Труд
Автор:
Труд онлайн
Добрата новина беше, че училището беше отменено. Хавиер Серкас, тогава на 13 години, и един негов приятел отидоха да играят тенис в армейски клуб. Там видяха един стар войник да плаче.
На сутринта на 20 ноември 1975 г. Серкас, както и войникът и останалата част от Испания, научи, че Франсиско Франко е починал.
Петдесет години след смъртта на диктатора Испания отбелязва своя широко възхваляван преход към демокрация като една от големите успешни истории в Европа. Създаването на просперираща модерна държава сложи край на изолацията й от континента и на чувството за провал, което преследваше Испания поне от загубата на последните й основни колонии през 1898 г., пише The Times.
Въпреки това хората, които са изиграли ключова роля в този успех, предупреждават, че демокрацията в Испания е била спечелена с много усилия и че уроците от прехода й се забравят, а консенсусът, който е в основата на конституцията от 1978 г., се разпада. Институциите са в упадък, а политическата поляризация и популизмът нарастват. „Испания е управлявала зле стабилността и социалното си съжителство“, каза 85-годишният Микел Рока, един от последните двама живи „бащи на конституцията“, които изготвиха договора от 1978 г.
Всеки, който търси доказателства за демократичния упадък на Испания, няма да трябва да търси далеч тази седмица. Година след наводненията във Валенсия, при които загинаха 229 души, Карлос Мазон, консервативният регионален управител, най-накрая подаде оставка. В деня на бедствието той прекара дълъг обяд с журналист, а екипът му не успя да изпрати навреме предупреждение, което би могло да спаси безброй човешки животи.
От другата страна на политическия спектър, главният прокурор, назначен от Педро Санчес, социалистическия министър-председател, беше първият в историята на страната, който беше изправен пред съда. Той е обвинен в изтичане на информация по дело за данъчна измама, в което е замесен партньорът на политически съперник.
Смъртта на Франко не беше смъртта на франкизма. През декември 1975 г. в парламента Карлос Ариас Наваро, временният министър-председател, се ангажира да „запази и продължи гигантската работа на Франко“, отхвърляйки призивите на опозицията за „разрив“ и конституционен процес.
Рока, адвокат и бивш консервативен каталунски националистически политик, каза:
„Ние авторите на конституцията бяхме наясно, че не само отговаряме на 40-годишна диктатура, но и на гражданската война през 1936-39 г. с един милион загинали и много години преди това, на голяма нетърпимост, преследване и репресии в Испания, за които можем да кажем, че са започнали с Инквизицията.“
За да успеят, те трябваше да преодолеят редица възражения от страна на франкистите срещу предложения като създаването на автономни региони в Испания и предоставянето на статут на „нация“ на Каталония, Баския регион и Галисия.
Рока отдаде почит на ролята на крал Хуан Карлос, който знаеше, че създаването на конституционна монархия е единственият начин да запази короната си. Той похвали и бившите франкисти Адолфо Суарес и Торкуато Фернандес-Миранда за ролята им в края на стария режим. Сравнявайки този период с днешния груб политически дискурс, той каза:
„Всички ние, заедно с лидера на комунистическата партия Сантяго Карийо, станахме приятели”.
Борбата срещу вече несъществуващата баска терористична група ЕТА, която уби повече от 850 души до прекратяването на огъня през 2011 г., затрудни страната и остави незалекувани рани. Показателно е, че победата на Испания над ЕТА сега е източник на раздор между двете основни партии, а не на единство.
Според него това е бил „най-тържественият момент от прехода“. Членството в ЕС революционизира просперитета на Испания и смекчи ефектите от бъдещите предизвикателства.
Но финансовата криза от 2008 до 2014 г. засегна страната особено тежко. Отчасти това доведе до раздробяване на политическия пейзаж в множество нови партии, някои от които се противопоставят на пактовете от 1978 г.
Тя също така допринесе за незаконния и неуспешен опит за независимост на Каталония, воден от Карлес Пучдемон, тогавашен глава на регионалното правителство, през 2017 г. Това беше най-тежката политическа криза от неуспешния държавен преврат през 1981 г.
Пучдемон избяга в изгнание, а другите лидери, участвали в незаконния референдум и декларацията за независимост, бяха вкарани в затвора и впоследствие помилвани. Каталунските сепаратистки партии сега се намират в упадък. Но напрежението се засили поради предоставянето на амнистия на Пучдемон и другите, участвали в опита за независимост. Въпреки че по-рано заяви, че това би било противоконституционно, Санчес я предостави в замяна на седемте парламентарни гласа на партията на Пучдемон, за да запази властта след нерешителните общи избори.
