящ начин като една от върховите прояви на българското непокорство срещу османската власт. С неговия лозунг „Свобода или смърт“, който впрочем е изписан на паметника на въстаниците от Илинден 1903 г. на Мечкин камен над Крушово. Ама това трябва да се знае. На това му се вика приемственост и историческа обвързаност и последователност. „Слобода или смрт“, така са подредени буквите, ако разбира се, не са ги махнали в годините, в които не съм бил отново там горе, на мястото на подвига.
