Решението е у дома, а не навън

Манипулирани или не, снимките на Росен Желязков и на Гордана Силяновска-Давкова с Доналд Тръмп се нуждаят от потвърждение

Първата закачка дойде откъм „моите хора“ край Вардар

“Случаят” около снимките с Доналд и Мелания Тръмп е колкото комичен и смешен, толкова и сериозен и скандален. Ако е верен. Първата закачка дойде откъм “моите хора” край Вардар, някои от които поставиха под съмнение достоверността на срещата между техния държавен глава Гордана Силяновска-Давкова с президента на САЩ Донлад Тръмп и съпругата му Мелания.

Съмненията бяха придружени от ирония, породени от публикуваната снимка на Силяновска с Тръмп, на която той и първата дама изглеждаха като восъчни фигури, а не като живи хора. Шегата взе да става сериозна когато бяха издирени и публикувани и други снимки, на които президентът на САЩ и Мелания са се фотографирали с други политици и гости на вечерята, която по традиция стопанинът на Белия дом дава за участниците на сесията на Общото събрание на световната организация.

Все пак седалището на ООН е на територията на Съединените щати, в Ню Йорк, и проява на гостоприемство и на активна многостранна дипломация е това, което Тръмп, а и неговите предшественици правеха и правят.

От друга страна, вечерята е добър шанс онези от държавниците, които водят своите делегации за участие в работата на Общото събрание и които не са успели да влязат в претрупания дневен ред на президента и да се видят с него, там да успеят да си уредят среща и макар за малко, да разменят дума-две. И да се снимат, разбира се, като доказателство, че такова виждане е имало и че най-влиятелният мъж на планетата им оказва честта. После идва ред на съответните членове на делегацията и сътрудниците, отговорни за връзките с медиите, които подготвят задължителното прессъобщение, което в повечето случаи съдържа няколко шаблонни и високопарни заключения, идващи по-скоро да прикрият липсата на сериозен разговор, отколкото да хвърлят светлина върху истинското съдържание на „проявата“.

Като правило, всичко това - и общата снимка, и излъченото съобщение, са предназначени за вътрешна употреба и за публиката в държавите, от които идват щастливците, застанали, в нашия случай, до Доналд Тръмп и съпругата му Мелания. Сигурно има и малко лично и политическо его, но главното е избирателите и данъкоплатците да останат доволни от факта, че техният човек - премиер, президент или нещо друго, е имало смисъл да направи това дълго пътуване и да го увенчае с резултат. Но ако всичко това ви звучи като израз на някакъв провинциализъм и дори примитивизъм, в случая -балкански, това си остава за ваша сметка. Снимката си е снимка. По старата и известна максима: един фотос говори повече от хиляда думи.

Но да се върнем на нашия казус. На всички фотоси двамата - Доналд и Мелания са в една единствена поза, с еднаква широка усмивка на президента и обрана, но приветлива и лека закачлива на съпругата му. Все пак, дама и при това стилна. Пък и ролята ù е вторична, дори бих казал, по-скоро е протоколна. Бил съм в доста музеи, някои със световна слава, в които експонатите са восъчни фигури. Най-близкият подобен е в Скопие, наречен Музей на революционната борба. Та, гледайки фотосите все пак се натрапва впечатлението, че става дума за монтаж. 

От президентството в Скопие, естествено, опровергаха намека, че Гордана Силановска-Давкова всъщност стои покрай восъчни фигури. Някои от приближените на властта тамошни мои колеги журналисти се опитаха по този повод да си разчистят стари сметки от други „фактури“ с онези медии, предимно сайтове, които си позволиха да се усъмнят в достоверността на срещата на Силяновска с Тръмп. Позната история. И не е за първи път. На всичко отгоре, от вчера сутринта, понеделник, 29 септември, край Вардар вече са официално в предизборна кампания за местния вот на 19 октомври и 2 ноември. Случай като този за опозицията е просто електорална тема, поднесена на тепсия.

Нещо такова като съмнения и вълнения, без да сме в предизборна ситуация, имаше и у нас, което пък наистина налага едно официално уточнение от премиерския екип на Росен Желязков. Не изключвам оттам отново да проявят високомерие и да решат, че значението на срещата на премиера ни с президента на САЩ е толкова велико събитие, че не си заслужава да се отговаря на подмятания и питания от страна на невежите български мисирки. Да им се слиза на ниското ниво, както се казва. Е, имам самочувствието да не съм „мисирка“ и затова настоявам за уточнение от страна на екипа на Желязков. Нищо не би им струвало, ако са наясно с отговорността, която носят към обществото. Така се прави.

От друга страна си дадох сметка, че като нищо на фотосите могат да са живите Тръмп и Мелания, които като опитни и школувани персони да поддържат една и съща поза за различните си гости. И в същото време да изглеждат като застинали восъци с цел да хвърлят в смут такива наивници като българските и македонските журналисти. Които, разбира се, само това чакат. И си спомних един подобен случай, който имах с покойния ни вече първи демократичен президент д-р Желю Желев. Работех върху документален филм за БНТ за двадесетата годишнина от нашето признаване на Република Македония под заглавие „Българското „да“ за Македония“. Трябва да е било някъде в края на 2011 г. или началото на 2012 г. Ролята на президента Желев в този важен акт бе съществена и затова нямаше да мога да мина без негово участие. Порових се в архива на телевизията и намерих едно чудесно интервю с Желев, направено от незабравимия Сашо Авджиев. Взехме го и го монтирахме. Когато продуцентката Петя Тетевенска видя почти готовия вариант ме попита: „Коста, това интервю откъде е, с Желев ли говорихте?“. Обясних ù. „Виж, президентът Желев е жив и здрав, по-добре би било да направите сега разговор с него!“, каза тя. Приех препоръката, свързах се с кабинета на Желев, човекът ни посрещна и разговаряхме.

Направи ми впечатление, че Желев дума по дума, жест по жест, придихание по придихание повтаря това, което преди години беше направил пред Сашо Авджиев. Дори вметките на руски думи, свързани с натиска върху Борис Елцин да признае новата държава Република Македония бяха на същите места. И толумбичките и бозата, или баклавата и кафето, при срещата със Сюлейман Демирел - също. Но и Русия, и Турция признаха Република Македония, заслугата до голяма степен за което бе тъкмо на Желю Желев. Монтирахме записа и Петя отново дойде да го гледа. Внимателно проследи монтажа и кротко ми каза: „Коста, нали те бях помолила да запишете Желев сега...“ Ама това е нов запис, онзи ден го направихме, отговорих. Разбрахме се, и тя се беше заблудила... После си спомних, че когато в Скопие Желев бе дошъл да получи най-голямата награда на Република Македония за чуждестранен политик - „8 септември“, повтори пак абсолютно същото, което беше казал на Авджиев и години по-късно пред нашата камера. Само че там, в президентската резиденция на Водно край Скопие, всичко стана двойно по-дълго и отегчително заради наложения официален преводач, напълно излишен, впрочем.

А за финал просто ще си призная, че в този текст бях решил повече да говоря за намерението на премиера Християн Мицкоски да реши проблема с европейския път на страната си с помощта на външни „центрове на мощ“. Затова и заглавието е такова. Вероятно това ще стане следващия път, макар че още сега мога да му препоръчам да не гледа навън, а да направи необходимото сам.

Че има ли в момента в Северна Македония по-силен и важен център на мощ от него самия?