По време на кампания всяка лъжа върви

В Скопие се разгневиха на свалянето на мониторинга над България заради ОМО „Илинден“

Отлагат решаването на спора с България за след Нова година, за да хулят страната ни

Хич, ама хич не ми се иска да се занимавам с предизборната кампания за местната власт при съседите в Северна Македония. Тя набира скорост и инерция, като темата за така нареченото „вето“ на България за европейския път на страната заема все повече място. Сякаш да потвърди традицията, за която сме писали много пъти, че каквото и да избират гласоподавателите край Вардар - президент, парламент или кметове и общински съветници, все България ще е в устата на политиците. 

Така я почнаха преди повече от тридесет години, когато първи признахме суверенната и независима Република Македония, така я карат и до днес. Някаква особена промяна няма. И ако все пак някъде я има, тя е само в темата. Преди години беше една, днес е друга. Преди беше историята, днес е „ветото“. Във всички случаи държавата и народът ни са опрени до стената като виновници за всички беди, които оттатък границата се случват.

Тъжна констатация, а за мене лично и обидна. Само един бегъл преглед на наративите, които кандидатите за местната власт представят пред гражданите, ще ни убедят в това. Най-вече заради тяхната неистинност, стигаща дори да абсурди. Сега, гледам, са се захванали да изкарват на показ всички политици, които имали някакъв бизнес в България и с България и да ги качват на кладата за това. И моят роден град Петрич е в центъра на тази част от кампанията заради регистрацията там на доста фирми на граждани от Северна Македония, които били родственици на големите имена в политиката в Скопие. И като почва едно обръщане на хастара, ум да ти зайде. Ама какво лошо има в това да правиш търговия или друга форма на бизнес в съседната държава, която на всичко отгоре е членка на ЕС и по такъв начин отваря пътя към европейските пазари, се питам? Не, лошото не е в бизнеса, а в това, че става в България или чрез България, „мръсното име“ в скопската политика. Жалка работа.

Така че хайде да не се питаме защо и премиерът Християн Мицкоски, и неговият заместник от коалиционния партньор ВЛЕН, отговарящ за европейската интеграция на страната Орхан Муртезани, се отметнаха от заканата си да раздвижат отношенията със София преди местните избори и го прехвърлиха за след Нова година. Тогава, с помощта на влиятелни външни „центрове на мощ“ щели да тръгнат да отпушват спора с България и да дават нов шанс на преговорния процес за членство в Европейския съюз. Най-приемливата причина за това преместване в политическия календар би била евентуална препоръка от страна на въпросните „центрове“ Мицкоски и Муртезани да имат време до началото на следващата година да създадат такава обществена и медийна атмосфера в държавата и в отношенията със София, че едни стъпки към деблокиране на европейския път да изглеждат естествени, логични и на място. Времето до тогава би могло да се използва и за създаване на условия в европейските институции и изобщо в международната общност да се потърсят решения, които да помогнат стартирането на преговорния процес. Миналата седмица в Копехаген вече бе направен опит да се заобиколи правото на консенсуса при взимането на решения в ЕС. Антониу Коща бил предложил отварянето на преговорните глави да става с квалифицирано мнозинство от страните членки, докато консенсусът да е валиден при затварянето им и при окончателното решение за членство. В Скопие отдавна се борят за това и се хващат като удавник за сламка за всяка подобна идея, която може да елиминира позицията на една или няколко страни членки. Важното е България да бъде заобиколена. Само че и този път нещата не се развиха според очакванията им. Първо, предложението на Коща се отнася преди всичко за преговорния процес за членство на Украйна и Молдова, и второ, то просто бе отхвърлено. Но пък цялата тази история дава повод да предположим, че председателят на Съвета на Европейския съюз, португалецът Антониу Коща е един от тези външни „центрове на мощ“, на които Мицкоски разчита. Ще видим.

В дипломацията, една консервативна наука и практика, също има правила и който бяга от тях, много трудно постига успехи. Но това разбиране не се отнася за Мицкоски и хората около него. За него „историческият“ успех с пълна победа на местния вот на 19 октомври и 2 ноември е залог, който оставя на заден план всички други задачи. Нека да минат изборите, да ударим и унизим политическите си противници, да вземем и местната власт в ръцете си и заедно с президентската и парламентарната, да въртим кормилото на държавата в каквато си искаме посока. А, да не забравяме - и да я консумираме! А към една такава победа се отива през кампания, в която не може да се мине без критики и обвинения към България, кое от кое по-силно, ефектно и в същото време невярно.

До онзи ден името на народната представителка от ПП-ДБ Надежда Йорданова едва ли е говорело нещо и на някои от най-внимателните скопски наблюдатели на политическия живот у нас. Дамата е юристка, нейният терен са правните казуси, тя дори беше в един период и министър на правосъдието на България. Но изведнъж Йорданова стана символ, според някои медии и анализатори в Скопие, на защитата на правата на така нареченото „македонско малцинство“ в България. При гласуването на предложението за отпадането на мониторинга над страната ни в Съвета на Европа Йорданова се въздържала, докато тримата представители на Северна Македония били против. Значи, един вид била съгласна с тях и затова, когато българските медии и политици я атакували, в Скопие се чувстват задължени да я защитят. Щом не си в мнозинството, с което мониторингът отпадна, значи подкрепяш тезите в доклада за правата на македонците в България. И тази теза, в която Йорданова играе един вид ролята на бунтар срещу антимакедонското становище на София, се предлага на местната публика около Вардар.

Да си призная, до този момент не съм чувал Надежда Йорданова да взема каквато и да е позиция за отношенията ни със Северна Македония. Може жената и да има, да е казвала нещо някъде, но поне аз не знам. Само че мотивите за нейното „въздържал се“, както знаем, нямат нищо общо с това, което от Скопие подхвърлят. Съдбата на варненския кмет Коцев и правната сага около него като нарушение на върховенството на закона е това, което, доколкото разбирам, е причината за гласуването на Йорданова. Не виждам никакво основание да се обвързва битието на арестанта Благо с правата на македонците в България и тяхното сдружаване. Но понеже оттатък са в кампания, всякаква лъжа върви.

Все на този фон се навършиха тридесет години от атентата срещу първия президент на суверенна и независима Република Македония Киро Глигоров. Помня този ден и три десетилетия след него мога да го възстановя до детайли. Бях на мястото минути след взрива, а понеже бях и единственият български журналист по това време в Скопие, се наложи през целия ден да давам информации за всички български медии, които ме потърсиха. И до ден днешен организаторите и извършителите не са открити. Първата версия, разбира се, бе да бъде обвинена „една чуждестранна мултинационална компания“, като се визираше Мултигруп на Илия Павлов. После се появиха някакви братиславски връзки и още не знам какво, но нищо не се откри. А и самият Илия Павлов с посредничеството на проф. Чирков на следващата година се видя в Охрид с Киро Глигоров, за да го увери, че неговата компания и той лично нямат нищо общо с опита той да бъде убит. Но пък атентатът стана повод за невиждани репресии от страна на властите към всеки и всички, които по един или друг начин бяха се изявили като българи. Питайте Драги Каров от Велес да ви каже, а и Милена Милотинова в нейния чудесен документален филм „Само защото бяха българи“ за БНТ дава достатъчно факти за размисъл. Самите активисти на ВМРО-ДПМНЕ бяха подложени на гонение след като специалните служби на тогавашния вътрешен министър Любомир Фръчковски решиха, че такъв дързък опит за елиминиране на Глигоров в самото сърце на Скопие не може да бъде организиран и осъществен от друг, освен от „наследниците на Ванче Михайлов“. Полицията ловеше всеки, който имаше брада, само защото повечето от ръководните кадри на ВМРО-ДПМНЕ бяха с бради, а те - нали, като наследници на войводите и на Александров, и на Черноземски, и така нататък.

И ако учудено ме питате дали става дума за това ВМРО-ДПМНЕ, което сега управлява страната, със съжаление ще ви отговоря така: това е същата партия, която нейните основатели вече не могат да познаят.