Режисьорът Стоян Радев пред „Труд news”: Така наречената “десница” да се върне към собственото си определение

Повечето въпроси не се разглеждат по същество от авторитетите в съответните области, а се решават с натиск от площада или от социалните мрежи

Режисьорът Стоян Радев години наред пълни театралните зали с успешните си постановки, като едновременно с това винаги открито изразява своята гражданска позиция по различни актуални теми от обществения живот – както на театралната сцена, така и в коментарите си. Питаме го за конфликтите в десницата, как вижда София преди предстоящите местни избори, какво мисли за скандалите в Народния театър и малко ли са парите за култура у нас.

- Господин Радев, вие сте част от Инициативния комитет, който издигна кандидатурата на проф. Вили Лилков за кмет на София, кое ви мотивира да го подкрепите?
- Като режисьор аз знам колко е важно познаването на традицията в собствената ми работа. Драматургичната традиция, традицията в сценичното осъществяване и в развитието на екранните изкуства. Знам колко натрупан и осъзнат опит е необходим, за да се получи добър резултат, и как дори иновациите се раждат не от нищото, а са дълбоко свързани с историята. Набоков някъде беше писал, че въображението е функция на паметта. В този ред на мисли не мога да се съглася с наивния патос, завладял обществените настроения напоследък, който иска неаргументирано да ни убеди, че някакви нови, девствени, незамесени в “порочния български модел”, чисти като утринна роса хора трябва да поемат управлението, за да настъпи всеобща благодат. Много бързо и без изненада се разбира, че такива хора няма и не може да има, че те са само пропагандна фигура, фасада, зад която често се крие противоположното. Смятам, че по-скоро се нуждаем от реален, трезв подход, от изстрадана мъдрост без илюзии, от скромна добросъвестност и признаване на собствените грешки, за да се намали техният брой по-нататък. Хората, издигнали кандидатурата на проф. Вили Лилков, както и той самият, споделят този възглед. И ако предизборната надпревара е борба на идеи, то в настъпилата суматоха е добре да има възможност за такъв избор.    

- Самият проф. Лилков казва, че кандидатурата му е отговор на възмущението срещу лидерите на десницата и смята, че той ще обедини десницата. Ще успее ли според вас?
- Първо е необходимо така наречената “десница” да се върне към собственото си определение - защо е десница. Този политически термин търпи различни интерпретации, у нас той стана синоним на антикомунизъм, но много от “десните” проявяват типичните за лявото уклони към утопично целеполагане, като след комунистическата утопия превръщат в нещо подобно и демокрацията. Тя не е път, по който вървим с всички неизбежни трудности и перипетии, както през цялата й дълга история, а е лозунг, политическо обещание, от което някой иска да извлече печалба. Сред многото характеристики на дясното за мен основна е тази, която се държи здраво за реалността и отказва красивите заблуди. Знаем до какво води демагогията на моралното поле, идеализацията и култът към съвършения лидер на съвършения строй. Фатално би било да продължаваме по същия начин, след като онази идеологическа кула се срути под тежестта на собствената си несъстоятелност. Дясно обединение е възможно около споменатите в предишния отговор ценности - около познанието за човека такъв, какъвто е, а не около измислицата какъв трябва да бъде, пропагандирана от идеологическата диверсия на социалистическия реализъм. Само точната диагноза предполага ефективно лечение, останалото е злоупотреба с човешките слабости, известна като шарлатания. Доколкото опитът на проф. Лилков го е научил на този урок, той би могъл да го предаде и на останалите.   

- Според вас подцениха ли ППДБ влиянието, което ще окаже произходът на Васил Терзиев и връзките на семейството му с Държавна сигурност? Защо неговата номинация толкова ядоса десните хора в София?
- Честно казано ми е трудно да преценя с какви основания ППДБ взимат своите решения. Понякога те изглеждат продиктувани от наистина добри намерения и ако нещо е пропуснато, то е сякаш защото са увлечени от еуфоричния устрем към “светлото бъдеще”, който, както вече казах, смятам за изконно ляв и опасно утопичен. Но пък като чуем какво си говорят неофициално в изтеклите записи, разбираме, че наред с патетичния унес, в който се носят, се ръководят и от недотам идеалистични и даже направо користни подбуди. А и в официалните си постъпки са меко казано непоследователни. Първо подкрепиха втория мандат на президента, в чийто инициативен комитет присъствието на ДС беше преобладаващо, и се коалираха с БСП, после се конфронтираха със собствения си покровител и партията-майка, влязоха в съвместно управление с най-големия си противник, а сега издигнаха кандидатура за столичен кмет, обвързана отново с ДС и то съвсем директно. Ако оставим настрана варианта, в който те не са това, за което се представят, а играят някаква задкулисна игра, можем да разгледаме постъпките им като инфантилна проява на неразбиране къде са попаднали и какво правят. Тогава трябва да им припомним, че корупцията, към която заявиха “нулева толерантност”, е пряко последствие от комунистическия режим, продължено в посткомунистическия период точно от бившите кадри на ДС и техните наследници. Последствие е, защото след насилствената национализация и установяването на тоталитарно еднопартийно управление, злоупотребата с власт и държавни средства обхващаше изцяло битието на населението, превърна се в начин на съществуване и нанесе трайни манталитетни увреждания, които определят живота ни и до днес, когато частните капитали идват пак оттам. Загубата на действителен морален ориентир е сериозният проблем, който не може да се разреши с още от същото - скандиране по площадите и веене на байряци, без да се направи същинска оценка на миналото, да се напусне самата матрица на онова живеене и да се върнем към здравите основи на справедливото съревнование между свободни хора. Личните качества на Васил Терзиев не могат да бъдат тема, при положение че от ППДБ проявяват такава арогантна небрежност по отношение на толкова принципен политически въпрос. И не говорим просто за раздразнение на десните избиратели, а за провал на цялата антикорупционна концепция, щом не се обръща внимание върху произхода на съвременната корупция у нас.  

- Според вас какви са най-големите проблеми на София и какво искате да се промени?
- Проблемите на София са като всички останали проблеми, с които обществото ни се сблъсква в желанието си да постигне хармонично равновесие след опустошителния комунистически период. Прекалено дълго време решенията са се взимали не с оглед на същинските нужди, а според повелята на партията в преследване на фалшив идеал. Все още политиката е откъсната от живота на хората, те не се разпознават като фактор в нейното определяне, а се делят на враждуващи агитки, които водят ожесточени, но безсмислени битки. И така вместо творци на съдбата си и грижовни стопани с обща цел, гражданите са “критикари”, обърнали гръб на собствените си отговорности, защото виновен винаги е някой друг. На този друг не се противодейства конструктивно - на него се отмъщава, като му се пречи, а най-вече като цинично се злоупотребява и се работи само за лична облага. Както казах, след като десетилетия наред корупцията е била форма на държавно управление при забранен частен интерес, в последствие частният интерес се изражда и губи връзката с общността. Дискредитирането на общото благо, което е най-отчайващият резултат от комунистическата идеология, докарва населението дотам, че да презира подобни идеи, защото те са се оказали само прах в очите. Истинската промяна ще се случи тогава, когато върху съхранените човешки ценности, оцелели трудно след годините на извратения социално-политически експеримент, започне да се гради постройка, в която компетентността, авторитета и солидарността не са подвеждаща политическа реклама, а са практически доказани и тази практика стане самата сърцевина на политиката. С други думи - и София, и България се нуждаят от връщането на манталитетните нагласи към състоянието им преди лъжата да ги порази. Като това се случи, подобренията в околната ни среда ще произтекат естествено.     

- Една от най-горещите теми тези дни е преместването на Паметника на Съветската армия в Музея на социалистическото изкуство, вие какво мислите по този въпрос?
- Мисля, че демонтирането на паметника не бива да накърнява ничии чувства. Тези, които изпитват признателност към героите на СССР от войната, могат да продължат да я изпитват и без него. Даже по-добре да я изпитват без него, защото иначе не говорим за признателност, а за служене на култ. Но култът беше осъден дори в самия СССР. Така че в името на чистите помисли - да махнем това, което ги омърсява. Така паметта за подвига ще се освободи от мрачната сянка на тоталитарното минало и престъпната чужда намеса в националната ни политика, които без съмнение получават всеобща негативна оценка.

- В един свой скорошен коментар казвате, че в днешно време всеки разбира от театър и разбрал-неразбрал се изказва по темата. Вие обаче сте човек с богат опит и авторитет в сферата – като режисьор как бихте описали днешна България?
- Коментарът ми е свързан със скандалите в Народния театър и с обществения шум покрай него. Много хора взимат думата, без да са запознати с подробностите, защото бързо решават, че могат да разположат конфликта в познатата им координатна система на политическото противопоставяне и да стрелят по врага дори на тази несвойствена за подобни битки територия. Но ако конфликтът има политически измерения, както всяка сфера на живота ни, то той не се изчерпва с тях. Напротив, по-съществената му част засяга собствено творчески теми. Моят апел е проблемите да се разрешават компетентно и отговорно от хората, които имат пряко отношение - би трябвало те да се разберат помежду си. Ако не го направят, нека култрните дейци и широката публика да не подклаждат враждата, а просто да обърнат гръб – най-въздействащата реакция би била празната театрална зала. Това важи и за цялостната ситуация в днешна България, защото повечето въпроси не се разглеждат по същество от авторитетите в съответните области, а се решават с натиск от площада или от социалните мрежи, умело дирижиран от политическото задкулисие. Така държавата попада във водовъртеж от агресивна дилетантщина, като полза от това има само сивият сектор. Гражданската активност не може да подменя необходимите специфични познания, за да бъде установен работещ регламент в правораздаването, здравеопазването, енергетиката, образованието, медиите… Трябва да се съгласим, че електоратът е податлив на популистки внушения, и да не се доверяваме безрезервно на неговите искания, тъй като те могат да създадат произволна среда, изпълнена с неразрешими вътрешни противоречия. Ако интелектуалците имат своя задача, то тя произтича от етимологията на тяхното наименование - intelligere, да разбираш. Те трябва да се пазят от пристрастия и да съдействат обществените процеси да бъдат по-добре разбирани. Например да обръщат внимание, че често моралният патос обслужва аморални цели, точно защото отсъжда на едро и подминава детайлите, а поговорката гласи, че “дяволът е в детайлите”. Затова ако моралният баланс е нарушен, възстановяването му не се получава с пропагандно скандиране и безпринципно коалиране под мотото “няма ляво и дясно”, а с категоричен отказ от участие. Отказът осигурява необходимата дистанция за обективна оценка. Освен това е знак, че така повече не може.

- Едно от новите ви представления е по култовата пиеса на Ева Енслър „Монолози за вагината“. Текстът засяга темите свързани с насилието върху жени и социалните стереотипи, базирани върху сексуалността – особено актуални през последните дни. Правни експерти обаче предупреждават, че те ще бъдат използвани като повод за налагане на Истанбулската конвенция, какво мислите по въпроса?
- Мисля, че насилието не може да се пребори с насилие. Християнската традиция казва много по този въпрос и е важно да се обърнем към нея, ако искаме да навлезем в дълбочина. Саможертвата е примерът, който посява благородното зърно, което дава плод. У нас противодействието на насилието сякаш е лишено от автентичен ангажимент на противодействащите - те или не са убедени, че трябва да го извършват, или ползват чужди модели на “цивилизовано поведение” и превръщат цялото усилие в снобска поза. А без лично посвещение и жертва не става. Говори се за връзките между насилниците и псевдопатриотизма - да, има такава зависимост. Но не се говори за псевдоинтернационализма, за псевдомултикултурализма, за псевдоевро-атлантизма, за псевдолиберализма. А по силата на Нютоновия закон всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие, което означава, че едното “псевдо” поражда другото, а насилието - обратно насилие. Затова е необходимо с голямо внимание да се подхожда към тази свръхболезнена материя. Преди всичко трябва да се престане с разпространението на фалшивата новина, че България и българите представляват някаква дивашка крайност и тукашните изстъпления ги няма никъде. Това не е вярно. Изстъпленията са част от човешката история навсякъде. И ако някъде противодействието дава по-добри резултати, то нека сме наясно, че до тях се стига със себепознание, от което произтичат адекватни за мястото мерки, а не с автоматичното налагане на доктрини отвън. Създаването на условни рефлекси има научна основа, но в случая подходът с тоягата и моркова не работи. Единственото всеобхватно учение би било християнското, но и то, както знаем, не се налага със сила, ако стремежът е да не бъде псевдохристиянство. Затова смятам, че преди Истанбулската конвенция трябва да се потрудим и да създадем една органична за нас, а после можем да приемем и Истанбулската. В моята работа, не само с “Монолози на вагината”, а с всичките си спектакли, аз се опитвам с разбиране и емоционална всеотдайност да облагородявам родната си среда и така, през състрадание, да се отваряме към голямата човешка общност.   

- В новия бюджет са предвидени 0,4% от БВП за култура, това достатъчно ли е според вас и изобщо има ли достатъчно пари за култура в последните години?
- Аз съм съгласен, че парите за култура, трябва да се харчат с изискването за резултат. Съгласен съм и с това, че в крайна сметка като всяко друго занимание и творческото трябва да се самоиздържа или поне да не генерира загуби. Но не съм съгласен условията да се поставят от политици, които получават високи възнаграждения, осигурени от данъкоплатците, без да произвеждат нищо смислено. При тях трябва да се наложи това, което важи за всички останали - заплащане за свършена работа. Тогава ще бъде справедливо.

- В професионален план какво ви предстои в следващия театрален сезон?
- Репетиции в Театър 199 “Валентин Стойчев”, в Малък градски театър “Зад Канала”, в Народния театър, в Столичен куклен театър и в Сатиричния театър.

Нашият гост

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.