Пак се изгавриха с българската книга

Увеличиха с един процент заплатите на библиотекарите

Във всяка цивилизована страна при такова унижение културният министър веднага си подава оставката

Как му се искаше да пъхне в пещта сладкиш на клечка, както се казваше в стария анекдот, докато книгите, размахвайки криле като гълъби, умираха на входа и на полянката пред къщата; докато книгите се издигаха във водовъртежа от искри, които почернелият от пожара вятър отнасяше.

Рей Бредбъри, "4510 по Фаренхайт"

***

Грозна гавра извъртяха бедните духом в навечерието на 24 май. Увеличиха с един процент заплатите на библиотекарите в националната съкровищница на словото "Св. св. Кирил и Методий". Ако Рей Бредбъри беше наш съвременник, щеше да изръкопляска. Книгите все пак ще оцелеят, още няма да ги хвърлят в огъня!

Лъжовна легенда е, че у нас просветата и културата са на почит и уважение. В цялата ни история народните будители са унижавани, тънели са в лишения и мизерия. Класически е случаят с Ботьо Петков, бащата на Христо Ботев.

Роден през 1815 г. в Карлово, той учи в родния град, Пловдив и Одеската семинария. После сам поема кръста на народен учител. Дълги години сее знания в Калофер. През школото на даскал Ботьо минават редица бележити българи, между които и Иван Вазов.

Ботьо Петков реформира преподаването, като го разделя на класове. Съставя "Кратка всеобща география", превежда "Нещо за безграмотните человеци" и "Психология или душесловие за учение на децата". Най-значителното му книжовно дело е преводът на "Критически издиряния за историята българска" от Юри Венелин.

През 1862 г. криза плъзва по българските земи. "Калоферската община, която преди малко захващаше едно от първите места между другите общини в Отечеството ни, днес и тя по различни причини, на които не е мястото тука да ги описвам, начна да изпада", хроникира даскал Ботьо и подчертава: "Сетнините на изпадванието се струпаха най-напред на учителите."

Положена е традицията във времена на недоимък да се посяга първо на образованието!

За да закърпят бюджета, местните първенци уволняват двама учители, единият е Ботьо Петков. Уволнението е скрепено с унижение. По Велики заговезни калоферци отивали на поклонение в близкия манастир. Правели го организирано по еснафи.

Понеже няма учителски еснаф, Ботьо пита чорбаджиите към кой от другите е най-удачно да се присъедини. "Телчарите, говедарите, камзамалите (бирниците) и учителите са един еснаф, съберете се та идете на монастиря", мъдро отсъжда мустакат дембелин.

"По прав ответ от тоя не може да бъде – коментира даскал Ботьо. – Въистина у нас гледат на учителя като на говедаря: както викат на говедаря, също така и най-долний има право да вика на учителя."
След Освобождението издевателствата продължават. През 1880 г. по инициатива на поборника Иван Андонов излиза второто издание на "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова". Захари Стоянов документира в дневника си:

"Аутодафе. Когато Андонов напечатал стихотворенията на Ботев, викнали го в Митрополията (Гервасий, Панарет и др.). "Скоро да събереш тия книжа и да ни ги предадеш да ги изгорим", казали светците."
Да ги хвърлят в огъня, както в "4510 по Фаренхайт"!

Чернокапците, които трябва да бъдат духовни водачи, са най-бездуховните. Сега пледират за някакво "вероучение" в училищата. Първата им работа ще бъде да отрекат сурвакането, носенето на мартеници и други древни езически обичаи. Тази седмица сливенският митрополит Арсений вече забрани иконите в нестинарския обред. Патриарх Даниил го подкрепи.

Със сигурност расоносците ще анатемосат и богомилските книги, защото са еретически. Съветвам ги като учебно помагало да въведат списъци на "Вредна литература". След 9 септември 1944 г. екипи от специалисти, наречени "политредактори", преравяше библиотеките и пресяваше полезната от вредната литература. Опасните съчинения се унищожаваха, само един екземпляр влизаше в специален фонд на тогавашната Народна библиотека.

Неин патрон не бяха солунските братя, а Васил Коларов. На 24 май караул от библиотекар и библиотекарка с шмайзери охраняваха бюста на коминтерновския комунист. Да не би враг да поругае светлия му образ. Една година денят беше много горещ и жената припадна на своя пост.

Една от читалните

По това време Агитация и пропаганда при ЦК на БКП вадеше вода от пресъхнали кладенци да докаже колко много чете българинът. Ето данните за Габровски окръг в справочника "25 години строим социализъм":

"Докато през 1959 година на глава от населението на окръга е била продадена литература за 0,77 лева, през 1963 г. за 1,44 лева, през 1967 г. – за 1,82 лева, то през 1968 година – тя достигна 2,29 лева. А през 1969 година по разчетите на ДО "Българска книга" на глава от населението в нашия окръг ще се падат по за 2,38 лева литература. Това говори несъмнено за високия културен уровен на населението в окръга и за възможностите за още по-голям размах на книгоразпространението."

Истината обаче е, че в ония години Народната библиотека беше препълнена. За място в Четвърта читалня се чакаше на опашка като за банани в халите. Читателите без висше образование нямаха достъп до нея, редяха се за номерче във Втора.

В края на миналото и началото на сегашното хилядолетие "хомо сапиенс" се размножи. "Хомо фабер" стана техническият човек. "Хомо галактикус" се преобрази в космическият. "Хомо оптимус" в оптималният. Последното превъплъщение е "Хомо либро" или човекът на книгата.

Изчезващ вид ли е тази издънка на сапиенса? Ще съумеем ли да съхраним писменото слово, феноменалното откритие на човечеството?

В нашата татковина с такива духовни водачи категорично не! На шофьорите дадоха 300 лева върху заплатата, библиотекарите ги зарадваха с 18. Те отказаха гаврата, дариха парите за запълване на някаква дупка, която заобикалят шофьорите.

В Националната библиотека не работят чиновници. Служителите са с високо образование и специални умения. Грижат се за ръкописи и старопечатни съчинения, реставрират богомилски книги. Ония, на които са вдигнали мерника нискочелите догматици.

Не могат обаче да случат на свестен министър на културата. По-точно, на културен министър. Сега дебелата заплата прибира някакъв шоумен с мазна усмивка. Във всяка цивилизована страна при такова унижение културният министър веднага си подава оставката.

"У нас не е така, Стефче!", увери жена си един приятел.