Хляб, зрелища и алгоритми

В началото на XXI век робски пазари няма, но се очертава възможността работната ръка да бъде заменена от изкуствения интелект

Технологиите, колкото и могъщи да са, трябва да останат подчинени на прозрачни регулации и обществен контрол

В поредното ранно утро на античния Рим върволици народ се стичат от многобройните инсули (insulae) - типичните за епохата многоетажни жилища на градската беднота. В ръцете си стискат tesserae frumentariae - малките глинени плочки, които удостоверяват правото на безплатна или силно субсидирана дажба жито.

Държавната система за снабдяване със зърно, cura annonae, е поддържала самото съществуване на едномилионния мегаполис. Зърното от Египет и Северна Африка прекосява Средиземно море, влиза в пристанището на Остиа, складира се в огромни хамбари и накрая се раздава на стотици хиляди римляни, зависими от държавното благодеяние.

Тази система започва като временна мярка при извънредни ситуации, но постепенно се превръща в постоянен инструмент за социален контрол, който гарантира политическия мир в Рим. Градската тълпа, plebs urbana, сред която значително място заемат безимотните proletarii, живее не от труда си, а от държавната дажба. Така възниква негласен обществен договор, в който хлябът става средство за политическа лоялност, а зависимостта - инструмент на управлението. За да бъде тя стабилна, към хляба се прибавят и зрелищата. Амфитеатрите гърмят с надпревари и гладиаторски игри - външно празник, а всъщност форма на масова политическа анестезия. Формулата „хляб и зрелища“ (panem et circenses), завещана ни от „Сатирите“ на римския поет Ювенал, не описва долче вита, а превръщането на гражданите в зрители, а зрителите - в безволева маса.

Сред причините за тази социална реалност, която постепенно отдалечава Рим от големите цивилизационни достижения на републиканския период, се открояват икономическите трансформации, свързани с разрастването на империята и увеличения приток на роби, т. е. на безплатна работна ръка. Всяка нова война увеличава броя на робите от покорените земи, чийто труд става толкова евтин, че води до разорение на дребното земеделие. Едрата аристокрация разширява своите латифундии, но хиляди дребни земеделци губят поминъка си и се стичат към града. Там не ги очакват възможности за работа, а хлябът на annona и зрелището на цирковете. Така се оформя широка прослойка, лишена от икономическа автономия, но достатъчно многобройна, за да представлява потенциална заплаха, която властите трябва постоянно да умиротворяват.

Макар и на пръв поглед далечен, този исторически механизъм днес изплува в нов социален контекст. В началото на XXI век робски пазари няма, но се очертава възможността работната ръка да бъде заменена от изкуствения интелект. На технологични форуми, под светлините на прожектори и лъскави дисплеи, на фона на графики, обещаващи „скок в бъдещето“, техномилиардери рисуват визия за нов свят. Илон Мъск твърди, че „работата ще бъде по избор“, а парите ще станат „ирелевантни“. Сам Алтман - архитектът на генеративния изкуствен интелект - говори за „невъобразим просперитет“ и „личен дял“ от изчислителната мощ за всеки.

Фасадата изглежда примамлива: свят, в който машините работят, а хората творят; в който трудът е хоби, а животът - игра; в който доходът е гарантиран от универсални схеми, осигурени от държавата или корпоративните инфраструктури на изкуствения интелект, а гражданите живеят в безтегловно изобилие. Но зад тази фасада прозират онези сенки, чиито архетипи откриваме още из форумите на античния Рим.
Какво означава доход, който идва не от труд, а се дава от властта? Какво означава живот, подреден не от лична инициатива, талант и предприемчивост, а от компютърни алгоритми? Какво означава човек, който не е нужен на икономиката, а е само обект на изхранване от системата? Отговорите на тези въпроси са доста неприятни.

Доходът, който не произтича от труд, а от институционална воля, неминуемо поражда зависимост. Когато поминъкът на мнозинството зависи от държавно-корпоративни механизми, а достъпът до ресурси може да бъде регулиран или прекъсван от алгоритмични решения, социалният контрол достига безпрецедентна ефективност. Така универсалният доход може да се оказва дигитален наследник на cura annonae - средство за стабилност, което лесно може да се превърне в средство за подчинение.

В този контекст Къртис Ярвин - идеологическото гуру на автократичните идеи на технократичното движение „Тъмно Просвещение“ (Dark Enlightenment) - поставя под въпрос самата легитимност на демократичния процес. Според него „демокрацията е неефективна и разрушителна форма на управление“. На тази основа се предлагат модели на управление, които изглеждат по-близки до съсловно-корпоративна автокрация, организирани по подобие на средновековните съсловия, които да заместят демократичните институции на свободното общество. В подобни модели гражданинът е редуциран до „клиент“ и „потребител“ на доход, изработен от изкуствен интелект, а политическото участие - до гола привидност. Когато се комбинират технологична зависимост с идеологическо обезценяване на демокрацията, опасността от нова форма на концентрация на свръхвласт в ръцете на един малоброен технологичен елит става очевидна.

Необходима е ясна политическа и социално-икономическа алтернатива. Свободата не е доход, а участие; тя не е в получаването на ресурси, а в способността на гражданите да влияят върху обществените процеси. Технологиите, колкото и могъщи да са, трябва да останат подчинени на демократични процедури, прозрачни регулации и обществен контрол. Просперитетът без политическа автономия произвежда не свобода, а зависимост. А образованието трябва да изгражда личности, способни да разбират тези процеси и да участват в тях - не публика, зомбирана от алгоритмични зрелища.
Една от интерпретациите на историческите поуки от древния Рим ни показва, че обществата се разпадат не само под външен натиск, но и поради вътрешно разложение - когато допуснат да угасне гражданската енергия и участие. Днес, повече от две хилядолетия по-късно, стоим на подобен кръстопът. Можем да изградим бъдеще, в което технологиите усилват човешката свобода, или такова, в което я анихилират. Дали универсалният доход, за който говорят Мъск и Алтман, ще бъде инструмент на достойнството на личността или на социалния контрол, дали алгоритмите ще служат на гражданите или ще ги подчиняват - всичко това зависи не от самите технологии, а от политическите решения, които вземаме. Както глобализацията не е естествен и неуправляем процес, така и внедряването на изкуствения интелект не е непреодолима и неуправляема сила, а може да се канализира с политически решения и нормативен порядък.

В крайна сметка днес се изправяме пред същия въпрос, който е стоял вече в древния Рим: ще останем ли граждани или ще се превърнем в зрители? Свободата изисква участие, а участието - отговорност. Именно затова, дори в свят на алгоритми, автономни машини и дигитални доходи, човекът може да остане незаменим не защото работи, а защото участва. Всичко останало би означавало „хляб, зрелища и алгоритми“ и най-вероятно би завършило по същия начин, както ни учи Историята.